АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XCIII. ВАЛАНТИН

Отгатваме каква беше работата на Морел и с кого имаше среща.

Щом остави Монте Кристо, Морел тръгна полека към дома на Вилфор.

Казваме полека, защото Морел имаше на разположение повече от половин час, за да измине петстотин крачки; но въпреки това предостатъчно време той бе побързал да се отдели от Монте Кристо, защото искаше да остане сам с мислите си.

Знаеше точно часа, това беше времето, когато Валантин помагаше при храненето на Ноартие и беше сигурна, че никой не ще я смущава в благочестивото задължение. Ноартие и Валантин му бяха отредили две срещи седмично и той идваше да се възползува от своето право.

Пристигна. Валантин го чакаше. Неспокойна, почти смутена, тя го улови за ръка и го заведе при дядо си.

Това безпокойство, достигащо, както казахме, до смущение, се дължеше на слуховете, които историята с Морсер бе пръснала из обществото; знаеше се (обществото всякога знае) какво се бе случило в операта. Никой в дома на Вилфор не се съмняваше, че един дуел ще бъде неизбежна последица на това приключение; със своя женски усет Валантин бе отгатнала, че Морел ще бъде секундант на Монте Кристо и като знаеше всеизвестната смелост на младежа, както и дълбоката му привързаност към графа, се страхуваше, че той не ще има сили да се ограничи само с пасивната роля, която му беше отредена.

Можем да разберем следователно с какво нетърпение започна да разпитва за подробности и Морел съзря неизказана радост в очите на своята любима, когато тя узна, че ужасната случка е имала колкото щастлив, толкова и неочакван край.

— Сега — каза Валантин, като направи знак на Морел да седне до стареца, а сама седна на ниското столче, дето почиваха нозете му, — сега пък да поговорим за нас. Знаете ли, Максимилиан, че по едно време дядо бе намислил да напусне къщата и да наеме едно жилище извън дома на господин дьо Вилфор?

— Да, разбира се — отговори Максимилиан, — припомням си това намерение и дори много се зарадвах.

— В такъв случай, Максимилиан — продължи Валантин, — зарадвайте се пак, защото дядо се връща отново към него.

— Браво! — извика Максимилиан.

— И знаете ли — запита Валантин — как обяснява дядо решението си да напусне къщата?

Ноартие погледна внучката си, за да й даде с окото си знак да мълчи; но Валантин не го видя, погледът, усмивката й — всичко беше за Морел.

— О, каквото и да е обяснението на господин Ноартие — извика Морел, — заявявам, че ще е добро.

— Превъзходно — потвърди Валантин: — той намира, че въздухът на предградието Сент Оноре не е подходящ за мене.

— Всъщност, Валантин — каза Морел, — господин Ноартие може би наистина има право, от петнадесетина дни насам намирам, че здравето ви се влошава.

— Да, вярно е, че малко се влошава — отвърна Валантин, — затова дядо започна да ме лекува и тъй като знае всичко, аз имам пълно доверие в него.

— Но наистина ли сте болна, Валантин? — запита неспокойно Морел.

— О, господи, не мога да кажа, че съм болна; чувствувам само обща отпадналост, нищо друго, не ми се яде, струва ми се, че стомахът ми се бори да свиква с нещо ново.

Ноартие не изпускаше нито една от думите на Валантин.

— И как лекувате тази непозната болест?

— О, много просто — отговори Валантин. — Гълтам всяка сутрин по една лъжица от лекарството, което донасят за дядо ми; казвам една лъжица, но всъщност започнах с една, а сега стигнах до четири. Дядо твърди, че то помага за всичко.

Валантин се усмихваше; но усмивката й беше тъжна и болезнена.

Упоен от любов, Максимилиан я гледаше мълчаливо; тя беше много хубава, обаче красотата й бе придобила матова бледност, очите блестяха с по-дълбок плам, а ръцете, обикновено седефенобели, бяха сега восъчножълти.

От Валантин момъкът премести поглед върху Ноартие, който наблюдаваше със странно и дълбоко разбиране девойката, погълната от своята любов; но и той като Морел следеше признаците на скритото страдание, така леки, щото бяха убягнали на всички, освен на дядото и годеника.

— Но — каза Морел — това лекарство, от което вземате вече по четири лъжици, е предписано, струва ми се, за господин Ноартие?

— Да, и е много горчиво — отвърна Валантин. — Толкова е горчиво, че каквото и да взема след него, все ми горчи.

Ноартие погледна въпросително внучката си.

— Да, мили дядо — потвърди Валантин, — точно така. Ей сега, преди да сляза при вас, изпих чаша подсладена вода, но не можах да изпия и половината — толкова ми горчеше.

Ноартие пребледня и даде знак, че иска да каже нещо.

Валантин стана да донесе речника.

Ноартие я проследи с явно разтревожен поглед.

Към главата на девойката наистина нахлу кръв, бузите й поруменяха.

— Я гледай! — извика весело тя. — Чудно нещо, притъмня ми пред очите! Дали слънцето ми е блестяло в очите?…

И се облегна о дръжката на прозореца.

— Няма никакво слънце — каза Морел, разтревожен повече от изражението на Ноартие, отколкото от прилошаването на Валантин.

И изтича към нея. Девойката се усмихна.

— Успокой се, дядо — обърна се тя към Ноартие, — успокойте се, Максимилиан, нищо ми няма, мина вече; но не чувате ли, че в двора пристига кола?

Тя отвори вратата, изтича до един прозорец в коридора и веднага се върна.

— Да. Госпожа Данглар идва на гости с дъщеря си. Сбогом, ще бягам, защото иначе ще дойдат да ме търсят тук; или по-добре довиждане, господин Максимилиан. Останете при дядо, обещавам, че няма да ги задържа много.

Морел я проследи с поглед, докато затвори вратата, и я чу да се качва по малката стълба, която водеше едновременно и към стаите на госпожа дьо Вилфор, и към тая на Валантин.

Щом внучката му излезе, Ноартие направи знак на Морел да вземе речника. Момъкът послуша, с помощта на Валантин той бе свикнал бързо да разбира стареца.

Но колкото и да бе свикнал, тъй като трябваше да се минава през двадесет и четири букви на азбуката, а след това да се търси всяка дума в речника, — едва след десет минути мисълта на стареца можа да бъде изразена със следните думи:

— Поискайте да донесат чашата и шишето за вода от стаята на Валантин.

Морел позвъни веднага на лакея, заместил Бароа, и му предаде заповедта на Ноартие.

Лакеят се върна след една минута.

Шишето за вода и чашата бяха празни.

Ноартие даде знак, че иска да говори.

— Защо шишето и чашата са празни? — запита той. — Валантин каза, че е изпила само половин чаша вода.

Разбирането на този въпрос зае още пет минути.

— Не зная — отвърна лакеят, — но камариерката е в стаята на госпожица Валантин; може тя да ги е изляла.

— Попитайте я — каза Морел, като разбра този път мисълта на Ноартие само по погледа му.

Лакеят излезе и почти веднага се върна.

— Госпожица Валантин минала през стаята си на отиване у госпожа дьо Вилфор — обясни той, — и понеже била жадна, изпила водата от чашата; а водата от шишето излял господин Едуар, за да направи бара за патетата си.

Ноартие вдигна очи към небето като играч, който залага наведнъж цялото си състояние.

После ги втренчи неотлъчно във вратата.

Дошли бяха наистина госпожа Данглар и дъщеря и; заведоха ги в отделението на госпожа дьо Вилфор, която бе заявила, че днес ще приема в своя салон; затова именно Валантин бе минала през своята стая, която беше на един етаж с тази на мащеха й, делеше ги само стаята на Едуар.

Двете жени влязоха в салона с официалната скованост, която предсказва някакво важно съобщение.

Хората от едно и също общество много лесно долавят подобни отсенки. Госпожа дьо Вилфор отвърна на тържествеността с тържественост.

В същия миг влезе Валантин и реверансите се подновиха.

— Мила приятелко — каза баронесата, докато двете девойки се ръкуваха, — идвам с Йожени да съобщя най-напред на вас предстоящата й женитба с княз Кавалканти.

Данглар бе възприел за зетя си титлата княз. Народният банкер намираше, че тя звучи по-приятно от граф.

— Позволете тогава да ви изкажа най-искрените си поздравления — отговори госпожа дьо Вилфор. — Господин княз Кавалканти изглежда младеж с редки качества.

— Между нас казано — усмихна се баронесата, — трябва да ви призная, че князът не е още това, което ще стане. У него има известна особеност, по която ние, французите, познаваме веднага италианския или немски благородник. Но изглежда с добро сърце и тънък ум; що се отнася до външните качества, господин Данглар твърди, че богатството му било величествено… Изразът е негов.

— Освен това — обърна се Йожени към майка си, като прелистваше албума на госпожа дьо Вилфор — добавете, госпожо, че имате особена слабост към този младеж.

— Сигурно е излишно — усмихна се госпожа дьо Вилфор — да питам дали и вие я споделяте?

— Аз ли? — отвърна Йожени с обичайната си самонадеяност. — О! Ни най-малко, госпожо, аз не чувствувам призвание да се обвързвам с домакински грижи или с капризите на мъж, който и да е той. Призванието ми е да бъда артистка, да разполагам свободно със сърцето, личността и мисълта си.

Йожени изрече тия думи толкова звучно и твърдо, щото Валантин се изчерви. Плахата девойка не можеше да разбере този силен характер без никаква женствена стеснителност.

— Впрочем — продължи Йожени, — щом трябва, ща не ща, да се омъжа, благодаря на провидението, че ме удостои с пренебрежението на господин Албер дьо Морсер; без това провидение днес щях да бъда жена на един опозорен човек.

— Така е наистина — потвърди баронесата с чудноватото простодушие, срещано понякога у дамите от висшето общество, които не са успели да го загубят напълно при общуването си с простолюдието, — без колебанието на семейство Морсер дъщеря ми щеше да се омъжи за техния Албер: генералът държеше много на този брак, ходил бе дори да настоява пред господин Данглар. Работата висеше на косъм.

— Но — забеляза плахо Валантин — нима позорът на бащата засяга и сина? Струва ми се, че господин Албер няма никаква вина в измените на генерала.

— Извинете, мила — отвърна неумолимата Йожени, — господин Албер приема и заслужава своя дял от тях; изглежда, че след като оскърби вчера господин дьо Монте Кристо в операта, днес му се е извинил на полесражението.

— Невъзможно! — извика госпожа дьо Вилфор.

— О, мила! — каза госпожа Данглар с все същото, вече споменато простодушие. — Съвсем положително: каза ми господин Дебре, който е присъствувал при обяснението.

И Валантин знаеше истината, но не проговори. Върната от този разговор към спомените си, тя се озова мислено в стаята на Ноартие, гдето я чакаше Морел.

Потънала в това вътрешно съзерцание, Валантин не участвуваше вече в разговора; не би могла дори да повтори казаното през последните минути, когато ръката на госпожа Данглар, сложена ненадейно върху нейната, я изтръгна от унеса й.

— Моля, госпожо? — запита Валантин, трепвайки от допира на тия пръсти като от електрически ток.

— Струва ми се, че не сте добре, Валантин — каза баронесата.

— Аз ли? — изненада се девойката и прокара ръка по пламналото си чело.

— Да. Вижте се в огледалото. За не повече от една минута се изчервихте и пребледняхте три-четири пъти поред.

— Да — извика Йожени, — наистина сте много бледа!

— О, не се безпокой, Йожени, все съм си такава от няколко дни.

Колкото и да не беше хитра, девойката съобрази, че й се отдава случай да излезе. Впрочем на помощ й дойде и госпожа дьо Вилфор.

— Приберете се, Валантин — каза тя; — наистина не ви е добре и нашите гостенки сигурно ще ви простят. Изпийте чаша чиста вода; тя ще ви ободри.

Валантин прегърна Йожени, поклони се на госпожа Данглар и си отиде.

— Горкото дете — промълви госпожа дьо Вилфор, след като Валантин излезе, — много се тревожа за нея и не бих се учудила, ако се разболее по-сериозно.

През това време, крайно възбудена, без сама да го съзнава, Валантин мина през стаята на Едуар, не отговори на някаква негова злобна закачка, прекоси своята стая и стигна до малката стълба. Беше вече пред последните три стъпала и чу гласа на Морел, но пред очите й мина изведнъж някакъв черен облак. Вдървените й нозе не улучиха стъпалото, ръцете не успяха да се заловят о парапета и тя просто се изтърколи покрай стената.

Морел скочи, отвори вратата и я намери простряна на площадката.

Грабна я със светкавична бързина и я положи в едно кресло. Валантин отвори очи.

— Колко съм несръчна — каза с трескава възбуда тя; — не успях да се задържа! И дори забравих, че имаше още три стъпала до площадката!

— Дали не сте се ударили, Валантин? — запита Морел. — Боже, боже!

Валантин погледна наоколо си и видя страшна уплаха в погледа на Ноартие.

— Успокой се, дядо — опита се да се усмихне тя, — нищо ми няма. Само ми се зави свят.

— Пак завиване на свят! — сключи ръце Морел. — Внимавайте, Валантин, моля ви се!

— Нищо ми няма, нищо ми няма — възрази Валантин. — Казах ви, че ми мина. И не беше нищо особено. А сега да ви кажа една новина: след осем дни Йожени се омъжва, а след три дни има голям прием и вечеря у тях по случай годежа. Поканени сме: баща ми, госпожа дьо Вилфор и аз… Така поне разбрах.

— Кога ще дойде и нашият ред да се занимаем с тези дреболии? О, Валантин, вие имате такова влияние върху дядо си: постарайте се да каже: „скоро“!

— Нима — запита Валантин — разчитате на мене да подтикна дядо и да освежа паметта му?

— Да — извика Морел. — Боже мой, побързайте! Докато не станете моя, Валантин, все ми се струва, че ще ми се изплъзнете.

— О! — отговори Валантин и потрепера. — Наистина сте много страхлив, Максимилиан, а разправят, че сте безстрашен офицер и войник. Ха, ха, ха!

Тя се изсмя с остър, болезнен смях; ръцете й се опънаха и извиха, главата се отметна назад, тя замря неподвижна.

Ужасът, който не можеше да изхвръкне от устните на Ноартие, бликна в погледа му.

Морел разбра: трябваше да потърси помощ.

Дръпна веднага звънеца, камериерката от стаята на Валантин и заместникът на Бароа дотичаха едновременно.

Валантин беше толкова бледа, студена, безжизнена, щото — без да слушат дори какво им се говори — те бяха обзети от ужаса, витаещ непрестанно в прокълнатия дом, и се втурнаха из коридорите, като викаха за помощ.

В това време госпожа Данглар и Йожени излизаха: така че успяха да научат причината за тревогата.

— Нали ви казах! — извика госпожа дьо Вилфор. — Горкичката!

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 424 | Нарушение авторских прав