АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LXXIX. ЛИМОНАДАТА

Морел беше наистина щастлив.

Господин Ноартие бе изпратил да го повикат и той така бързаше да разбере защо, та не взе кабриолет, тъй като имаше повече доверие в собствените си нозе, отколкото в краката на един наемен кон; затова бе тръгнал почти тичешком от улица Меле към предградието Сент Оноре.

Вървеше с войнишка стъпка и нещастният Бароа едва успяваше да го настига. Морел беше на тридесет години, Бароа на шестдесет и една; Морел беше опиянен от любов, Бароа беше ожаднял от силната жега. Двамата мъже, така различни по интереси и възраст, напомняха двете линии на триъгълник: разделени в основата, те се съединяваха на върха.

Върхът беше Ноартие, който бе изпратил за Морел и бе настоял да бърза, поръка, която момъкът изпълняваше буквално, за най-голямо отчаяние на Бароа.

Когато пристигна, Морел не беше дори запъхтян: любовта дава криле; но Бароа, отдавна престанал да люби, беше плувнал в пот.

Старият прислужник въведе Морел през специалната врата, затвори вратата на кабинета, а шумолене на рокля по паркета възвести след малко идването на Валантин.

Тя беше очарователна в траурния тоалет.

Това видение беше така прелестно, щото Морел би се съгласил и да не разговаря с Ноартие; но креслото на стареца, заскърца скоро по паркета, а след малко се появи и той.

Ноартие посрещна с благосклонен поглед благодарностите на Морел за щастливата постъпка, която бе спасила от отчаяние и Валантин, и самия него. След това при новото оказано му благоволение Морел погледна девойката, която, седнала плахо и далеко от него, очакваше заповед да заговори.

Ноартие също я погледна.

— Трябва да кажа това, което ми поръчахте, така ли? — запита тя.

— Да — потвърди Ноартие.

— Господин Морел — започна Валантин, обръщайки се към младежа, който я поглъщаше с очи, — милият дядо Ноартие иска да ви каже хиляди неща, които от три дни насам ми се случват. Днес изпрати да ви повикат, за да ви ги предаде. Той ме е избрал за свой представител, ще ви ги повторя без да променя нито дума от намеренията му.

— Слушам с нетърпение — отвърна момъкът. — Говорете госпожице.

Валантин наведе поглед: това предзнаменование зарадва Морел. Валантин проявяваше слабост само когато беше щастлива.

— Дядо ми желае да напусне този дом. Трябва да му търсим подходящо жилище — каза тя.

— А вие, госпожице — запита Морел, но, вие сте необходима на господин Ноартие?

— Аз — продължи девойката — няма да се отделя от дядо си, този въпрос е решен за нас двамата. Ще живея при него. Или ще получа съгласието на господин дьо Вилфор да живея при дядо Ноартие, или ще ми се откаже; в първия случай отивам веднага, във втория ще чакам пълнолетието си, което настъпва след десет месеца. Тогава ще бъда свободна, ще имам независимо богатство и…

— И?… — запита Морел.

— И с позволението на дядо ще изпълня обещанието, което съм ви дала.

Валантин изрече последните думи така тихо, щото Морел не би ги чул, ако не копнееше да ги погълне.

— Нали вашето намерение изразих, дядо? — Добави Валантин, като се обърна към Ноартие.

— Да — потвърди старецът.

— Ще се настаня при дядо — продължи Валантин, — господин Морел ще може да ме посещава в присъствието на моя добър и благороден покровител. Ако тази връзка, току-що започнала между нашите може би неопитни или своенравни сърца, изглежда разумна и представя гаранции за бъдещото ни щастие (уви, хората казват, че въодушевените от пречките сърца изстиват, щом се успокоят!), тогава господин Морел ще може да ме поиска от самата мене. Аз ще го очаквам.

— О! — извика Морел, почти готов да коленичи пред стареца като пред бога, и пред Валантин като пред ангел. — Какво добро съм сторил през живота си, за да заслужа такова щастие?

— Дотогава — продължи девойката със своя звучен и строг глас — ще спазваме приличието и дори волята на родителите ни, стига тази воля да не се стреми да ни раздели завинаги; с една дума — повтарям я, защото тя включва всичко, — ще чакаме.

— И аз се заклевам, господине — заяви Морел, — да понеса не с примирение, а с щастие жертвите, които тази дума налага.

— И така — продължи Валантин и отправи към Максимилиан поглед, който трогна сърцето му — никакви неблагоразумия, драги приятелю. Не излагайте тази, която от днес нататък се смята предопределена да носи вярно и достойно името ви.

Морел притисна ръка до сърцето си.

През това време Ноартие гледаше нежно и двамата. Бароа, застанал в дъното като човек, от когото нищо не се крие, се усмихваше и изтриваше едрите капки пот, които се стичаха по плешивото му чело.

— О, господи, колко му е горещо на добрия Бароа! — каза Валантин.

— Много тичах, госпожице — отвърна Бароа, — но трябва да призная, че господин Морел тичаше повече от мене.

Ноартие посочи с поглед една табличка, на която имаше шише с лимонада и чаша. Липсващата част от лимонадата беше изпита преди половин час от самия Ноартие.

— Моля ти се, драги Бароа — каза девойката, — налей си, защото виждам, че не отделяш поглед от тази недоизпита лимонада.

— Наистина умирам от жажда — призна Бароа — и с готовност ще я изпия за ваше здраве.

— Изпий я — каза Валантин — и се върни веднага.

Бароа изнесе табличката и щом излезе в коридора, видяха — през вратата, която бе забравил да затвори — как отметна глава назад, за да изпие лимонадата, която Валантин му бе наляла.

Тъкмо когато се сбогуваха пред Ноартие, Валантин и Морел чуха, че се звъни откъм входа на господин Вилфор.

Това показваше, че някой идва. Валантин погледна стенния часовник.

— Дванадесет — каза тя, — днес е събота, сигурно е докторът, дядо.

Ноартие потвърди с глава, че трябва да е наистина лекарят.

— Ще дойде тук, значи господин Морел трябва да си отиде, нали, дядо?

— Да — отвърна старецът.

— Бароа! — извика Валантин. — Елате, Бароа!

Гласът на прислужника отговори:

— Идвам, госпожице.

— Бароа ще ви придружи до вратата — обърна се Валантин към Морел, — а сега запомнете едно нещо, драги капитане: дядо ми настоява да не правите нищо, което би могло да навреди на щастието ни.

— Обещах да чакам — каза Морел — и ще чакам.

В този момент влезе Бароа.

— Кой звънеше? — запита Валантин.

— Господин доктор д’Авриньи — отвърна Бароа и залитна.

— Какво ви е, Бароа? — извика Валантин.

Старецът не отговори, погледна уплашено господаря си, а сгърчената му ръка търсеше къде да се опре, за да може да остане прав.

— Но този човек ще падне! — извика Морел.

Наистина треперенето на Бароа се засилваше постепенно; чертите му, изменени от гърчове на лицевите мускули, предвещаваха силна нервна криза.

Втренчени в разстроения Бароа, очите на Ноартие изразяваха живо и измъчено всички вълнения на човешкото сърце.

Бароа пристъпи към господаря си.

— Боже, боже! — промълви той. — Какво ми е?… Ужасно страдам… не виждам вече. Хиляди огнени игли пронизват главата ми. Не ме пипайте! Не ме пипайте!

Валантин изпищя уплашено; Морел я прегърна, сякаш искаше да я защити от незнайна заплаха.

— Господин д’Авриньи! Господин д’Авриньи! — извика сподавено Валантин. — Елате! Помощ!

Бароа се обърна, направи три стъпки назад, политна, падна в нозете на Ноартие, облегна се на коляното му и извика:

— Господарю! Скъпи ми господарю!

Привлечен от виковете, господин дьо Вилфор се появи в същия миг на прага.

Морел пусна полуприпадналата Валантин, отдръпна се в един ъгъл и се скри зад завесата.

Пребледнял като пред змия, той не отделяше смразения си поглед от нещастния умиращ.

Ноартие кипеше от нетърпение и ужас, душата му се стремеше да помогне на нещастния старец, който му беше много повече другар, отколкото прислужник. Страшната борба между живота и смъртта се отразяваше по лицето му с издуване на вените и свиване на няколко все още живи мускули около очите.

Съвсем разстроен, с кръвясали очи и отметната назад глава, Бароа удряше с ръце паркета, а вдървените му нозе биха могли сякаш по-скоро да се счупят, отколкото да се превият.

По устните му имаше пяна, той се задъхваше мъчително.

Смаяният Вилфор стоеше неподвижен, втренчил очи в тази картина, привлякла вниманието му още щом бе влязъл в стаята.

И не видя Морел.

След няколкоминутно безмълвно съзерцание, при което пребледня и косата му настръхна, той извика:

— Докторе! Докторе! Елате веднага! — и се втурна към вратата.

— Госпожо! Госпожо! — изтича Валантин със залитане по стълбите, за да повика мащеха си. — Елате по-скоро и донесете шишенцето с лекарството си!

— Какво има? — обади се металическият, сдържан глас на госпожа дьо Вилфор.

— Елате, елате!

— А къде е докторът? — викаше Вилфор. — Къде е?

Госпожа дьо Вилфор слезе полека, чуваше се как дъските скърцат под стъпките й. С една ръка изтриваше с кърпичка лицето си, в другата държеше стъкълце с английско лекарство.

Първият човек, когото погледна, когато стигна до вратата, беше Ноартие, чието лице, като се изключи вълнението му, напълно естествено при подобни обстоятелства, показваше неизменно здраве; едва след това госпожа дьо Вилфор зърна умиращия.

Тя пребледня и погледът й почти отскочи от слугата към господаря.

— За бога, госпожо, къде е докторът? Нали влезе при вас? Бароа получи удар, както виждате, ще могат да го спасят само като му пуснат кръв.

— Ял ли е нещо тази сутрин? — запита госпожа дьо Вилфор, като отбягна да отговори на въпроса.

— Не беше закусвал, госпожо — отвърна Валантин, — защото трябваше да изтича за едно бързо поръчение от дядо. Изпи само чаша лимонада, като се върна.

— О! — промълви госпожа дьо Вилфор. — Защо не вино? Лимонадата е нещо много слабо.

— Защото лимонадата беше подръка, в шишето на дядо; горкият Бароа беше жаден и пи, каквото намери.

Госпожа дьо Вилфор потрепера. Ноартие не отделяше от нея проницателния си поглед.

— Какъв къс врат! — възкликна тя.

— Госпожо — започна пак Вилфор, — питам ви къде е господин д’Авриньи, отговорете, за бога!

— При Едуар, който не е добре — отвърна госпожа дьо Вилфор, като не можеше да се изплъзва повече.

Вилфор хукна по стълбите да го доведе.

— Вземете — каза младата жена, подавайки стъкълцето на Валантин. — Сигурно ще му пуснат кръв. Ще се кача в стаята си, защото не мога да гледам такова нещо.

И последва съпруга си.

Морел се показа от тъмния ъгъл, гдето се бе скрил и гдето никой не го бе забелязал в общата суматоха.

— Вървете си по-скоро, Максимилиан — прошепна Валантин, — и чакайте да ви повикам. Тръгвайте.

Морел запита с ръка Ноартие. Старецът, запазил напълно самообладание, му отговори утвърдително.

Той притисна ръката на Валантин до сърцето си и излезе през един страничен коридор.

Вилфор и докторът влязоха в същото време през отсрещната врата.

Бароа беше дошъл малко на себе си: кризата бе преминала, той започна да стене и се понадигна на едно коляно.

Д’Авриньи и Вилфор го пренесоха на един шезлонг.

— Какво ще наредите, докторе? — запита Вилфор.

— Да ми донесат вода и етер. Имате ли в къщи етер?

— Да.

— Да изтичат за терпентиново масло и нещо за повръщане.

— Тичайте! — заповяда Вилфор.

— И всички да излязат.

— И аз ли? — запита плахо Валантин.

— Да, госпожице, особено вие — отвърна грубо докторът.

Валантин погледна учудено д’Авриньи, целуна господин Ноартие по челото и излезе.

Докторът затвори мрачно вратата след нея.

— Вижте, вижте, докторе, съвзема се, било е само един незначителен пристъп.

Господин д’Авриньи се усмихна мрачно.

— Как се чувствувате, Бароа? — запита той.

— Малко по-добре, господине.

— Можете ли да изпиете тази чашка вода с етер?

— Ще се опитам, но не ме докосвайте.

— Защо?

— Защото ми се струва, че ако ме докоснете дори с крайчеца на пръста си, пристъпът ще се повтори.

— Пийте.

Бароа взе чашата, поднесе я към посинелите си устни и я изпи почти наполовина.

— Къде ви боли? — попита докторът.

— Навсякъде, усещам, че навсякъде страшно ме стяга.

— Причернява ли ви пред очите?

— Да.

— Шумят ли ви ушите?

— Ужасно.

— Кога ви призля?

— Преди малко.

— Внезапно ли?

— Мълниеносно.

— Нищо ли ви нямаше вчера? Нито завчера?

— Нищо.

— Нито сънливост? Нито тежест?

— Не!

— Какво сте яли днес?

— Нищо не съм ял, изпих само една чаша от лимонадата на господаря. Нищо друго.

Бароа кимна към Ноартие, който, неподвижен в своето кресло, наблюдаваше ужасното зрелище, без да пропусне нито едно движение, нито една дума.

— Къде е тази лимонада? — попита заинтересовано докторът.

— В шишето е, долу.

— Къде долу?

— В кухнята.

— Да отида ли да го донеса, докторе? — попита Вилфор.

— Не, стойте тук и се погрижете болният да изпие и останалата течност в чашата.

— А лимонадата?…

— Аз отивам за нея.

Д’Авриньи стана, отвори вратата, хукна по задните стълби и едва не събори госпожа дьо Вилфор, която също слизаше към кухнята.

Тя изпищя.

Д’Авриньи не й обърна внимание: погълнат само от една мисъл, той прескочи наведнъж последните три-четири стъпала, втурна се в кухнята и зърна върху табличката шишето, в три четвърти изпразнено.

Грабна го, както орел сграбчва жертвата си.

Изтича запъхтян в приземния етаж и влезе в стаята.

Госпожа дьо Вилфор се качваше полека по стълбите към стаята си.

— Това шише ли беше тук? — запита д’Авриньи.

— Да, господин докторе.

— От същата лимонада ли пихте?

— Така предполагам.

— Какъв вкус имаше?

— Горчеше.

Докторът капна няколко капки в шепата си, облиза я, подържа течността в уста, сякаш опитваше вино, и отиде да я изплюе в камината.

— Същата — каза той. — И вие ли пихте, господин Ноартие?

— Да — кимна старецът.

— И намерихте също, че е горчива?

— Да.

— О! Господин докторе! — извика Бароа. — Пак започва! Господи боже! Смилете се над мене!

Докторът изтича при болния.

— Какво става с лекарството за повръщане, Вилфор?

Вилфор изхвръкна и извика:

— Лекарството за повръщане! Какво става, пристигна ли?

Никой не отговори. Цялата къща беше обзета от ужас.

— Ако имам възможност да му вдъхна повече въздух в дробовете — каза д’Авриньи, като се огледа, — може би ще успея да го спася от задушаване. Но не виждам нищо, нищо!

— Ох, господине — викаше Бароа, — нима ще ме оставите да умра, без да ми помогнете? Умирам, господи! Умирам!

— Някакво перо! Перо! — поиска докторът.

Зърна едно на масата.

Опита се да го пъхне в устата на болния, който се гърчеше и правеше напразни опити да повърне, но челюстите му бяха така стиснати, та перото не можа да мине.

Бароа беше обзет от нервна криза, още по-силна от първата. Смъкнал се бе от шезлонга на земята и се просна вдървен на паркета.

Като видя, че не може с нищо да му помогне, докторът го остави и отиде при Ноартие.

— А вие как сте? — прошепна бързо той. — Добре ли сте?

— Да.

— Леко ли ви е на стомаха, или тежко? Леко ли?

— Да.

— Както след хапчето, което ви давам всеки неделен ден?

— Да.

— Бароа ли ви приготви лимонадата?

— Да.

— Вие ли го поканихте да пие?

— Не.

— Господин дьо Вилфор ли?

— Не.

— Госпожата?

— Не.

— Тогава Валантин?

— Да.

Една въздишка на Бароа, една прозявка, от която челюстите му изпращяха, привлякоха вниманието на д’Авриньи; той остави господин Ноартие и се върна при болния.

— Можете ли да говорите, Бароа? — попита докторът.

Бароа промърмори няколко неразбираеми думи.

— Постарайте се, драги.

Бароа отвори кръвясалите си очи.

— Кой приготви лимонадата?

— Аз.

— Веднага ли я занесохте на господаря си?

— Не.

— Оставили сте я значи някъде?

— В кухнята; повикаха ме.

— Кой я донесе тук?

— Госпожица Валантин.

Д’Авриньи се плесна по челото.

— Боже, боже! — промълви той.

— Докторе! Докторе! — извика Бароа, усетил приближаването на трети пристъп.

— Няма ли да донесат най-сетне това лекарство за повръщане? — извика докторът.

— Ето го — влезе Вилфор.

— Кой го приготви?

— Момчето от аптеката, което дойде заедно с мене.

— Пийте.

— Не мога, докторе, късно е вече, гърлото ми се е сковало, задушавам се! Ох! Сърцето ми! Главата ми!… Какъв ад!… Дълго ли ще страдам така?

— Не, драги — промълви докторът, — след малко няма да страдате вече.

— Ох, разбирам ви! — извика нещастникът. — Господи, смили се над мене!

Изпищя и падна по гръб като поразен от гръм. Д’Авриньи сложи ръка на гърдите му и доближи огледало до устните.

— Е-е? — запита Вилфор.

— Кажете в кухнята да ми донесат веднага сироп от виолетки.

Вилфор слезе веднага.

— Не бойте се, господин Ноартие — каза д’Авриньи, — ще изнеса болния в друга стая, за да му пусна кръв; тези пристъпи са наистина ужасно зрелище.

Улови Бароа под мишниците и го завлече в съседната стая, после се върна да вземе остатъка от лимонадата. Ноартие притвори дясното си око.

— Валантин, нали? Искате да дойде Валантин? Ще кажа да ви я изпратят.

Вилфор се връщаше, д’Авриньи го срещна в коридора.

— Какво става? — запита той.

— Елате — отвърна д’Авриньи.

И го заведе в стаята.

— Още ли е в безсъзнание? — запита кралският прокурор.

— Умря.

Вилфор отстъпи две-три крачки, скръсти ръце над главата си и каза с искрена скръб, загледан в трупа:

— Толкова бързо!

— Много бързо, нали? — запита д’Авриньи, — няма защо да се учудвате; господин и госпожа дьо Сен Меран умряха също така бързо. Да, бързо умират хората във вашия дом, господин дьо Вилфор.

— Какво! — извика съкрушен и ужасен магистратът. — Пак ли се връщате към това страшно предположение?

— Пак, господине, пак! — отвърна тържествено д’Авриньи. — То не ме е напуснало всъщност нито за миг, и за да се убедите напълно, че този път не се мамя, изслушайте ме внимателно, господин дьо Вилфор.

Кралският прокурор трепереше въпреки волята си.

— Има една отрова, която убива почти без никакви следи. Много добре ми е известна, изучавал съм всички признаци и последици при употребата й. Познах ги преди малко у нещастния Бароа, както ги видях и у госпожа дьо Сен Меран. Има едно сигурно средство да се установи присъствието на тази отрова: тя възстановява синия цвят на индигото, почервеняло от действието на някаква киселина, и придава зелен цвят на сиропа от виолетки. Индиго нямаме, но ето че ми носите сироп от виолетки.

В коридора наистина се чуха стъпки, докторът открехна вратата, взе от камериерката една стъкленица с две-три лъжици сироп на дъното и затвори пак вратата.

— Гледайте — обърна се той към кралския прокурор, чието сърце биеше така силно, щото човек можеше просто да го чуе, — ето ви в чашата сироп от виолетки, а в шишето остатъка от лимонадата, от която са пили господин Ноартие и Бароа. Ако лимонадата е чиста и безвредна, сиропът няма да промени цвета си; ако е отровна, сиропът ще позеленее. Гледайте!

Докторът наля бавно няколко капки лимонада в чашата и на дъното й се появи веднага мътилка; отначало синя, после сапфирова, след това променчиво опалова и накрая изумруденозелена.

На този цвят се закова, опитът не допускаше никакво съмнение.

— Нещастният Бароа е бил отровен с някой от продуктите на nux vomica — заяви д’Авриньи, — сега вече мога да поддържам това и пред хората, и пред бога.

Вилфор не продума; само вдигна ръце, погледна като зашеметен и се строполи в едно кресло.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 470 | Нарушение авторских прав