АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LXXXVIII. ОСКЪРБЛЕНИЕТО

Пред вратата на банкера Бошан спря Морсер.

— Слушайте — започна той, — преди малко у господин Данглар ви казах, че трябва да искате обяснение от господин дьо Монте Кристо.

— Нали отиваме у него.

— Един момент, Албер, поразмислете, преди да отидем у графа.

— Какво да поразмисля?

— За сериозността на постъпката.

— По-сериозна ли е от отиването у господин Данглар?

— Да, господин Данглар е финансист, а вие знаете, че финансистите разбират много добре какъв капитал могат да изгубят, затова не се решават лесно да се бият. Другият, напротив, е благородник, поне наглед, но не се ли страхувате, че зад благородника може да откриете един главорез?

— Страхувам се само от едно: да не се озова пред човек, който не желае да се бие.

— Бъдете спокоен — заяви Бошан, — този ще се бие. Страхувам се дори, че прекалено добре ще се бие, внимавайте!

— Приятелю — отвърна Морсер с прекрасна усмивка, — тъкмо това искам; най-доброто, което може да ми се случи, е да бъда убит заради баща си: това ще спаси всички ни.

— В такъв случай майка ви ще умре!

— Горката мама! — промълви Албер, като прокара ръка по очите си. — Много добре зная, че ще стане така. Но по-добре да умре от скръб, отколкото от срам.

— Окончателно ли сте решили, Албер?

— Да.

— Тръгвайте тогава! Но мислите ли, че ще го намерим?

— Щеше да се върне няколко часа след мене. Сигурно е пристигнал вече.

Качиха се в кабриолета и казаха да ги откара на булевард Шанз Елизе № 30.

Бошан искаше да слезе сам, но Албер възрази, че тъй като въпросът излиза от обикновените рамки, е позволено да се отклонят от етикета при дуелите.

Младежът отстояваше в случая такава свята кауза, щото на Бошан не оставаше друго, освен да се съобразява с всичките му желания; затова отстъпи и се задоволи да тръгне след него.

Албер се озова просто с един скок от къщичката на вратаря до входната площадка. Посрещна го Батистен.

Графът наистина току-що пристигнал, но бил в банята и забранил да приемат когото и да било.

— А след като излезе от банята? — запита Морсер.

— Господинът ще вечеря.

— След вечеря?

— Ще поспи един час.

— После?

— После ще отиде на опера.

— Сигурен ли сте? — запита Албер.

— Напълно; господарят поръча колата точно за осем часа.

— Много добре — отговори Албер, — тъкмо това исках да зная.

После се обърна към Бошан:

— Ако имате някаква работа, Бошан, свършете я веднага; ако имате някаква среща тази вечер, отложете я за утре. Разбирате, че разчитам на вас за отиването в операта. Доведете, ако ви е възможно, и Шато Рено.

Бошан се възползува от разрешението и остави Албер, като обеща да го вземе в осем без четвърт.

Щом се прибра у дома си, Албер предупреди Франц, Дебре и Морел, че желае да ги види същата вечер в операта.

После отиде да види майка си, която се бе затворила и не пускаше никого след събитията от миналия ден. Намери я на легло, сломена от мъка при това публично унижение.

Появата на Албер оказа върху Мерседес въздействието, което можеше да се очаква; тя стисна ръката на сина си и се разплака с глас. Но тия сълзи бяха все пак облекчение за нея.

Албер постоя за миг прав и безмълвен до майка си. По пребледнялото лице и смръщените вежди личеше, че желанието за мъст постепенно се притъпява в сърцето му.

— Майко — запита той, — знаете ли господин дьо Морсер да има някой неприятел?

Мерседес трепна, забелязала бе, че Албер не каза „баща ми“.

— Мили — започна тя, — хора с общественото положение на графа имат много неприятели, които дори не познават. Освен това познатите врагове не са най-опасните.

— Зная, затова се позовавам на вашата прозорливост. Вие сте толкова необикновена жена, майко, та нищо не може да ви убегне!

— Защо мислите така?

— Защото бяхте забелязали например, че господин граф дьо Монте Кристо не пожелал да вземе нищо на нашия бал.

Мерседес се понадигна разтреперана на горящия си от треска лакът:

— Господин дьо Монте Кристо ли? — запита тя. — Какво общо има той с въпроса, който току-що ми зададохте?

— Вие знаете, мамо, че господин дьо Монте Кристо е почти ориенталец, а ориенталците никога не ядат и пият у враговете си, за да имат свободата да им отмъстят.

— Господин дьо Монте Кристо да ни е неприятел? Така ли мислите, Албер? — възкликна Мерседес, станала по-бяла от чаршафа, с който беше завита. — Кой ви каза такова нещо? И защо? Вие сте полудял, Албер, господин дьо Монте Кристо е бил винаги така внимателен към вас. Господин дьо Монте Кристо ви спаси живота, вие лично ни го доведохте! Моля ви се, сине мой, ако имате подобна мисъл, прогонете я, и ако трябва да ви препоръчам нещо — бих казала дори: ако трябва да ви помоля за нещо, то е: отнасяйте се добре към него.

— Мамо — възрази мрачно младежът, — вие имате свои основания да ме съветвате да щадя този човек.

— Аз? — извика Мерседес, изчерви се така бързо, както бе пребледняла преди малко, и още повече пребледня.

— Да, разбира се, и основанието ви е, че този човек не може да ни напакости, нали?

Мерседес потрепера: и каза, като втренчи изпитателно поглед в сина си:

— Говорите странни неща и имате, струва ми се, чудновати предубеждения. Какво всъщност ви е сторил графът? Само преди три дни бяхте с него в Нормандия, само преди три дни и аз, и вие го смятахме за наш най-добър приятел.

Лека насмешка пробягна по устните на Албер. Мерседес я забеляза и с усета си на жена и майка отгатна всичко, но благоразумна и силна, прикри смущението и изтръпването си.

Албер не продължи разговора, след миг графинята го поднови.

— Дойдохте да ме попитате как съм и аз ви отговорих откровено, че не съм добре, мили. Би трябвало да останете при мене, Албер, чувствувам нужда да не съм сама.

— Мамо — отвърна младежът, — сама знаете с каква радост бих останал на ваше разположение, ако важна и неотложна работа не ми налагаше да ви оставя през цялата вечер.

— Добре — въздъхна Мерседес, — вървете, Албер, не искам да робувате на синовната си обич.

Албер се престори, че не е чул, поклони се на майка си и излезе.

Щом синът й затвори вратата, Мерседес повика един доверен прислужник и му заповяда да следи Албер през цялата вечер и незабавно да й докладва.

След това позвъни на камериерката си и макар да се чувствуваше много слаба, поиска да я облекат, за да бъде готова за всеки случай.

Поръчението, което даде на лакея, не беше трудно изпълнимо. Албер се прибра и облече със строга изисканост. В осем без десет пристигна Бошан, видял се бе с Шато Рено, който обещал да бъде в първите редове на партера още преди вдигането на завесата.

Качиха се в екипажа на Албер, който нямаше защо да крие къде отива, та каза високо:

— В операта!

От нетърпение влезе преди вдигането на завесата. Шато Рено беше вече на мястото си: тъй като Бошан го бе предупредил, Албер нямаше какво да му обяснява. Поведението на сина, който иска да отмъсти за баща си, беше толкова ясно, щото Шато Рено не се опита ни най-малко да го разубеди; само го увери отново, че е на негово разположение.

Дебре не бе дошъл още, но Албер знаеше, че той пропуска рядко оперен спектакъл. И заскита из театъра, докато се вдигне завесата. Надяваше се да срещне Монте Кристо било в коридорите, било по стълбите. Звънецът го накара да тръгне към мястото си и да седне в първите редове на партера между Шато Рено и Бошан.

Но очите му не се отделяха от ложата между колоните, която остана упорито празна през цялото първо действие.

Най-после, когато Албер поглеждаше за стотен път часовника си в началото на второто действие, вратата на ложата се отвори и Монте Кристо, в черен костюм, се облегна на парапета, за да погледне залата; зад него беше Морел, който търсеше с очи сестра си и зет си. Забеляза ги в ложа от втория ред и им кимна.

Оглеждайки цялата зала, графът забеляза едно бледо лице със святкащи очи, които се стремяха да привлекат погледа му; позна веднага Албер, но изражението на това разстроено лице го накара да се престори, че не го е забелязал. Без да издаде по някакъв начин мисълта си, седна, извади бинокъла от калъфчето му и загледа в друга посока.

Но макар да си даваше вид, че не го вижда, графът не изпускаше из очи Албер и когато завесата бе спусната след второто действие, непогрешимият му поглед проследи младежа, който излезе от залата, последван от двамата си приятели.

Не след много същото лице се появи пред прозорчето на една ложа в първия ред, срещу неговата. Графът усещаше приближаването на бурята и когато чу, че ключът се завъртя в ключалката на ложата му, макар да разговаряше в момента най-весело с Морел, вече знаеше какво го очаква и се бе приготвил за най-лошото.

Вратата се отвори.

Едва тогава Монте Кристо се обърна и забеляза смъртнобледия, разтреперан Албер, а зад него Бошан и Шато Рено.

— Я гледайте! — извика той с добродушната учтивост, която отличаваше обикновено приветствията му от баналната светска любезност. — Ето че моят конник пристигнал! Добър вечер, господин дьо Морсер!

Лицето на този човек с невероятно самообладание изразяваше най-голяма сърдечност.

Морел си припомни едва сега писмото на виконта, който го молеше без обяснения да бъде тази вечер в операта, и разбра, че има да се случи нещо страшно.

— Не идваме да си разменяме лицемерни учтивости или прояви на престорено приятелство — отвърна момъкът, — идваме да ви искаме обяснение, господин графе.

Разтрепераният глас на младежа минаваше с мъка през стиснатите зъби.

— Обяснение в операта? — запита графът със спокойния тон и пронизващ поглед, по които се познаваше непоколебимо самоувереният човек. — Колкото и да не познавам парижките обичаи, не бих сметнал, господине, че тъкмо тук се искат обяснения.

— Щом хората се заключват — възрази Албер, — щом човек не може да ги види у дома им под предлог, че са в банята, на трапезата или в леглото, ще трябва да ги потърси там, където може да ги срещне.

— Не е никак мъчно човек да ме срещне — заяви Монте Кристо, — защото, струва ми се, до вчера, господине, ако паметта не ме лъже, ми бяхте гост.

— Вчера, господине — отвърна Албер, започнал малко да се обърква, — бях у вас, защото не знаех кой сте.

При тия думи повиши глас, за да могат да го чуят и в съседните ложи, и в коридора. От ложите наистина се обърнаха, а минаващите в коридора се спряха зад Бошан и Шато Рено, щом чуха това избухване.

— Откъде идвате всъщност, господине? — запита Монте Кристо без ни най-малко видимо вълнение. — Не изглеждате съвсем на себе си.

— Ще смятам, че съм напълно с ума си, господине — отвърна разяреният Албер, — ако мога да разбера вероломството ви и да ви убедя, че ще отмъстя за него.

— Не ви разбирам, господине — възрази Монте Кристо, — а дори да ви разбирах, пак говорите по-гръмко, отколкото трябва. Тук съм у дома си и само аз имам правото да повишавам глас. Излезте веднага!

И му посочи заповеднически вратата.

— О, и аз ще ви накарам да излезете от дома си! — извика Албер, като мачкаше нервно в ръка ръкавицата, от която Монте Кристо не снемаше поглед.

— Добре, добре! — отвърна флегматично той. — Виждам, че търсите повод за свада; но ще ви дам един съвет, виконте, и добре го запомнете: лош навик е да се вдига много шум при предизвикателство. Шумът не подхожда всекиму, господин дьо Морсер.

При това име слушателите започнаха изненадано да шушукат: името Морсер беше от вчера в устата на всички.

Албер разбра веднага намека и вдигна ръка, за да запрати ръкавицата си в лицето на графа, но Морел изви китката му, а Бошан и Шато Рено, които се страхуваха, че спречкването може да надхвърли границите на едно предизвикателство, го задържаха изотзад.

Но Монте Кристо наклони стола си напред, без да стане, протегна ръка, изтръгна от свитите пръсти на младежа овлажнялата смачкана ръкавица и каза със страшен глас:

— Господине, смятам ръкавицата за хвърлена и ще ви я върна, увита около куршум. А сега излезте, за да не повикам прислугата да ви изхвърли.

Пиян от мъка, зашеметен, с кръвясали очи, Албер отстъпи две крачки назад.

Морел се възползува и затвори вратата.

Монте Кристо взе бинокъла си и започна да оглежда отново залата, сякаш не бе се случило нищо особено.

Този човек имаше сърце от бронз и лице от мрамор. Морел се наведе до ухото му.

— Какво сте му сторили? — запита той.

— Аз ли? Нищо, поне що се отнася лично до него — отвърна Монте Кристо.

— И все пак тази странна сцена трябва да има някаква причина?

— Случката с граф дьо Морсер е вбесила момчето.

— Имате ли нещо общо с тази история?

— Хаиде осведомила Камарата за измяната на баща му.

— Казваха ми наистина — заяви Морел, — но аз не исках да повярвам, че робинята, която виждах с вас в тази ложа, била дъщеря на Али паша.

— Така е.

— Боже мой! — промълви Морел. — Сега разбирам. Всичко е било предварително обмислено.

— Кое?

— Албер ми писа да дойда тази вечер в операта; искал е да бъда свидетел на обидата, която е решил да ви нанесе.

— Вероятно — отвърна Монте Кристо с невъзмутимото си спокойствие.

— И какво ще правите с него?

— С кого?

— С Албер!

— С Албер ли? — продължи със същия тон Монте Кристо. — Какво ще правя с него ли, Максимилиан? Както е вярно, че сме сега тук и ви стискам ръката, така е вярно, че ще го убия още преди да удари десет. Това ще направя.

Морел хвана с две ръце ръката на Монте Кристо и потрепера от студенината и спокойствието й.

— О, графе — каза той, — баща му толкова много го обича!

— Не ми разправяйте тия неща! — избухна за пръв път Монте Кристо. — Ще го накарам да страда!

Смаяният Морел пусна ръката му.

— Графе! Графе! — промълви той.

— Драги Максимилиан — прекъсна го графът, — чуйте колко възхитително пее Дюпре тази фраза: О, Матилда, кумир на моята душа. Знаете ли, аз пръв открих Дюпре в Неапол и пръв го аплодирах. Браво! Браво!

Морел разбра, че няма какво повече да каже, и зачака.

Завесата, вдигната в края на спречкването с Албер, сега бе спусната. Някой почука.

— Влезте — каза Монте Кристо с глас, в който не личеше никакво вълнение.

Беше Бошан.

— Добър вечер, господин Бошан — поздрави го Монте Кристо, сякаш го виждаше за пръв път тази вечер. — Седнете, моля.

Бошан се поклони, влезе и седна.

— Господине — обърна се той към Монте Кристо, преди малко, както видяхте, придружавах господин дьо Морсер.

— Което означава — прекъсна го със смях Монте Кристо, — че навярно сте вечеряли заедно. С удоволствие виждам, господин Бошан, че вие сте по-трезвен от него.

— Господине — отвърна Бошан, — съгласен съм, че Албер сгреши, като избухна, и аз идвам от свое име да ви помоля да го извините. След тези извинения, които са — моля да не се забравя — лично мои, идвам да ви кажа, господин графе, че вие, като безусловно почтен човек, не ще откажете да ми дадете някои обяснения за отношенията ви с хората от Янина; а след това ще добавя две думи и за младата гъркиня.

Монте Кристо направи с устни и поглед знак, който налагаше мълчание.

— Ето че всичките ми надежди пропаднаха! — добави със смях той.

— Защо? — запита Бошан.

— Вие се стремите сигурно да ми създадете слава на ексцентричен човек: някакъв Лара, Манфред, лорд Рътуен след това проваляте така създадения тип и се опитвате да ме представите за съвсем банална личност. Желаете да бъда прост, дори простак, с една дума, искате ми обяснения. Хайде де, господин Бошан, да не би да се шегувате?

— Но все пак — продължи високомерно Бошан — има случаи, когато почтеността повелява…

— Господин Бошан — прекъсна го странният мъж, — на господин граф дьо Монте Кристо повелява само господин граф дьо Монте Кристо. Така че, ако обичате, нито дума повече по този въпрос. Аз върша, каквото желая, господин Бошан, и вярвайте ми, че то е винаги добре свършено.

— Господине — отговори журналистът, — почтени хора не се отпращат по този начин: честността изисква гаранции.

— Аз съм една жива гаранция, господине — отвърна невъзмутимо Монте Кристо, при все че в очите му святкаха заплашителни мълнии, — и двамата имаме в жилите си кръв, която ни се иска да пролеем, ето взаимната ни гаранция. Отнесете този разговор на виконта и му кажете, че утре преди десет часа ще видя какъв цвят има неговата.

— Значи не ми остава нищо друго, освен да уговоря условията за срещата?

— Това ми е съвършено безразлично, господине — заяви граф дьо Монте Кристо. — Така че е било съвсем излишно да ме безпокоите в театъра за толкова дребно нещо. Във Франция се дуелират със сабя или пистолет; в колониите с карабина; в Арабия с кама. Кажете на вашия довереник, че — макар и оскърбен, — за да бъда докрай ексцентричен, оставям той да избере оръжието и ще приема всичко без разискване и възражения; всичко, разбирате ли? Всичко, дори дуел по жребий, което е безспорна глупост. Но за мене е друго: защото съм сигурен, че ще бъда победител.

— Сигурен, че ще бъдете победител! — повтори Бошан, като го погледна уплашено.

— Разбира се! — каза Монте Кристо и сви леко рамене. — Иначе не бих се дуелирал с господин дьо Морсер. Ще го убия, това е необходимо и така ще стане. Само ми изпратете тази вечер писъмце, за да ми съобщите оръжието и часа: не обичам да карам хората да ме чакат.

— С пистолет, в осем часа сутринта, във Венсанската гора — заяви смутеният Бошан, като не знаеше дали има пред себе си нахален самохвалко, или някакво неземно същество.

— Добре, господине — отвърна Монте Кристо. — А сега, след като уредихте всичко, оставете ме, моля, да чуя операта и кажете на вашия приятел Албер да не идва повече тази вечер: ще си навреди с некрасиви прояви. Да се прибере и да спи.

Бошан си отиде смаян.

— Разчитам на вас, нали? — обърна се Монте Кристо към Морел.

— Разбира се — каза Морел, — можете и да разполагате с мене, графе, обаче…

— Какво?

— От значение би било да зная истинската причина…

— Отказвате ми значи!

— Ни най-малко.

— Истинската причина ли, Морел? — започна графът. — Този младеж сам няма представа за нея и върви като слепец. Истинската причина е известна само на мене и на бога, но давам ви честната си дума, Морел, че бог, който я знае, ще бъде на наша страна.

— Това ми стига, графе — отговори Морел. — Кой е вторият ви секундант?

— Не познавам в Париж никого, комуто бих желал да направя подобна чест освен вас и зет ви Еманюел. Мислите ли, че той ще пожелае да ми направи тази услуга?

— Отговарям за него, както за себе си, графе.

— Добре. Нищо повече не ми трябва Утре в седем сутринта у мене, нали?

— Непременно.

— Шт! Завесата се вдига. Да слушаме. Свикнал съм да не пропускам нито една нота от тази опера; толкова прекрасна е музиката на Вилхелм Тел!

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 599 | Нарушение авторских прав