АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LXXXII. ВЗЛОМЪТ

На другия ден след описания разговор граф дьо Монте Кристо наистина замина за Отьой с Али, неколцина прислужници и коне, които искаше да изпита. Това заминаване, което не бе минало предния ден през ума нито нему, нито на Андреа, бе наложено от пристигането на Бертучо, дошъл от Нормандия с новини за къщата и корветата. Къщата беше готова, а корветата, пристигнала преди една седмица и пуснала котва в едно заливче, гдето чакала с екипажа си от шест души, бе изпълнила всички изисквани формалности и беше готова да отплава.

Графът похвали Бертучо за усърдието и му поръча да се приготви за скорошно заминаване, защото нямаше да останат във Франция повече от месец.

— А сега — каза графът — може би ще ми се наложи да отида за една нощ от Париж до Трепор; искам по пътя да има готови коне, с които ще мога да пропътувам петдесет левги[219]за десет часа.

— Ваше превъзходителство ми каза вече това желание — отговори Бертучо. — Конете са готови. Аз лично ги купих и оставих на най-удобните места, в села, дето обикновено никой не спира.

— Добре — отвърна Монте Кристо. — Оставам тук още ден-два, съобразете се с това.

Тъкмо когато Бертучо излизаше, за да даде нарежданията си за всичко, свързано с този престой, Батистен отвори вратата; носеше писмо на табличка от позлатено сребро.

— Защо сте дошли? — запита графът, като го видя потънал в прах. — Не съм ви викал, струва ми се?

Без да отговори, Батистен се приближи към графа и му подаде писмото.

— Важно и бързо — каза той. Графът отвори плика и зачете:

„Предупреждаваме господин граф дьо Монте Кристо, че тази нощ един човек ще се вмъкне в дома му на Шанз Елизе, за да вземе документите, които смята, че се намират в писалището в тоалетната стая; смята се, че господин граф дьо Монте Кристо е достатъчно храбър, та не ще потърси намесата на полицията; подобна намеса би изложила твърде много този, който изпраща предупреждението. Било през някаква пролука от спалнята към тоалетната, било като се скрие в самата тоалетна, господин графът ще може да се справи сам. Присъствието на повече хора и явни предпазни мерки непременно ще прогонят злосторника и господин граф дьо Монте Кристо ще пропусне възможността да узнае врага, открит съвсем случайно от лицето, което изпраща това предупреждение и може би не ще бъде в състояние да изпрати друго, ако в случай на неуспех злосторникът повтори опита си.“

Отначало графът помисли, че това е хитрост на крадци, груба клопка, с която му сочеха една незначителна опасност, за да го вмъкнат в по-голяма. Затова щеше да занесе писмото в полицията въпреки препоръката, а може би дори именно поради препоръката на непознатия приятел, но изведнъж му хрумна, че този човек може да е наистина някой личен негов враг, когото само той ще може да познае и в случай на нужда да обезвреди, както бе постъпил Фиески[220]с мавъра, който се бе опитал да го убие. Познаваме графа, излишно е следователно да казваме, че беше храбър и як мъж, готов да се изправи срещу невъзможното със силата, свойствена на изключителните натури. Чрез живота, който бе водил, чрез непоколебимото решение да не отстъпва пред нищо графът бе стигнал дотам, че изпитваше незнайна наслада от борбата срещу бога, представляван от природата, и срещу дявола, представляван от хората.

— Не идват за документите ми — каза си Монте Кристо, — идват да ме убият; не са крадци, а убийци. Но не искам господин полицейският комисар да се намесва в личните ми работи. Достатъчно богат съм, слава богу, за да облекча в това отношение бюджета на неговото учреждение.

Графът повика отново Батистен, който бе излязъл от стаята, след като бе предал писмото.

— Ще се върнете в Париж — заповяда му той — и ще доведете оттам цялата останала прислуга. Всички ми трябват в Отьой.

— Никой ли няма да остане в къщи, господин графе? — запита Батистен.

— Ще остане вратарят.

— Господин графът трябва да си припомни, че от павилиончето на вратаря до къщата е доста далеко.

— И?

— И могат да ограбят цялата къща, а той да не чуе нищо.

— Кой ще я ограби?

— Ами крадци.

— Вие сте голям глупак, господин Батистен; дори да ограбят цялата къща, крадците няма да ми доставят такова неудоволствие, каквото ще ми причини лошото обслужване.

Батистен се поклони.

— Разбрахте ли? — продължи графът. — Ще доведете всичките си другари, до последния човек, но в къщи ще оставите всичко, както си е; само ще затворите капаците на прозорците в приземния етаж; нищо повече.

— А на първия?

— Знаете че никога не ги затваряме. Вървете.

Графът съобщи, че ще вечеря сам в своето отделение и желае да му прислужва само Али.

Навечеря се, както винаги, спокойно и скромно, след това даде знак на Али да го последва, излезе през малката врата, стигна до Булонската гора, сякаш отиваше на разходка, оттам пое незабелязано към Париж и на мръкване се озова пред дома си на Шанз Елизе.

Къщата беше съвсем тъмна, слаба светлинка се съзираше само от къщичката на вратаря, на четиридесетина стъпки от главната сграда, както бе казал Батистен.

Монте Кристо се облегна на едно дърво и очите му, които много рядко се мамеха, огледаха минувачите, след това потънаха в съседните улици, за да видят дали някой не се е скрил. След десетина минути той се убеди, че никой не го е проследил. Изтича веднага с Али до вратичката, влезе бързешком и през задната стълба, от която имаше ключ, отиде в спалнята, без да дръпне или докосне ни една завеса, така че и вратарят дори, който смяташе къщата за съвършено празна, не би могъл да допусне завръщането на главния й обитател.

Като стигна в спалнята, графът направи знак на Али да се спре, влезе в тоалетната и я огледа най-внимателно; всичко беше в обичайното си състояние; скъпоценното писалище беше на мястото си, ключът също. Той го завъртя два пъти, взе го, върна се до вратата на спалнята, извади частта, в която влизаше езичето на бравата, и се прибра. През това време Али внесе на табла оръжията, поискани от графа — една къса карабина и чифт двойни пистолети, чиито кръстосани цеви позволяваха най-точно прицелване. С това въоръжение графът държеше в ръка живота на пет души.

Часът беше към девет и половина; графът и Али хапнаха набързо по едно парче хляб и изпиха по чаша испанско вино; след това Монте Кристо дръпна един от подвижните панели, които му позволяваха да гледа от една стая в друга. Пистолетите и карабината му бяха под ръка, а застаналият до него Али държеше арабска брадвичка — от ония, известни още от времето на кръстоносните походи.

През един прозорец на спалнята, успореден с този на тоалетната, графът можеше да вижда и на улицата.

Така минаха два часа; беше съвършено тъмно, обаче Али навярно благодарение на първобитната си природа, а графът благодарение на придобит навик съзираха в този мрак и най-лекото помръдване на дърветата в двора.

Слабата светлина в къщичката на вратаря бе изгаснала отдавна.

Трябваше да се предположи, че нападението — ако изобщо предстоеше нападение — ще стане през стълбите от приземния етаж, а не през прозорец. Монте Кристо смяташе, че на злосторниците е потребен животът, а не парите му. Затова те ще се насочат към спалнята му, гдето могат да стигнат или през тайната стълба, или през прозореца на тоалетната.

Остави Али пред стълбата и продължи да наблюдава тоалетната.

Часовникът на Инвалидите[221]удари единадесет и три четвърти; влажният полъх на западния вятър донесе зловещото трептене на трите удара.

Тъкмо когато последният от тях заглъхваше, на графа се счу лек шум откъм тоалетната; първият звук, по-точно първото скръцване, бе последвано веднага от второ, после от трето; при четвъртото графът вече разбра какво става. Здрава и опитна ръка прерязваше стъкло с елмаз.

Графът усети, че сърцето му започва да бие по-бързо. Колкото и да е свикнал с опасността, колкото и да е предизвестен за нея, човек усеща винаги потрепването на сърцето и потръпването на плътта си, каква огромна разлика съществува между мечтата и действителността, между намерението и изпълнението му.

Монте Кристо предупреди Али само със знак, щом разбра, че опасността идва откъм тоалетната, нубиецът се приближи до господаря си.

Монте Кристо копнееше да разбере кои и колко са противниците, с които ще трябва да се справя.

Прозорецът, чието стъкло прерязваха, беше точно срещу отвора, отгдето графът гледаше в тоалетната. И той прикова поглед в прозореца: забеляза в тъмнината очертанията на някаква по-плътна сянка; след това едно стъкло потъмня, сякаш му лепнаха отвън хартия, и скръцна, без да падне. Една ръка потърси дръжката през прерязания отвор; след секунда едното крило на прозореца се отвори и човекът влезе. Беше сам.

— Смел разбойник — промълви графът.

В същия миг усети, че Али докосна рамото му; обърна се — Али му сочеше прозореца на стаята, отгдето се виждаше на улицата.

Монте Кристо направи три крачки към този прозорец; знаеше какви несравними сетива има верният му служител. И наистина видя друг мъж, който се отдалечи от някаква врата, качи се на един крайпътен камък и се опита сякаш да разбере какво става у графа.

„Така! — каза си Монте Кристо, — двама са значи: единият действува, другият дебне.“

Направи знак на Али да не изпуска из очи оня на улицата и се върна към другия — в тоалетната стая.

Стъклоразбивачът беше влязъл и търсеше пътя си с протегнати ръце.

Най-после като че се опозна с обстановката, тоалетната имаше две врати, той отиде да заключи и двете.

Когато тръгна към вратата на спалнята, Монте Кристо помисли, че може би ще иска да влезе и приготви веднага пистолетите; но чу, че резетата се плъзнаха в медните халки. Човекът вземаше чисто и просто предпазни мерки; нощният посетител не знаеше, че графът бе извадил езичетата и мислеше, че ще работи в пълна безопасност.

Съвършено сам, свободен да прави каквото си иска, той извади от големия си джоб нещо, което графът веднага позна, остави предмета на една кръгла масичка, отиде право към писалището, опипа веднага ключалката и видя, че противно на очакването му, ключът липсваше.

Но този стъклоразбивач беше опитен човек и бе предвидил всичко; графът долови скоро тракане на връзка ключове, каквито механиците носят, когато ги повикат да отворят някоя заключена врата; крадците ги наричат славейчета, навярно заради удоволствието, което изпитват от нощната им песен, когато скръцнат о езичето на бравата.

— О! — промълви разочаровано Монте Кристо. — Само крадец бил!

Но мъжът не можа да намери подходящ ключ в тъмнината. Тогава взе предмета, който бе оставил на масичката, натисна някаква пружина и бледа светлина, достатъчно ярка все пак, за да му позволи да работи, озари веднага със златисто отражение ръцете и лицето му.

— Я гледай! — стъписа се изведнъж Монте Кристо. — Та това бил…

Али вдигна брадвичката.

— Не мърдай — прошепна Монте Кристо. — И остави брадвичката. Не ни трябва вече никакво оръжие.

Добави още по-тихо няколко думи, защото от възклицанието му колкото и слабо да бе, другият бе трепнал, както стоеше в позата на древен точилар. Графът бе дал някаква заповед, защото Али отиде веднага на пръсти и донесе от нишата една черна дреха и триъгълна шапка. През това време Монте Кристо съблече набързо редингота, жилетката и ризата си; при светлата ивица, проникваща през отдръпнатия панел, човек можеше да зърне върху гърдите на графа една от меките и тънки стоманени ризници, каквато — във Франция, гдето не се страхуват вече от ками — последен е носил навярно Луи XVI, който се боеше от нож в гърдите, а бе ударен с брадва по главата.

Ризницата изчезна веднага под дългото расо, а косата на графа под перука с тонзура[222]; триъгълната шапка, сложена върху перуката, го преобрази окончателно в абат.

През това време човекът, който не бе дочул вече нищо, бе станал и докато Монте Кристо се превъплъщаваше, бе отишъл право при писалището, чиято ключалка, започна да скрибуца под напора на славея.

„Добре! — промълви графът, като се уповаваше сигурно на някаква тайна в ключалката, която апашът, колкото и да беше опитен, не можеше да знае. — Добре! Ще се помъчиш някоя и друга минута.“ И отиде до прозореца.

Човекът, когото бе видял на крайпътния камък, беше слязъл оттам и се разхождаше по улицата; но странно: вместо да се безпокои, че може да го видят минувачите, идващи откъм Шанз Елизе или предградието Сент Оноре, той се тревожеше, изглежда, само от това, което става у графа, и с всяко свое движение се стремеше именно да види какво става в тоалетната му.

Монте Кристо се плесна изведнъж по челото и полуотворените му устни се засмяха безгласно.

След това се приближи към Али:

— Стой тук на тъмно — прошепна му той — и каквото и да чуеш, каквото и да се случи, не влизай и не се показвай, докато не те повикам по име.

Али кимна, че е разбрал и ще послуша.

Тогава Монте Кристо извади от един шкаф запалена свещ и тъкмо когато крадецът беше най-улисан с ключалката, отвори тихичко вратата, като се погрижи да освети изцяло лицето му.

Отвори толкова тихо, че крадецът не чу шума. Но се стресна от светлината.

И се обърна.

— Добър вечер, драги господин Кадрус — каза Монте Кристо; — какъв дявол ви води по това време?

— Абат Бузони! — извика Кадрус.

Не можеше да разбере как този странен призрак е влязъл тук, след като той бе затворил всички врати, изтърва връзката ключове и се закова на място като ударен от гръм. Графът застана между него и прозореца, пресичайки на изумения крадец единствената възможност за отстъпление.

— Абат Бузони! — повтори Кадрус, втренчил в графа ужасените си очи.

— Даа, абат Бузони, то се знае — потвърди Монте Кри сто. — Никой друг, както виждате, и много се радвам, че ме познахте, драги господин Кадрус; това показва, че имаме добра памет, защото ако се не лъжа, скоро ще стане десет години, откакто не сме се виждали.

Спокойствието, насмешливостта, властното държане зашеметиха напълно Кадрус.

— Абатът! Абатът! — повтаряше той и стискаше ръце; зъбите му тракаха от уплаха.

— Дошли сме да ограбим значи граф дьо Монте Кристо? — започна мнимият абат.

— Господин абате — замънка Кадрус, като се мъчеше да стигне до прозореца, към който абатът неумолимо му преграждаше пътя, — господин абате, не зная… Вярвайте ми, моля ви се… Кълна ви се…

— Прерязано стъкло на прозореца — продължи графът, — затъмнен фенер, цяла връзка шперцове, писалище полуотворено с взлом… съвършено ясно.

Кадрус усещаше, че вратовръзката го души, търсеше кът да се скрие, изход да изхвръкне.

— Да, да — каза графът, — виждам, че не сте се променили, господин убиецо.

— Щом сте научили всичко, господин абате, трябва да знаете и това, че не бях аз, а Карконтката, и в съда признах, че е така, затова ме осъдиха само на каторга.

— И излежахте ли я, като ви намирам на път да ви закарат пак там?

— Не, господин абате, един човек ме освободи.

— Прекрасна услуга е направил на обществото!

— О! — отвърна Кадрус. — Аз обещах…

— Избягали сте значи, така ли? — прекъсна го Монте Кристо.

— Уви, избягах — промърмори уплашено Кадрус.

— Лошо повторение… страхувам се, че ще ви откара на площад дьо Грев[223]. Толкова по-зле, толкова по-зле, diavolo[224], както казват миряните в моята родина.

— Господин абате, поддадох се на увлечение…

— Всички престъпници приказват така.

— От нужда…

— Я млъкнете! — прекъсна го презрително Бузони. — Нуждата може да ви накара да просите, да откраднете един хляб от някоя хлебарница, не и да отваряте с взлом писалище, когато предполагате, че в къщи няма никой. Когато бижутерът Жоанес ви наброи четиридесет и пет хиляди франка срещу елмаза, който ви бях дал, а пък вие го заклахте, за да вземете и елмаза, и парите, пак от нужда ли го направихте?

— Прошка, господин абате — започна Кадрус, — спасихте ме веднъж, спасете ме и втори път.

— Държането ви не ме насърчава.

— Сам ли сте, господин абате? — попита Кадрус, като сключи ръце. — Или стражарите чакат да ме пипнат?

— Съвършено сам — отговори абатът. — Мога да ви съжаля и да ви дам възможност да се изложите на нови беди, насърчен от слабостта ми, но само ако ми кажете истината.

— Ах, господин абате! — извика Кадрус, сключи пак ръце и направи една крачка към Монте Кристо. — Вие сте наистина мой спасител!

— Казвате, че са ви освободили от каторгата, така ли?

— Да, господин абате, честно Кадрусово слово!

— Кой ви освободи?

— Един англичанин.

— Как се казваше?

— Лорд Уилмор.

— Познавам го, ще науча от него дали ме лъжете.

— Чистата истина ви казвам, господин абате.

— Закриляше ли ви тоя англичанин?

— Не мене, а корсиканчето, с което бяхме оковани в една верига.

— Как се казваше корсиканчето?

— Бенедето.

— Малкото му име ли е?

— Нямаше друго, той беше намерено дете.

— И това момче ли избяга заедно с вас?

— Да.

— Как?

— Работехме в Сен Мандрие, при Тулон. Знаете ли Сен Мандрие?

— Знам го.

— Докато другите спяха от дванадесет до един по обяд…

— Каторжници, които спят, по обяд! Браво! Да ги съжали човек! — прекъсна го абатът.

— Ех, дявол да го вземе! — промълви Кадрус. — Та не може непрекъснато да се работи, не сме кучета.

— За щастие на кучетата — отвърна Монте Кристо.

— Значи, докато другите спяха, ние се поотдалечихме, прерязахме оковите с една пила, която ни бе дал англичанинът, и избягахме с плуване.

— А какво стана оня Бенедето?

— Не знам.

— Би трябвало да знаете.

— Наистина не знам. Разделихме се в Иер.

И за да придаде по-голяма достоверност на твърдението си, Кадрус направи още една крачка към абата, който не мръдна от мястото си, все така спокоен и разпитващ.

— Лъжете! — каза той с непреодолимо властен глас.

— Господин абате!…

— Лъжете! Този човек и до днес ви е приятел, а го използувате може би и за съучастник?

— О! Господин абате!

— От какво живеете, откакто сте напуснали Тулон? Отговаряйте!

— От каквото се случи.

— Лъжете! — подхвана за трети път абатът още по-властно.

Ужасеният Кадрус загледа графа.

— Живели сте — продължи Монте Кристо — от парите, които той ви е давал.

— Да, вярно е — призна Кадрус. — Бенедето е сега син на някакъв голям човек.

— Как може да бъде син на голям човек?

— Ами незаконороден.

— А как се казва този голям човек?

— Граф дьо Монте Кристо, същият, у когото сме сега.

— Бенедето син на графа? — повтори смаян Монте Кристо.

— Ех, дявол да го вземе, така трябва да е, щом му е намерил някакъв измислен баща, дава му по четири хиляди франка на месец и му оставя петстотин хиляди със завещанието си.

— А-хаа! — извика мнимият абат, започнал вече да разбира. — И как се казва сега тоя момък?

— Казва се Андреа Кавалканти.

— Момъкът, когото моят приятел граф дьо Монте Кристо приема у дома си и който ще се ожени за госпожица Данглар?

— Същият!

— И вие допускате това, негоднико? Като знаете живота и позора му?

— Защо искате да попреча на един другар да преуспее? — попита Кадрус.

— Правилно, не на вас се пада да предупредите господин Данглар, а на мене.

— Не правете такова нещо, господин абате!…

— А защо?

— Защото така ще си загубим хляба.

— И вие мислите, че за да запазя хляба на негодници като вас, ще поощрявам хитрините и ще стана съучастник на престъпленията им?

— Господин абате! — приближи се още малко Кадрус.

— Всичко ще кажа.

— На кого?

— На господин Данглар.

— Дявол ще те вземе! — извика Кадрус, като извади отворен нож от жилетката си и го заби в гърдите на графа. — Нищо няма да кажеш, абате!

За най-голяма изненада на Кадрус, вместо да се забие в гърдите на графа, ножът се изкриви и пречупи.

В същото време графът го улови с лявата си ръка за китката и я изви така, че ножът падна от вдървените пръсти, а Кадрус изпищя от болка.

Без да обърне внимание на писъка, графът продължи да извива китката, докато я изкълчи съвсем и разбойникът се строполи отначало на колене, после по очи на пода.

Графът сложи крак на главата му и каза:

— Не знам защо не ти смазвам черепа, разбойнико!

— О, милост! — извика Кадрус.

Графът отмести крака си.

— Ставай! — заповяда той.

Кадрус се изправи.

— Да ви знае господ! Каква ръка имате, господин абате! — промълви той, като гладеше ръката си, посиняла от живите клещи, които я бяха стиснали. — Да ви знае господ! Ама че ръка!

— Мълчи! Господ ми дава сила да укротя такъв звяр като тебе, аз действувам от негово име; помни това, окаянико, и ако те щадя в тоя миг, то е пак за да се осъществят намеренията господни.

— Уф! — въздъхна измъчено Кадрус.

— Вземи това перо и хартия и пиши, каквото ще ти кажа.

— Не знам да пиша, господин абате.

— Лъжеш, вземи перото и пиши!

Покорен от тази могъща воля, Кадрус седна и започна да пише:

„Господине, човекът, когото приемате у дома си и комуто сте намислили да дадете дъщеря си, е бивш каторжник, избягал заедно с мене от каторгата в Тулон; той беше номер 59, аз номер 58.

Казваше се Бенедето, но сам не знае истинското си презиме, защото и до днес не знае кои са родителите му.“

— Подпиши се! — продължи графът.

— Искате да ме погубите ли?

— Ако исках да те погубя, глупако, щях да те завлека до най-близкия участък. Освен това, докато писъмцето стигне до адресанта, ти вероятно не ще има от какво да се страхуваш; хайде, подписвай.

Кадрус подписа.

— А сега адресът: До господин барон Данглар, банкер, шосе д’Антен.

Кадрус написа и това. Абатът взе писъмцето.

— Добре — каза той. — А сега се махай.

— Откъде?

— Откъдето си дошъл.

— Искате да изляза през прозореца?

— Нали оттам влезе?

— Намислили сте нещо против мене, господин абате?

— Какво ще намисля, глупако?

— Защо не ми отворите вратата?

— Има ли смисъл да будя вратаря?

— Обещайте, господин абате, че не искате да ме погубите.

— Искам, каквото иска бог.

— Закълнете се, че няма да ме ударите, докато слизам.

— Ех, че страхлив глупак си бил!

— Какво ще ме правите?

— Ти ще кажеш. Опитах се да те направя честен човек, а съм направил убиец.

— Господин абате — примоли се Кадрус, — опитайте за последен път.

— Добре — отвърна графът. — Слушай, ти знаеш, че държа на думата си, нали?

— Да — потвърди Кадрус.

— Ако се прибереш жив и здрав…

— От кого другиго има да се боя?

— Ако се прибереш жив и здрав, напусни Париж, замини от Франция и гдето и да бъдеш, докато живееш честно, ще ти пращам една малка пенсия; защото, ако се прибереш жив и здрав, ще сметна…

— Какво? — запита разтрепераният Кадрус.

— Ще сметна, че бог ти е простил, тогава и аз ще ти простя.

— Честно християнско слово — промълви Кадрус, като се отдръпна назад, — карате ме да умирам от страх!

— Хайде, върви! — заповяда графът и посочи прозореца.

Макар и не напълно успокоен от това обещание, Кадрус прехвърли крак през прозореца и стъпи на подвижната стълба отвън.

Там се спря разтреперан.

— Слизай! — каза абатът и скръсти ръце.

Кадрус разбра най-после, че няма защо да се страхува от него, и слезе.

Тогава графът се приближи със свещта, та от Шанз Елизе да забележат, че някакъв човек слиза през прозореца, а друг му свети.

— Какво правите, господин абате? — извика Кадрус. — Ами ако мине някой патрул?…

Духна свещта и продължи да слиза; но едва когато стъпи на пръстта в градината, се успокои съвсем.

Монте Кристо се прибра в спалнята, отгдето огледа набързо градината и улицата; видя най-напред Кадрус, който заобиколи през градината, за да подпре стълбата до другия край на зида и да излезе не оттам, отгдето бе влязъл.

После видя, че онзи, който чакаше отвън, изтича покрай зида и застана точно зад ъгъла, отгдето щеше да слезе Кадрус.

Кадрус се качи бавно по стълбата; като стигна до последните стъпала, подаде глава над зида, за да се увери, че улицата е съвсем безлюдна.

Не видя никого, не чу нищо.

Часовникът на Инвалидите удари един.

Кадрус яхна зида, дръпна стълбата, прехвърли я през стената и взе да слиза или по-точно да се плъзга между двете странични опори със сръчност, доказваща, че е свикнал с подобно упражнение.

Поел веднъж надолу, не можа вече да се спре, дори когато зърна още откъм средата на стълбата, че някакъв човек се втурва в тъмнината; видя и вдигнатата ръка, когато скачаше на земята, но не успя да заеме отбранително положение и тя го удари така силно в гърба, че той се пусна от стълбата, викайки:

— Помощ!

Втори удар го улучи почти веднага в хълбока; той падна и изпищя:

— Убийство!

Докато той се търкаляше в пръстта, нападателят го сграбчи за косата и му нанесе трети удар в гърдите.

Кадрус се опита отново да извика, но можа само да простене, и продължи да охка, облян в кръв от трите рани.

Като не го чу вече да вика, убиецът повдигна главата, както я държеше за косата; очите на Кадрус бяха затворени, устата изкривена. Убиецът сметна, че е умрял, пусна главата и изчезна.

Щом усети, че оня се е отдалечил, Кадрус се поизправи на лакът и извика с последно усилие и замиращ глас:

— Дръжте убиеца! Умирам! Елате, господин абате, спасете ме!

Зловещият зов прониза нощния мрак. Вратата на тайната стълба се отвори, след нея и градинската вратичка. Али и господарят му тичаха с фенери.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 484 | Нарушение авторских прав