АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

CVI. ПОДЯЛБАТА

В частния дом на улица Сен Жермен де Пре, който Албер дьо Морсер бе избрал за майка си и за себе си, първият етаж, съставящ самостоятелно жилище, беше нает от една твърде тайнствена личност.

Това беше мъж, чието лице и вратарят дори не бе зърнал нито при влизане, нито при излизане; защото този човек скриваше зиме брадичката си в голяма червена вратовръзка, каквато носят кочияшите на големите семейства, докато чакат господарите си пред театрите, а лете се секнеше винаги точно тогава, когато минаваше пред стаичката на вратаря. Трябва да добавим, че противно на всички обичаи, този обитател на дома не беше следен от никого; защото мълвата, че зад тази неизвестна личност се крие високопоставена особа с дълга ръка, караше хората да зачитат тайнствените му посещения.

Те бяха обикновено строго определени, макар понякога да ставаха по-рано или по-късно; но почти винаги — и зиме, и лете, този човек идваше в жилището си към четири часа и никога не оставаше да нощува.

Мълчаливата прислужница, която се грижеше за малкото жилище, запалваше зиме огъня още в три и половина, лете в три и половина донасяше сладолед.

В четири, както казахме, пристигаше тайнствената личност.

Двадесет минути по-късно пред къщата спираше кола; една дама в черно или тъмносиньо, всякога плътно забулена, слизаше от колата, минаваше като сянка покрай стаичката на вратаря и се изкачваше по стълбите, които не скръцваха под леката й походка.

Никога не бе се случило да я запитат къде отива.

Така че лицето й като лицето на неизвестния мъж беше съвършено непознато на двамата образцови прислужници, единствени може би в огромната колекция на парижките портиери, способни на подобна дискретност.

Тя не се качваше, разбира се, никога по-нагоре от първия етаж. Подраскваше някак особено на вратата, която се отваряше и веднага плътно се затваряше. И толкова.

Напускаха жилището по същия начин, както влизаха.

Непознатата излизаше първа, все така забулена, и се качваше в колата, която веднага изчезваше ту в една, ту в друга посока; след двадесет минути непознатият, скрил лице във вратовръзката или кърпичката си, изчезваше на свой ред.

На другия ден след посещението на Монте Кристо у Данглар, в деня, когато щяха да погребат Валантин, непознатият дойде към десет часа сутринта, вместо да пристигне според обичая си към четири часа следобед.

Почти веднага, без да спази обикновения интервал, пристигна наемен файтон и забулената дама се качи бързо по стълбите.

Вратата се отвори и затвори.

Но още преди да се затвори, дамата извика:

— Ах, Люсиен! Ах, приятелю!

Така вратарят, чул неволно това възклицание, узна за пръв път, че наемателят се нарича Люсиен; но понеже беше образцов вратар, се зарече да не го съобщава дори на жена си.

— Какво има, мила? — запита този, чието име бе издадено от привързаността на забулената дама. — Казвайте!

— Мога ли да разчитам на вас, приятелю?

— Разбира се, много добре знаете. Но какво има?

— Писъмцето ви от тази сутрин страшно ме смути. Това бързане, този нервен почерк… Успокойте ме или пък окончателно разтревожете.

— Ужасно събитие, Люсиен! — започна дамата, като го загледа изпитателно. — Господин Данглар е заминал тази нощ.

— Заминал? Господин Данглар заминал?

— Закъде?

— Не зная?

— Как не знаете? Окончателно ли е заминал?

— Сигурно! В десет часа вечерта конете му го откарали до бариерата Шарантон; там намерил една впрегната пощенска кола, в която се качил с камериера си, като казал на своя кочияш, че отива във Фонтенбло.

— Какво говорите?

— Чакайте, приятелю, той ми е оставил и писмо.

— Писмо ли?

— Да, четете.

Баронесата извади от джоба си едно разпечатано писмо и го подаде на Дебре.

Дебре се поколеба за миг, преди да започне четенето, сякаш се стараеше да отгатне съдържанието или по-скоро сякаш — каквото и да беше съдържанието — бе решил да вземе предварително решение.

След няколко секунди навярно вече уточни намерението си, защото зачете.

Ето какво гласеше това писмо, хвърлило в такъв смут сърцето на госпожа Данглар:

„Госпожо и много вярна съпруго,“

Дебре се спря неволно и погледна баронесата, която се изчерви до уши.

— Четете — каза госпожа Данглар.

Дебре продължи:

„Когато получите това писмо, вие не ще имате вече съпруг. О, не се тревожете много, не ще имате вече съпруг така, както нямате и дъщеря, с други думи, аз ще бъда по някое от тридесетината шосета, които водят вън от Франция.

Дължа ви обяснение, и тъй като вие сте жена, която може отлично да го разбере, ще ви го дам.

И така, слушайте:

Тази сутрин трябваше да изплатя пет милиона, извърших плащането; почти незабавно пристигна ново искане за същата сума, отложих го за утре; днес заминавам, за да избягам от това «утре», което би било твърде неприятно за мене.

Разбирате, нали, госпожо и скъпоценна съпруго?

Казвам:

«Разбирате», тъй като вие познавате работите ми така добре, както ги познавам аз; знаете ги дори по-добре от мене: ако трябва да се изясни къде е отишло половината ми богатство, доскоро доста внушително, аз не бих могъл да сторя това; докато вие, убеден съм, бихте се справили отлично с тази задача.

Защото жените притежават непогрешим усет; те обясняват с изобретена от тях алгебра дори чудесата. А пък аз разбирам само от цифри и не мога нищо да променя, откакто цифрите започнаха да ме мамят.

Възхитила ли ви е някога бързината на моето разорение, госпожо?

Заслепило ли ви е поне малко пламтящото разтопяване на моите златни пръчки?

Признавам, че аз видях само пламъка; да се надяваме, че вие сте намерили и малко злато в пепелта.

С тази именно утешителна надежда аз заминавам, госпожо и крайно предвидлива съпруго, без да изпитвам угризения, че ви напускам; остават ви приятелите, споменатата пепел, а главно свободата, която бързам да ви върна, Но дойде време, госпожо, да прибавя към този параграф и едно по-интимно обяснение.

Докато се надявах, че вие работите за доброто на семейството, за бъдещето на дъщеря ни, аз затварях философски очи; но тъй като вие превърнахте дома ни в огромна развалина, не желая да служа за основа на чуждо благоденствие.

Взех ви богата, но не почитана.

Простете, че ви говоря така откровено; този разговор ще остане вероятно само между нас, така че не виждам защо би трябвало да гримирам думите си.

Аз увеличих богатството ни, което в продължение на петнадесет години непрестанно растеше, до момента, когато неизвестни и все още необясними за мен катастрофи се сблъскаха с него и го събориха без — мога да твърдя това — никаква вина от моя страна.

Вие, госпожо, работихте за увеличаване само на своето богатство и съм убеден, че сполучихте.

Оставям ви следователно такава, каквато ви взех, богата, но незаслужаваща почит.

Сбогом.

И аз отсега нататък ще работя само за своя сметка.

Вярвайте, че съм ви дълбоко признателен за примера, който ми дадохте и който ще последвам.

Ваш предан съпруг

барон Данглар“

През време на дългото и мъчително четене баронесата следеше с очи Дебре и видя, че въпреки добре известното му самообладание младият мъж промени неведнъж цвета на лицето си.

След като свърши, той прибра бавно писмото в плика и отново се замисли.

— И така? — запита госпожа Данглар с лесно обяснима тревога.

— И така, госпожо? — повтори машинално Дебре.

— Какви мисли ви внушава това писмо?

— Много просто, госпожо: внушава ми мисълта, че господин Данглар е заминал с известни подозрения.

— Сигурно, но само това ли ще ми кажете?

— Не ви разбирам — отвърна Дебре със смразяваща студенина.

— Той е заминал окончателно, безвъзвратно!

— О! — промълви Дебре. — Не допускайте такова нещо, баронесо.

— Не! Казвам ви, че няма да се върне; познавам го, той е непоколебим, когато се касае за личния му интерес. Ако допускаше, че мога да му бъда полезна, щеше да ме вземе. Щом ме оставя в Париж, значи раздялата ни е полезна за неговите намерения; тя е следователно безвъзвратна и аз оставам напълно свободна — добави госпожа Данглар с все същото умолително изражение.

Вместо да отговори, Дебре я остави да го гледа тревожно и въпросително.

— Нима няма да ми отговорите, господине? — запита най-после тя.

— Мога да ви задам само един въпрос: какво смятате да правите?

— Точно това щях да ви запитам — отговори баронесата с разтуптяно сърце.

— Ах! — промълви Дебре. — Искате ми значи съвет?

— Да, искам ви съвет — отвърна със свито сърце баронесата.

— Щом ми искате съвет — отвърна студено младият мъж, — съветвам ви да заминете.

— Да замина ли? — промълви госпожа Данглар.

— Разбира се. Както казва господин Данглар, вие сте богата и напълно свободна. Едно напускане на Париж е поне според мене безусловно необходимо след двойния скандал — осуетения брак на госпожица Йожени и изчезването на господин Данглар. Важно е само едно: всички да разберат, че сте изоставена и да сметнат, че сте бедна; защото никой няма да прости на съпругата на фалирал банкер богатството и разкошния живот. За първото е достатъчно да останете две седмици в Париж, като повтаряте навред, че сте изоставена, а на най-добрите си приятелки разправете подробности около това изоставяне, което те ще разгласят в обществото. След това ще напуснете къщата, без да вземете скъпоценностите си, ще се откажете от оставената ви от господин Данглар издръжка и по този начин всички ще възхваляват безкористието ви и ще се възхитят от вас. Така хората ще научат, че сте изоставена и ще разберат, че сте бедна; само аз зная истинското ви финансово положение, готов да ви дам за него сметка като честен съдружник.

Бледа и съкрушена, баронесата изслуша това слово толкова уплашено и отчаяно, колкото спокойно и равнодушно го бе изказал Дебре.

— Изоставена! — повтори тя. — Да, напълно изоставена!… Имате право, господине, никой не ще се усъмни в това.

Това бяха единствените думи, които тази жена, така горда и дълбоко влюбена, можа да изрече.

— Но богата, и дори много богата — продължи Дебре, като извади от портфейла си и разгъна на масата някакви книжа.

Госпожа Данглар не му обърна внимание, заета да успокои разтуптяното си сърце и да задържи сълзите, които усещаше, че всеки миг могат да капнат от клепките й. Но чувството за лично достойнство надделя най-после у баронесата и ако не сполучи да успокои сърцето си, тя успя поне да не пролее нито една сълза.

— Госпожо — каза Дебре, — съдружници сме почти от шест месеца. Вие внесохте влог от сто хиляди франка. Съдружието ни започна през април тази година. През май започнахме операциите. През май спечелихме четиристотин и петдесет хиляди франка. През юни печалбата ни достигна деветстотин хиляди. През юли прибавихме още един милион и седемстотин хиляди франка — това беше, както знаете, историята с испанските ценни книжа. През август, в началото на месеца, загубихме триста хиляди франка; но още на 15 същия месец се оправихме, а в края дори спечелихме; защото сметките ни, прегледани от деня на започването до вчера, когато ги приключих, ни дават актив от два милиона и четиристотин хиляди франка, или по един милион и двеста хиляди франка за всеки от нас. Сега — продължи Дебре, като гледаше в бележника си с методичността и спокойствието на банкер — имаме и осемдесет хиляди франка сложна лихва за тази сума, която ми е била поверена.

— Но — прекъсна го баронесата — откъде е тази лихва, след като вие никога не сте влагали парите?

— Извинете, госпожо — заяви студено Дебре, — аз имах пълномощно от вас да влагам тези пари и го използувах. Имате следователно четиридесет хиляди франка лихва плюс сто хиляди франка първоначален влог, с други думи, един милион триста и четиридесет хиляди франка ваш личен дял. Освен това, госпожо — продължи Дебре, — аз имах предвидливостта да изтегля тези пари онзи ден; съвсем неотдавна, както виждате, сякаш съм предчувствувал, че скоро ще трябва да ви давам сметка. Парите ви са тук, половината в банкноти, половината в бонове на предявител. Казвам тук и това е съвършено вярно: защото, като не смятах моя дом за съвсем сигурно място, нито нотариусите за достатъчно дискретни хора, а една покупка на имот приказва повече и от нотариус; като нямате и право да купувате или притежавате извънсъпружески имущества, задържах цялата сума, единствено ваше състояние днес, в една касетка, скрита в дъното на оня гардероб, гдето — за по-голяма сигурност — я зазидах сам.

— А сега — продължи Дебре, като отвори отначало гардероба, после касата, — сега, госпожо, ето ви осемстотин банкноти по хиляда франка, които приличат, както виждате, на голям албум, подвързан с желязо; прибавям към тях купон за лихви от двадесет и пет хиляди франка; а за остатъка, който е, струва ми се, сто и десет хиляди франка, ето ви един чек, платим веднага от моя банкер; и тъй като банкерът ми не е господин Данглар, можете да бъдете спокойна — чекът ще ви бъде изплатен.

Госпожа Данглар взе машинално чека, купона за лихвите и пачката банкноти.

Това огромно състояние изглеждаше съвсем незначително, както беше наредено на масата.

Със сухи очи, но със задавяна от ридания гръд госпожа Данглар го прибра, затвори стоманената калъфка в чантата си, сложи чека и купона в портфейла си, стана, бледа и безмълвна, и зачака една нежна дума, която да я утеши за богатството.

Очакването беше напразно.

— И така, госпожо — каза Дебре, — имате осигурено едно великолепно съществуване, почти шестдесет хиляди франка рента, а това е огромна сума за жена, която най-малко една година не ще може да води светски живот. Ще имате възможност да задоволявате всичките си хрумвания; освен това, ако вашият дял ви се стори недостатъчен в сравнение с миналото, което вече ви се е изплъзнало, можете да разполагате винаги и с моя; аз съм готов да ви предложа, в заем, разбира се, цялото си състояние, тоест един милион и шестдесет хиляди франка.

— Благодаря, господине — отвърна баронесата, — благодаря; много добре разбирате, че ми дадохте много повече, отколкото е необходимо на една жена, която възнамерява доста време да не се явява в обществото.

Дебре се изненада отначало, но скоро се съвзе и махна с ръка; това можеше да се изтълкува като най-учтиво изразяване на мисълта:

„Както ви е угодно!“

До този миг госпожа Данглар може би все още се надяваше на нещо; но като видя безгрижния жест, който се изплъзна на Дебре заедно с един страничен поглед, последван от дълбок поклон и многозначително мълчание, тя вдигна глава, отвори вратата и без гняв; без сътресения, но и без колебание се втурна към стълбите, като не удостои поне с един последен поздрав този, който я остави да си тръгне по такъв начин.

— Ех! — каза Дебре, когато тя си отиде. — Всичко това са добри намерения, но тя ще си остане в къщи, ще чете романи и ще играе на карти, щом не може да играе на борсата.

И отвори отново бележника си, гдето започна най-грижливо да зачерква сумите, които бе току-що изплатил.

— Остават ми един милион и шестдесет хиляди франка — каза си той. — Колко жалко, че госпожица дьо Вилфор умря! Тя ми допадаше във всяко отношение и бих се оженил за нея!

И флегматично, според нрава си, той дочака да изминат двадесет минути от излизането на госпожа Данглар, преди да си тръгне.

През тези двадесет минути правеше сметки с часовника пред себе си.

Сатанинската личност, която всяко волно въображение би създало повече или по-малко сполучливо, ако Льосаж не бе спечелил първенството със своя несравним Асмодей[251], повдигащ покривите на къщите, за да види какво става вътре, би се насладила на едно необикновено зрелище, ако — в момента, когато Дебре правеше сметките си — би повдигнал покрива на малкия дом на улица Сен Жермен де Пре.

Над стаята, гдето Дебре си бе поделил два и половина милиона с госпожа Данглар, имаше друга стая, обитавана от наши познати, играли доста значителна роля в току-що разказаните събития, поради което би било интересно да се срещнем отново с тях.

В тази стая се намираха Мерседес и Албер.

Мерседес беше много променена от няколко дни насам, макар че и по време на най-голямото си благополучие тя не бе се обграждала с надменния разкош, който е явна преграда между класите и ни пречи да познаем една жена, щом я видим в по-просто облекло; нито бе изпаднала в такова униние, което ни принуждава да навлечем бедняшко одеяние; не, Мерседес беше променена, защото погледът й вече не блестеше, устата й не се усмихваше и неотменно стеснение задържаше на устните й бързото остроумие, подхвърляно някога от вечно будния й ум.

Не от обедняването бе помръкнал този ум, и не от липса на смелост обедняването я гнетеше.

Слязла от средата, гдето бе живяла, загубена в обстановката, която сама си бе избрала, като човек, излязъл от великолепно осветен салон, за да потъне изведнъж в мрак, Мерседес напомняше кралица, която е слязла от двореца си в колиба и принудена да се задоволява с най-необходимото, не може да свикне нито с глинените съдове, които трябва да слага сама на трапезата си, нито с одъра, заместил леглото й.

Красивата каталанка и благородна графиня нямаше вече нито гордия си поглед, нито очарователната усмивка; защото, когато се спираха върху окръжаващите я вещи, очите й виждаха само тъжни неща: стаята беше с едноцветни сиви тапети, които пестовните собственици избират, защото най-мъчно се замърсяват; подът беше без килим; мебелите привличаха вниманието и се натрапваха на погледа с фалшивия си разкош, всичко нарушаваше с крещящите си тонове хармонията, необходима за едно око, свикнало с изискана обстановка.

Госпожа дьо Морсер живееше тук, откакто бе напуснала дома си; свят й се завиваше пред тази неизменна тишина, както се завива свят на пътник, стигнал до ръба на пропаст; забелязала, че Албер я поглежда непрестанно, за да отгатне настроението й, тя бе наложила на устните си една неизменна усмивка, която, лишена от прелестния плам на усмивката в погледа, е просто като отражение на светлината — един лъч без топлина.

Албер от своя страна беше загрижен, неспокоен, смущаван от привидния лукс, който му пречеше да свикне напълно със сегашното си положение; искаше да излиза без ръкавици, а чувствуваше, че ръцете му са прекалено бели; искаше да обикаля града пеш, а намираше, че обущата му са прекалено добре лъснати.

Въпреки това тези две така благородни и разумни същества, неразривно свързани с майчина и синовна любов, бяха успели да се разберат, без да говорят, и да си спестят словесните подготовки, с които близките хора трябва да установяват материалната истина, обуславяща живота им.

Албер можа най-после да съобщи на майка си, без да я накара да пребледнее.

— Майко, нямаме вече пари.

Мерседес не знаеше досега какво е истинска нищета; често бе говорила на младини за бедност, но това не е едно и също: нужда и необходимост са синоними, но ги разделя цяла пропаст.

У каталаните Мерседес се нуждаеше от хиляди неща, но безброй други никога не й липсваха. Щом мрежите бяха добри, имаше риба; а щом се продадеше рибата, имаше пари да купят конци за мрежи.

Лишена от приятелства, погълната от една единствена любов, която нямаше нищо общо с материалните грижи за съществуването й, тя мислеше за себе си; там всеки мислеше за себе си, само за себе си.

От малкото, което притежаваше, Мерседес бе отделяла щедро, каквото можеше; днес трябваше да отделя за двама, а нямаше от какво.

Зимата наближаваше: в тази гола и вече студена стая Мерседес нямаше огън; а централно отопление с хиляди разклонения бе отоплявало някога целия й дом, от хола до будоара; нямаше нито едно цвете в стаята си, а жилището й беше някога оранжерия, чиито цветя се плащаха с жълтици!

Но беше със сина си…

Въодушевлението, че изпълняват дълга си (схващайки го може би малко прекалено), ги бе поддържало досега в по-висши сфери.

Въодушевлението е почти възторг, а възторгът ни прави безчувствени към земните неща.

Но възторгът бе стихнал и трябваше постепенно да слязат от света на бляновете към действителния свят.

Трябваше да заговорят за положителни неща, след като изчерпаха идеалните.

— Майко — каза Албер в същия миг, когато госпожа Данглар слизаше по стълбите, — да пресметнем, ако обичате, цялото си богатство; трябва да зная общата му сума, за да мога да направя плановете си.

— Обща сума: нищо — отвърна с тъжна усмивка Мерседес.

— Напротив, майко: обща сума три хиляди франка. И аз смятам, че с тия три хиляди франка ще можем чудесно да живеем.

— Дете! — въздъхна Мерседес.

— Уви, майчице — отвърна младежът, — аз съм ви пропилял за нещастие толкова пари, та зная добре стойността им. Виждате ли, три хиляди франка са огромна сума, върху която изградих едно чудно бъдеще с постоянна осигуреност.

— Така приказвате, моето момче — възрази нещастната майка, — но преди всичко приемаме ли тези три хиляди франка? — запита тя, като се изчерви.

— Приехме ги, струва ми се — заяви твърдо Албер, — приемаме ги, още повече защото ги нямаме: те са, както знаете, заровени в градината на къщичката на Меланските алеи в Марсилия. С двеста франка — продължи Албер ще отидем и двамата в Марсилия.

— С двеста франка ли? — възрази Мерседес. — Какво приказвате, Албер?

— О, по този въпрос се осведомих в пощенските станции и параходните агенции и направих сметка.

За себе си ще запазите място в пощенското купе за Шалон: както виждате, майко, отнасям се с вас като с кралица; то струва тридесет и пет франка. Албер взе перо и написа:

Купе — тридесет и пет франка, равно…35 фр.

От Шалон до Лион пътувате с параход, шест франка, равно…6 фр.

От Лион до Авиньон пак с параход, шестнадесет франка, равно…16 фр.

От Авиньон до Марсилия седем франка, равно…7 фр.

Разноски по пътя петдесет франка, равно…50 фр.

Общо 114 франка

— Да ги турим сто и двадесет — добави Албер с усмивка, — виждате, че съм щедър, нали, майко?

— Ами ти, горкото ми дете?

— Аз ли? Не виждате ли, че запазвам осемдесет франка за себе си? Един младеж няма нужда от особени удобства, когато пътува; освен това аз зная какво значи да пътуваш.

— Но с пощенска кола и камериер.

— Как да е, майко.

— Добре, така да бъде — заяви Мерседес. — Но тези двеста франка?

— Ето тия двеста франка, ето и още двеста. Продадох за сто франка часовника си, а за триста разните си накити. Такова щастие! Накитите струваха три пъти повече от часовника. Все старата история, че излишното… и така нататък! Забогатяхме значи, щом вместо сто и четиридесетте франка, необходими за пътуването ви, имате двеста и петдесет.

— Но ние дължим и за това жилище?

— Тридесет франка, които аз ще платя от моите сто и петдесет. Това е решено; и тъй като ми трябват само осемдесет франка за път, виждате, че дори имам излишък. Но това не е всичко. Какво ще кажете сега, майко?

И Албер извади от едно бележниче с позлатена закопчалка — останка от някогашните му хрумвания или може би нежен спомен от някоя от тайнствените забулени жени, които почукваха на малката вратичка — една банкнота от хиляда франка.

— Какво е това? — попита Мерседес.

— Хиляда франка, майко! Не се безпокойте, истинска е!

— Но откъде имаш тия хиляда франка?

— Слушайте, но не се вълнувайте много.

Албер стана, отиде да целуне майка си по двете бузи и се спря да я погледа.

— Нямате представа колко хубава изглеждате, мамо! — каза той с искрена синовна любов. — Вие сте наистина най-красивата и най-благородна жена, която съм виждал.

— Милото дете! — промълви Мерседес, като се опитваше напразно да сдържи сълзата в крайчеца на клепките си.

— Трябвало е наистина да ни сполети нещастие, за да може любовта ми към вас да се превърне в обожание.

— Аз не съм нещастна, докато имам син — отвърна Мерседес. — И няма да бъда нещастна, докато го имам.

— Точно така, майко — каза Албер, — но ето откъде започва изпитанието! Знаете ли какво е решено?

— Нима сме решили нещо? — запита Мерседес.

— Да, решено е вие да живеете в Марсилия, а пък аз да замина за Африка, където вместо името, от което се отрекох, ще си създам ново.

Мерседес въздъхна.

— От вчера, майко, постъпих в Спахийския полк — добави момъкът и наведе някак засрамено глава, защото не съзнаваше какво величие има в това унижение. — Или поточно помислих, че разполагам с тялото си и мога да го продам; от вчера замествам някого. Продадох се, както се казва, и при това — добави той, като се опита да се усмихне — по-скъпо, отколкото предполагах, че струвам; с други думи, за две хиляди франка.

— Значи тези хиляда франка?… — потрепери Мерседес.

— Са половината от тази сума, майко, другата ще получа след една година.

Мерседес вдигна към небето очи с изражение, което нищо не би могло да предаде, а двете сълзи в крайчеца на клепките потекоха безшумно по бузите под напора на дълбокото вълнение.

— Цената на кръвта ти! — прошепна тя.

— Да, ако ме убият — засмя се Морсер. — Но аз, майчице, те уверявам, че имам намерение да защищавам жестоко кожата си; никога не съм изпитвал по-голямо желание да живея.

— Господи! Господи! — промълви Мерседес.

— Впрочем защо смятате, че ще ме убият, мамо? Нима Ламорисиер, новият южняшки Ней, е бил убит? Нима Шангарние е бил убит?… Нима Бедо е бил убит?… Нима нашият познат Морел е убит? Представете си как ще се зарадвате, мамо, когато се върна с новата си униформа с красивата везба! Аз съм решил да изглеждам великолепно в нея и я избрах от суетност.

Мерседес въздъхна, макар че се опитваше да се усмихва тази светица разбираше, че постъпва зле, като оставя детето си да носи целия товар на жертвата.

— Значи, майко — продължи Албер, — виждате, че ви оставям вече четири хиляди франка, а с тези четири хиляди франка ще живеете цели две години.

— Така ли мислиш? — каза Мерседес.

Тези думи се изплъзнаха на графинята с толкова дълбока скръб, щото истинският им смисъл не убягна на Албер. Той усети, че сърцето му се свива, улови ръката на майка си, стисна я нежно и каза:

— Да, ще живеете!

— Ще живея! — извика Мерседес. — Но ти няма да заминеш, нали, сине?

— Ще замина, майко — отвърна спокойно и твърдо Албер, — сигурно ме обичате достатъчно, за да не искате да стоя в безделие и без полза за вас; освен това подписах.

— Ще постъпиш, както искаш, сине, а пък аз ще постъпя, както иска бог.

— Не както искам, майко, а както е разумно и необходимо. Ние сме две отчаяни същества, нали? Какво е за вас животът днес? Нищо. Какво е за мене? Съвсем малко нещо без вас, вярвайте ми; защото, ако не бяхте вие, кълна ви се, не бих останал жив още в деня, когато се усъмних в баща си и се отрекох от името му! Както и да е, жив съм и ще живея, ако ми обещаете, че няма да губите надежда; ако ме оставите да се грижа за бъдещото ви щастие, ще удвоите силите ми. Ще отида в Алжир при губернатора, който е честен човек и преди всичко войник; ще му разкажа тъжната си история; ще го помоля да попоглежда от време на време към мене и ако удържи думата си, ако следи какво правя, след шест месеца ще бъда или офицер, или убит. Ако стана офицер, бъдещето ви е осигурено, защото ще имам пари и за двама ни, а освен това и име, с което и двамата ще можем да се гордеем, защото то ще бъде вашето истинско име. Ако ме убият… ако ме убият, и вие ще загинете, майко, и тогава нещастията ни ще свършат.

— Добре — отвърна Мерседес със своя благороден и красноречив поглед, — имаш право, сине; да докажем на тия, които ни наблюдават и очакват делата ни, за да ни преценят, да им докажем, че заслужаваме поне съжалението им.

— Но без злокобни мисли, мила майко! — извика младежът. — Кълна ви се, че сме или поне можем да бъдем много щастливи. Вие сте изпълнена едновременно с бодрост и примирение; аз съм вече със скромни вкусове и, надявам се, без увлечения. Щом постъпя на служба, забогатявам; щом влезете в дома на господин Дантес, вие ще се успокоите. Да опитаме, моля ви се, майко, да опитаме!

— Да, ще опитаме, сине — каза Мерседес. — Защото ти трябва да живееш, да бъдеш щастлив.

— И така, майко, разпределихме си богатството — добави с престорено безгрижие младежът. — Можем да заминем още днес. Отивам да ви запазя място, както уговорихме.

— А за тебе, сине?

— Аз ще трябва да остана още два-три дена, майко; това ще бъде първата ни раздяла, за да привикнем. Имам нужда от някои препоръки, от малко сведения за Африка, ще ви настигна в Марсилия.

— Добре, така да бъде, да тръгваме! — съгласи се Мерседес, като се загърна в единствения шал, който си бе взела, по една случайност от скъпа черна кашмирска вълна. — Да тръгваме!

Албер прибра набързо книжата си, позвъни, за да плати на домоуправителя дължимите тридесет франка, улови под ръка майка си и тръгна по стълбите.

Някой слизаше пред тях и се обърна, като чу шумоленето на копринена рокля до парапета.

— Дебре! — промълви Албер.

— Вие, Морсер! — отвърна секретарят на министъра, като се спря на стъпалото, до което бе стигнал.

Любопитството на Дебре надделя над желанието му да запази своето инкогнито, освен това бяха го познали вече.

Крайно интересно беше наистина да срещнеш в този затънтен дом младежа, чието нещастие бе направило такъв шум в Париж.

— Морсер! — повтори Дебре.

После, забелязал в полумрака все още младежката фигура и черния воал на госпожа дьо Морсер, добави усмихнато:

— О, извинете, Албер, оставям ви.

Албер разбра мисълта на Дебре.

— Майко — обърна се той към Мерседес, — това е бившият ми приятел господин Дебре, секретар на министъра на вътрешните работи.

— Защо бивш? — промълви Дебре. — Какво искате да кажете?

— Казвам го, господин Дебре — продължи Албер, — защото днес нямам и не бива да имам приятели. Много ви благодаря, че бяхте така добър да ми се обадите.

Дебре се върна с две стъпала и стисна енергично ръка на събеседника си.

— Вярвайте ми, Албер — каза той с всичкото вълнение, на което беше способен, — вярвайте ми, че ви съчувствувам дълбоко за сполетялото ви нещастие и съм на ваше разположение.

— Благодаря, господине — отвърна усмихнато Албер. — Ние сме все още достатъчно богати, та не ще има нужда да се обръщаме към никого за помощ; напускаме Париж и след като заплатим пътните си разноски, пак ни остават пет хиляди франка.

Дебре, който имаше един милион в портфейла си, се изчерви и макар неговият положителен ум да беше напълно лишен от поетичност, все пак той си каза неволно, че в този дом са били допреди миг две жени, от които едната, справедливо опозорена, си бе отишла, чувствувайки се бедна с милиони половина в джоба си, а другата, пострадала несправедливо, но велика в своето нещастие, се чувствуваше богата с няколко монети!

Това сравнение обърка намислените любезности, той бе поразен от философията на този пример; промърмори някакви банални учтивости и побърза да слезе.

Подчинените му в министерството си изпатиха не малко този ден от мрачното му настроение.

Но вечерта той стана собственик на много хубава къща на булевард Ла Мадлен, която носеше петдесет хиляди франка годишен доход.

На следния ден, когато Дебре подписваше договора за покупката, към пет часа вечерта, госпожа дьо Морсер прегърна нежно сина си. Албер също така нежно я прегърна и я настани в бързата пощенска кола, с която щеше да пътува сама.

Някакъв мъж зад един от сводестите прозорци на канцелариите в мецанина на транспортната къща Лафит гледаше настаняването на Мерседес, тръгването на дилижанса, отдалечаването на Албер.

Прокара ръка по своето изпълнено със съмнения чело и си каза:

— Уви! Как ще върна на тия двама невинни щастието, което им отнех? Бог ще ми помогне.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 548 | Нарушение авторских прав