АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XCIX. ЗАКОНЪТ

Видяхме колко спокойно госпожица Данглар и госпожица д’Армии можаха да се предрешат и да избягат: това стана, защото всички бяха така улисани със собствените си грижи, та не можеха да се занимават с тях.

Ще оставим банкера да записва с пот на челото, пред призрака на фалита, огромните стълбици на своя пасив и ще проследим баронесата, която — отначало сломена от страшния удар — бе отишла при обичайния си съветник, Люсиен Дебре.

Баронесата наистина разчиташе на този брак, за да се отърве най-после от майчините грижи, които при дъщеря с нрава на Йожени бяха твърде затрудняващи. Защото при безгласните договори поддържащи йерархическата връзка в семейството, майката има действителна власт над дъщеря си само при условие че може да бъде непрестанно за нея пример на благоразумие и съвършенство.

Госпожа Данглар обаче се страхуваше от прозорливостта на Йожени и от съветите на госпожица д’Армии, забелязала бе презрителните погледи, отправяни понякога от дъщеря й към Дебре, които означаваха, че девойката знаеше тайната на нейните любовни и парични връзки с частния секретар; едно по-мъдро и задълбочено разтълкуване на тия погледи би я убедило, че Йожени ненавижда Дебре не защото е причина за стълкновения и скандал в бащиния й дом, а защото за нея той принадлежеше към породата на двуногите, които Диоген се стараеше да не нарича хора, а Плагон означаваше с израза „двуноги животни без пера“.

От свое гледище — а за нещастие в света всеки има свое гледище, което му пречи да види това на другите, — от свое гледище, както казахме, госпожа Данглар безкрайно съжаляваше, че бракът на Йожени се осуетява не защото беше подходящ, сполучливо уреден и щеше да осигури щастието на дъщеря й, а просто защото й осигуряваше лична свобода.

И така, тя изтича, както казахме, у Дебре, който — присъствувал като цял Париж на вечеринката за подписване на брачния договор и на последвалия скандал — бе побързал да отиде в клуба си, където разговаряше с неколцина приятели по събитието, което вълнуваше трите четвърти от този несравнимо клюкарски град, наричан столица на света. В минутата, когато госпожа Данглар в черна рокля и с воал се качваше по стълбите към жилището на Дебре въпреки уверенията на вратаря, че младият господин не е у дома си, самият Дебре се опитваше да отблъсне намеците на един свой приятел, който се стараеше да му докаже, че след току-що станалия ужасен скандал негов дълг като приятел на семейството е да се ожени за госпожица Йожени Данглар и двата й милиона.

Дебре се защищаваше като човек, който желае само едно — да бъде победен; защото тази мисъл бе минавала често през ума му; но като познаваше Йожени, независимия й надменен нрав, той заемаше от време на време съвсем отбранително държане, твърдеше, че този брак е невъзможен, като се поддаваше все пак на коварната мисъл, която според моралистите непрестанно занимава и най-честния и чист човек, като бди в душата му, както сатаната дебне зад кръста. Чаят, хазартните игри, разговорът, особено интересен, както виждаме, щом засягаше такива важни въпроси, траяха до един часа сутринта.

През това време госпожа Данглар, посрещната от камериера на Люсиен, чакаше забулена и тръпнеща в малкия зелен салон между две кошници с цветя, изпратени от нея сутринта, подредени и пречистени лично от Дебре с грижливост, заради която нещастната жена прости отсъствието му. Отегчена от безполезното чакане, госпожа Данглар се качи в единадесет и четиридесет отново в колата си и поръча да я отведат у дома й.

Жените от доброто общество приличат на преуспелите гризетки по това, че обикновено се прибират преди полунощ. Баронесата се прибра у дома си така предпазливо, както Йожени бе излязла; качи се леко, със свито сърце, по стълбите към своите стаи, съседни, както знаем, с отделението на Йожени.

Така ужасно се страхуваше да не даде повод за приказки, така твърдо вярваше — поне в това отношение почтена, бедната жена! — в невинността на дъщеря си и във верността й към бащиния дом!

След като се прибра, тя се ослуша пред вратата на Йожени и като не чу никакъв шум, се опита да влезе, но вратата беше заключена.

Госпожа Данглар помисли, че Йожени си е легнала и е заспала, уморена от ужасните вълнения на тази вечер.

Повика камериерката и я разпита.

— Госпожица Йожени — отвърна камериерката — се прибра в стаите си заедно с госпожица д’Армии; пиха чай, след това ме освободиха, като казаха, че нямат вече нужда от мене.

Оттогава камериерката била в помещението за прислугата и смятала като всички останали, че двете госпожици са в своето отделение.

Госпожа Данглар си легна, без да се усъмни, но макар че не се тревожеше за никого поотделно, отново се замисли за станалото.

Когато мисълта й започна да се избистря, случката при подписването на договора започна да взема все по-големи размери; това не беше скандал, а неразбория, не беше позор, а безчестие.

И баронесата си припомни неволно колко безмилостна беше неотдавна към бедната Мерседес, чиито съпруг и син бяха сполетени от същото нещастие.

„Йожени е загубена — помисли тя, — както и ние. Така, както ще бъде представена, случката ще ни опозори; защото в общество като нашето да станеш за посмешище е все едно да получиш дълбока, вечно кървяща, неизцерима рана.“

— Какво щастие — промълви тя, — че бог е дал на Йожени този необикновен нрав, от който често треперех!

Тя вдигна признателен поглед към небето, отгдето тайнственото провидение подрежда предварително всичко, което трябва да се случи, и превръща понякога в щастие недостатъка, дори порока.

След това мисълта й прелетя пространството, както птица прелита пропаст, и се спря на Кавалканти.

Този Андреа беше окаяник, крадец, убиец, но все пак имаше държане, което подсказваше ако не добро, то поне известно възпитание; представил се бе в обществото като голям богаташ, опираше се на почтени имена.

Как да се оправи в този лабиринт? Към кого да се обърне, за да намери изход от страшното положение?

Дебре, при когото бе изтичала, както всяка жена тича най-напред при мъжа, когото обича и който понякога я погубва, можеше да й даде само съвет: трябваше да се отнесе до някой друг, с повече власт.

Тогава баронесата се сети за господин дьо Вилфор.

Господин дьо Вилфор бе наредил да арестуват Кавалканти, господин дьо Вилфор бе внесъл безмилостно смут в нейния дом като в някое съвсем чуждо семейство.

Не, след като поразмисли, тя реши, че кралският прокурор не е безмилостен човек; той беше съдия, роб на своя дълг, верен и твърд приятел, който може би малко грубо, но с уверена ръка бе забил скалпела в гнойната рана; не беше палач, а хирург, пожелал да отдели пред обществото честта на Дангларови от позора на този загубен младеж, когото те бяха представили за свой зет.

Щом господин дьо Вилфор, приятел на Дангларови, постъпваше така, не можеше да се допусне, че е знаел предварително нещата и е подпомагал Андреа.

Така, след като размисли, баронесата видя поведението на Вилфор в светлина, която го представяше изгодно и за двете семейства.

Но неумолимостта на кралския прокурор трябваше да спре дотук; тя ще отиде при него утре и ще го склони, ако не да наруши съдебните си задължения, то поне да ги изпълнява с цялата възможна снизходителност.

Баронесата щеше да се позове на миналото; ще освежи спомените му, ще моли в името на грешните, но щастливи дни, господин дьо Вилфор ще потули случката или най-малко ще даде възможност (а за да го стори, трябва само да отвърне глава), ще даде възможност на Кавалканти да избяга и ще продължи делото срещу призрачния престъпник с тъй наречената „задочна“ присъда.

Едва тогава тя заспа малко по-спокойна.

На другия ден стана в девет часа, не позвъни за камериерката си, не се обади никому, облече се скромно, както предната вечер, слезе по стълбите, напусна къщата, отиде пеш до улица Прованс, качи се в наемна кола и каза да я отведат в дома на господин дьо Вилфор.

От един месец насам този прокълнат дом имаше зловещия изглед на лазарет, гдето е избухнала чума; част от помещенията бяха затворени и отвън, и отвътре, дървените капаци се отваряха само за минутно проветряване; на прозореца се показваше тогава уплашеното лице на някой лакей; после прозорецът се затваряше както надгробна плоча се спуска върху гроб и съседите си шепнеха:

Дали и днес ще изнесат някой ковчег от дома на господин кралския прокурор?

Госпожа Данглар изтръпна при тази мисъл. Слезе от купето, отиде с подкосени крака до вратата и позвъни.

Едва след третото позвъняване, чийто зловещ звук се съгласуваше сякаш с общата скръб, един вратар открехна вратата само колкото да могат да го чуят.

Видя една жена, елегантна светска дама, но вратата си остана все така почти затворена.

— Отворете най-после! — каза баронесата.

— Кажете най-напред коя сте, госпожо? — отвърна вратарят.

— Коя ли? Та вие много добре ме познавате!

— Не познавам вече никого, госпожо.

— Вие сте полудял, драги! — извика баронесата.

— Кой ви праща?

— А, вече прекалявате!

— Такава е заповедта, госпожо, извинете, името ви?

— Госпожа баронеса Данглар. Двадесет пъти сте ме виждали.

— Възможно е, госпожо, а сега — какво желаете?

— Ах, че сте чуден! Ще се оплача на господин дьо Вилфор от нахалството на прислугата му.

— Не е нахалство, госпожо, а предпазливост: никой не влиза тук без разрешение на господин д’Авриньи, освен ако има да съобщи нещо на господин кралския прокурор.

— Добре, тъкмо господин кралския прокурор търся.

— По неотложен въпрос?

— Трябва да предположите, щом още не съм се върнала в колата си. Но да приключим: ето картичката ми — занесете я на господаря си.

— Ще ме почакате ли?

— Да, вървете.

Вратарят заключи вратата, като остави госпожа Данглар на улицата.

Вярно е, че баронесата не чака дълго, само след миг вратата се отвори, колкото да й даде възможност да мине; баронесата влезе и вратата се затвори след нея.

Като стигна в двора, без да отделя поглед от вратата, вратарят извади от джоба си една свирка и подсвирна.

Пред главния вход на къщата се появи лакеят на господин дьо Вилфор.

— Госпожата трябва да извини добрия човечец — започна той, като я посрещна, — но той е получил строга заповед, а господин дьо Вилфор ме натовари да обясня на госпожата, че не е възможно да се постъпи другояче.

Някакъв доставчик, допуснат със същите предпазни мерки, стоеше в двора, гдето проверяваха донесените стоки.

Баронесата се качи по парадната стълба; беше дълбоко развълнувана от тази тъжна обстановка, повторение сякаш на онази в собствения й дом, и продължи с лакея, който не я изпускаше из очи, до кабинета на господин кралския прокурор.

Макар и заета само с мисълта за въпроса, който я водеше тук, госпожа Данглар се почувствува така оскърбена от приема на прислугата, че веднага се заоплаква.

Но Вилфор вдигна натежалата си от мъка глава и я погледна с такава тъжна усмивка, щото оплакванията заглъхнаха на устните й.

— Простете на прислугата ми за страха, който не мога да им вменя във вина; станаха мнителни, защото ги подозират.

Госпожа Данглар бе чувала често да говорят за страха, споменат от магистрата, но никога не би повярвала, ако не бе видяла със собствените си очи, че това чувство би могло да стигне дотам.

— Нима нещастието е засегнало и вас? — запита тя.

— Да, госпожо — отвърна Вилфор.

— Тогава можете да ми съчувствувате?

— Искрено, госпожо.

— И отгатвате какво ме води?

— Идвате да ми съобщите случката, нали?

— Да, господине, ужасно нещастие.

— Или премеждие.

— Премеждие ли? — извика баронесата.

— Уви, госпожо — отговори кралският прокурор с невъзмутимото си спокойствие, — стигнах дотам, да наричам нещастие само непоправимите неща.

— А мислите ли, господине, че може да се забрави?…

— Всичко се забравя, госпожо — продължи Вилфор. — Дъщеря ви ще се омъжи утре, ако не се е омъжила вчера, след една седмица, ако не се омъжи утре. А не вярвам, че жалите за бившия годеник на госпожица Йожени.

Госпожа Данглар погледна Вилфор, смаяна от това почти подигравателно спокойствие.

— В приятелски дом ли се намирам? — запита с тъжно достойнство тя.

— Знаете, че сте в приятелски дом, госпожо — отговори Вилфор, като се поизчерви при това уверение.

Защото то намекваше за други събития, извън тия, които ги занимаваха сега.

— В такъв случай — каза баронесата — бъдете по-любезен, драги Вилфор, говорете ми като приятел, а не като съдия и не ми казвайте, че трябва да бъда весела, когато съм безкрайно нещастна.

Вилфор се поклони.

— Когато чувам да се говори за нещастия, госпожо — отговори той, — от три месеца насам съм възприел навик да мисля за своите нещастия и в съзнанието ми се извършва неволно едно егоистично сравняване. Затова именно редом с моите вашите нещастия ми се струват само премеждие; затова именно пред моето гибелно положение вашето ми се струва завидно, но този въпрос ви е неприятен, да го изоставим. Казвахте, госпожо?…

— Идвам да науча от вас, приятелю — продължи баронесата, — докъде стигна историята с оня измамник?

— Измамник ли! — повтори Вилфор. — Очевидно, госпожо, вие по пристрастие смекчавате някои неща, а преувеличавате други; да наричате измамник господин Андреа Кавалканти или по-точно господин Бенедето! Мамите се, госпожо: господин Бенедето си е чисто и просто убиец!

— Не отричам справедливостта на поправката ви, господине, но колкото по-строго се отнесете към този нещастник, толкова по-тежко ще засегнете нашето семейство. Оставете го да избяга, вместо да го преследвате.

— Идвате много късно, госпожо, заповедите са вече дадени.

— Тогава… ако го арестуват… Мислите ли, че ще го арестуват?

— Надявам се.

— Ако го арестуват (а постоянно чувам да повтарят, че затворите били препълнени), оставете го в затвора.

Кралският прокурор поклати отрицателно глава.

— Поне докато дъщеря ми се омъжи — добави баронесата.

— Невъзможно, госпожо, правосъдието има свои формалности.

— Дори за мене? — запита полуусмихнато-полусериозно баронесата.

— За всички — отговори Вилфор, — и за мене дори, както за останалите.

— О! — прошепна баронесата, без да изрази с думи мисълта, която възклицанието й издаваше.

Вилфор втренчи в нея поглед, с който проникваше в мислите на хората.

— Да, зная какво искате да кажете — продължи той, — намеквате за страшните слухове, че всички смъртни случаи, които от три месеца насам ме държат в траур, че смъртта, от която Валантин се спаси като по чудо, не са нещо естествено.

— Нямах предвид това — побърза да отговори госпожа Данглар.

— Напротив, тъкмо това имахте предвид, госпожо, и е напълно справедливо, защото не можехте да не мислите така, и сте си казвали мълчаливо: „Щом наказваш престъплението, обясни: защо около тебе има толкова ненаказани престъпления“.

Баронесата пребледня.

— Казвали сте си го, нали, госпожо?

— Да, признавам.

— Ще ви отговоря.

Вилфор приближи креслото си до стола на госпожа Данглар, облегна се с две ръце на бюрото и заговори по-глухо от друг път:

— Има престъпления, които остават ненаказани, защото не знаем кои са престъпниците и се страхуваме да не накажем невинен вместо виновника; но когато престъпниците бъдат открити (Вилфор протегна ръка към разпятието срещу бюрото му), когато престъпниците бъдат открити — повтори той, — кълна се в живия бог, госпожо, че ще загинат, които и да са! И след тази клетва, която изрекох и ще удържа, госпожо, дръзнете пак да искате милост за онзи окаяник!

— А уверен ли сте, господине — възрази госпожа Данглар, — че той е толкова виновен, колкото разправят?

— Погледнете, ето делото му: Бенедето, осъден най-напред още шестнадесетгодишен на пет години каторга за фалшификация; обещаващ младеж, както виждате; избягва, след това убива.

— И кой е този нещастник?

— Кой го знае! Някакъв скитник, корсиканец.

— Никой ли не го е потърсил?

— Никой, родителите му не се знаят.

— Ами онзи, който беше дошъл от Лука?

— Друг мошеник като него, може би съучастник.

Баронесата сключи ръце.

— Вилфор! — промълви нежно и ласкаво тя.

— За бога, госпожо! — отвърна кралският прокурор с почти сурова твърдост. — За бога, не ми искайте милост за един виновник. Какво съм аз? Законът. Нима законът има очи, за да зърне вашата скръб? Нима законът има уши, за да чуе нежния ви глас? Нима законът има памет, за да стане изпълнител на добрите ви мисли? Не, госпожо, законът заповядва, а щом заповядва, нанася и удара. Ще ми кажете, че съм жив човек, а не кодекс; човек, а не книга. Погледнете ме, погледнете наоколо ми, госпожо: нима хората са се отнасяли с мене като с брат? Обичаха ли ме? Имаха ли милост към мене? Искал ли е някой милост за господин дьо Вилфор, дадена ли е била тя за господин дьо Вилфор? Не, всеки и всякога му е нанасял само удари! Вие продължавате, госпожо, истинска сирена, както винаги, да ми напомняте с очарователния си и изразителен поглед, че трябва да се червя. Добре, ще се червя за всичко, което знаете, а може би… може би и за много други неща. Но от деня, когато сам аз съгреших, по-зле може би от мнозина други, от тоя ден аз раздирам чуждите грешки, за да открия тайната язва; и всякога съм я намирал; нещо повече, намирал съм ощастливен, с радост, този печат на човешка слабост или поквара.

Защото всеки открит и всеки наказан от мене виновник ми се струваше живо, ново доказателство, че не съм едно противно изключение. Уви, уви, уви, госпожо, всички хора са зли, да го докажем и да накажем злия!

Вилфор изрече последните думи с трескава ярост, придала жестоко красноречие на гласа му.

— Но — започна госпожа Данглар, като правеше последен опит — вие казахте, че този младеж е скитник, сирак, изоставен от всички?

— Толкова по-зле, толкова по-зле, или по-скоро толкова по-добре, провидението е отредило никой да не плаче за него.

— Това значи да се нахвърляте върху беззащитния, господине.

— Беззащитен, който убива!

— Неговият позор ще оскверни семейството ми.

— Нима в моето семейство не витае смърт?

— О, господине! — извика баронесата. — Вие сте безмилостен към другите. Е добре, ще ви кажа, че и светът ще бъде безмилостен към вас.

— Да бъде! — каза Вилфор, като вдигна заплашително ръка към небето.

— Отложете поне делото на нещастника, ако го арестуват, до следващата сесия; имаме шест месеца, през които хората ще забравят.

— Не мога — възрази Вилфор, — имам още пет дни от настоящата; следствието е приключено; пет дни са повече от необходимото време; впрочем не разбирате ли, госпожо, че и на мене е потребна забрава? Когато работя, а пък аз работя денонощно, настъпват мигове, в които нищо не помня и щом не помня, съм щастлив като мъртвец, но и това дори е за предпочитане пред страданието.

— Той избяга, господине, оставете го да се укрие; бездействието е лесно милосърдие.

— Нали ви казах, че е вече късно? Още на разсъмване телеграфът предаде заповедта и в тоя момент…

— Господине — влезе лакеят, — един драгун донесе тази телеграма от министъра на вътрешните работи.

Вилфор грабна плика и веднага го разпечата. Госпожа Данглар изтръпна от ужас, Вилфор потрепера от радост.

— Арестуван е! — извика той. — Арестували са го в Кампиен. Свършено е!

Госпожа Данглар стана, смразена и пребледняла.

— Сбогом, господине — каза тя.

— Сбогом, госпожо — отвърна почти радостно кралският прокурор и я изпрати до вратата.

После, като се върна при бюрото си:

— Така — каза той и удари писмото с гърба на дясната си ръка — имах една фалшификация, три кражби, три пожара, липсваше ми само убийство: ето и него, сесията ще бъде прекрасна.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 557 | Нарушение авторских прав