АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LXXV. ПРОТОКОЛЪТ

В черен костюм, удобно настанен в креслото, Ноартие чакаше.

След като тримата, които се надяваше да види, влязоха, той погледна вратата и камериерът я затвори веднага.

— Помнете — прошепна Вилфор на дъщеря си, която не можеше да прикрие своята радост, — че ако господин Ноартие поиска да съобщи неща, които могат да осуетят женитбата ви, аз ви забранявам да преведете какво казва.

Валантин се изчерви, но не отговори. Вилфор се приближи до Ноартие.

— Ето ви господин Франц д’Епине — каза той, — пратили сте да го повикат, господине, и той се отзова на вашето желание. Ние желаехме отдавна, разбира се, тази среща и аз ще бъда щастлив, ако тя ви убеди доколко неоснователно е вашето противопоставяне на женитбата между Валантин и него.

Ноартие отговори само с поглед, от който Вилфор усети, че го полазват тръпки.

И даде знак на Валантин да се приближи.

Само за миг по начина, с който бе свикнала да разговаря с дядо си, тя намери думата ключ.

След това погледът на парализирания се спря върху едно малко шкафче между двата прозореца.

Тя отвори чекмеджето и действително намери там един ключ.

Старецът потвърди, че се касае именно за този ключ, после насочи поглед към едно старо, отдавна изоставено писалище, дето смятаха, че има само непотребни книжа.

— Да отворя писалището ли? — попита Валантин.

— Да — отвърна старецът.

— Чекмеджетата ли?

— Да.

— Страничните ли?

— Не.

— Средното?

— Да.

Валантин го отвори и извади оттам свитък книжа.

— Това ли искате, дядо? — попита девойката.

— Не.

Тя извади последователно всички останали книжа, докато в чекмеджето не остана абсолютно нищо.

— Чекмеджето вече се изпразни — каза Валантин.

Ноартие бе втренчил поглед в речника.

— Да, разбирам, дядо.

Тя повтори последователно всички букви от азбуката; при буквата С Ноартие я спря.

Валантин отвори речника и започна да търси, докато стигна до думата секрет.

— А-а! Секрет ли има? — запита тя.

— Да — направи знак Ноартие.

— Кой го знае?

Ноартие погледна вратата, отдето бе излязъл камериерът му.

— Бароа ли? — запита Валантин.

— Да — отвърна Ноартие.

— Да го повикам ли?

— Да.

Валантин отиде до вратата и повика Бароа. През това време Вилфор се потеше от нетърпение, а Франц беше слисан от изненада.

Старият прислужник влезе.

— Бароа — каза Валантин, — дядо ми заповяда да взема ключа от шкафчето, да отворя писалището и чекмеджето; но изглежда, че то има някакъв секрет, известен само на вас. Отворете го.

Бароа погледна стареца.

— Послушайте я — заповяда здравото око на Ноартие.

Бароа изпълни нареждането; откри се второ дъно, гдето се показа свитък книжа, вързани с черна панделка.

— Това ли искате, господине? — попита Бароа.

— Да — направи знак Ноартие.

— Кому трябва да предам тия книжа? На господин дьо Вилфор ли?

— Не.

— На госпожица Валантин ли?

— Не.

— На господин Франц д’Епине?

— Да.

Учуденият Франц направи крачка напред.

— На мене ли, господине? — попита той.

— Да.

Франц пое книжата от ръцете на Бароа, хвърли погледна корицата и прочете:

„Да се предаде след смъртта ми на моя приятел генерал Дюран, който на свой ред ще завещае този пакет на сина си с изрична заповед да го пази като изключително важен документ.“

— А сега, господине — попита Франц, — какво искате да направя с този пакет?

— Сигурно да го запазите така, както е запечатан каза кралският прокурор.

— Не, не — побърза да отвърне Ноартие.

— Може би желаете господин Франц да го прочете? — попита Валантин.

— Да — отвърна старецът.

— Чувате ли, господин бароне, дядо ми иска да прочетете документа — каза Валантин.

— Да седнем тогава — предложи нетърпеливо Вилфор, — защото четенето ще трае доста време.

— Седнете каза окото на стареца.

Вилфор седна, Валантин се изправи до него и се облегна на креслото му, а Франц застана пред тях, с тайнствения документ в ръка.

— Четете — заповяда погледът на стареца.

Франц отвори плика, в стаята настъпи дълбока тишина. И той зачете сред общото мълчание:

„Извлечение от протоколите на заседанието в клуба на бонапартистите, улица Сен Жак, състояло се на 5 февруари 1815 година.“

Франц се спря.

— Пети февруари 1815! Та в този именно ден е бил убит баща ми!

Валантин и Вилфор мълчаха; окото на стареца ясно казваше: продължавайте!

— И баща ми е изчезнал именно на излизане от този клуб! — продължи Франц.

Погледът на Ноартие настояваше: четете! Франц зачете по-нататък:

„Подписаните Луи Жак Борегар, подполковник от артилерията, Етиен Дюшанпи, бригаден генерал, и Клод Лешарпал, директор на водното и горско стопанство, заявяват, че на 4 февруари 1815 година от остров Елба пристигна писмо, което препоръчваше на благосклонното доверие на бонапартисткия клуб генерал Флавиан дьо Кенел, служил на императора от 1804 до 1815 година и напълно предан на Наполеоновата династия въпреки баронската титла, която Луи XVIII бе прикрепил към имението му д’Епине.

В съответствие с това писмо генерал дьо Кенел бе поканен да присъствува на заседанието, което щеше да се състои на следния ден, 5 февруари. Поканата не указваше нито улицата, нито номера на къщата, дето щеше да се състои събранието; беше без подпис, само уведомяваше генерала, че ако желае да отиде, ще го потърсят в девет часа вечерта.

Заседанията ставаха вечер от девет часа до полунощ.

В девет часа председателят на клуба се яви у генерала; генералът беше готов; председателят му каза, че едно от условията за въвеждането му е да забрави завинаги мястото, където ще бъде заведен, и да се остави да му завържат очите, като се закълне, че не ще се опита да повдигне превръзката.

Генерал дьо Кенел прие условието и даде честната си дума, че не ще се опита да види къде го водят.

Генералът бе поръчал да впрегнат колата му; но председателят заяви, че е невъзможно да я използуват, защото няма смисъл да завържат очите на господаря, щом кочияшът ще гледа и ще забележи през кои улици ще минат.

— Как ще стане тогава? — запита генералът.

— Аз съм дошъл със своята кола — отвърна председателят.

— Толкова ли сте сигурен във вашия кочияш, та му доверявате тайна, която смятате за неблагоразумно да доверите на моя?

— Нашият кочияш е член на клуба — каза председателят, — ще ни кара един държавен съветник.

— Тогава — изсмя се генералът — се излагаме на друга опасност: да се преобърнем.

Предаваме тази шега като доказателство, че генералът не е бил ни най-малко принуден да присъствува на заседанието, а е отишъл доброволно.

Щом се качиха в колата, председателят припомни на генерала обещанието да позволи да му вържат очите. Генералът не се възпротиви на тази формалност, вързаха ги с приготвения за целта шарф.

По пътя председателят забеляза, че генералът се опитва да погледне под превръзката, и му припомни клетвата.

— Да, имате право! — каза генералът.

Колата спря пред една алея на улица Сен Жак. Генералът слезе под ръка с председателя, когото не познаваше и го смяташе за обикновен член на клуба; минаха по алеята, качиха се на първия етаж и влязоха в заседателната зала.

Заседанието беше започнало. Предупредени за това, кой ще им бъде представен тази вечер, членовете на клуба бяха в пълен състав. Щом стигна до средата на залата, генералът бе поканен да си свали превръзката. Той изпълни веднага тази покана и остана твърде изненадан, като видя толкова голям брой познати в една организация, на която до този миг не бе подозирал дори съществуването.

Запитаха го за чувствата му, но той се задоволи да отговори, че писмата от остров Елба навярно са ги съобщили…“

Тук Франц прекъсна четенето.

— Баща ми беше роялист — каза той, — излишно е било да го питат за чувствата му, те бяха известни.

— На това именно се дължеше и приятелството ми с вашия баща, драги господин Франц — каза Вилфор, — хората се сприятеляват лесно, когато имат еднакви убеждения.

— Четете — продължаваше да казва окото на стареца.

Франц продължи:

„Тогава председателят взе думата, за да подкани генерала да се изрази по-определено; но господин дьо Кенел отговори, че желае преди всичко да знае какво искат от него.

Прочетоха му писмото от остров Елба, което го препоръчваше на клуба като човек, на чието съдействие може да се разчита. В цял абзац се излагаше вероятното завръщане от остров Елба и се обещаваха повече подробности с писмо, изпратено по Фараон, кораба на корабостроителя Морел от Марсилия, чийто капитан бил всецяло предан на императора.

Докато траеше четенето, генералът, на когото разчитаха като на брат, прояви признаци за явно недоволство и несъгласие.

Когато четенето приключи, той продължи да мълчи навъсено.

— Е, господин генерал — запита председателят, — какво ще кажете за това писмо?

— Ще кажа — отговори той, — че така неотдавна дадохме клетва за вярност на крал Луи XVIII, та е много рано да я нарушим в полза на бившия император.

Този път отговорът беше съвсем ясен и не оставяше място за съмнение в чувствата му.

— Генерале — каза председателят, — за нас не съществува крал Луи XVIII, както не съществува и бивш император. Съществува само негово величество императорът крал, отстранен преди десет месеца с насилие и измяна от Франция, неговата държава.

— Извинете, господа — отвърна генералът, — възможно е за вас да не съществува крал Луи XVIII, но за мене той съществува; защото той ме произведе барон и фелдмаршал и аз няма да забравя никога, че на неговото щастливо завръщане във Франция дължа тия две титли.

— Господине — заяви тържествено председателят, като стана, — внимавайте какво говорите; вашите думи доказват ясно, че на остров Елба са се мамили по отношение на вас, а са измамили и нас. Съобщението, което ви направихме, се дължи на доверие към вас, следователно на чувство, което ви прави чест. Но сме сгрешили, една титла и един по-висок чин са ви привлекли към новото правителство, което ние желаем да съборим. Не настояваме да ни дадете съдействието си; не завербуваме никого против съвестта и волята му; но ще ви принудим да постъпите като честен човек, дори ако не сте наклонен да го сторите.

— Честен човек според вас е този, който знае заговора ви и не го разкрива! Според мене такъв човек е ваш съучастник. Виждате, че съм по-откровен от вас.“

— О! Татко — извика Франц, като прекъсна четенето, — разбирам сега защо си бил убит.

Валантин не се сдържа и го погледна: момъкът беше наистина прекрасен в изблика на своята синовна любов.

Вилфор се разхождаше зад него.

Ноартие следеше изражението на всекиго от тях с все същото достойнство и строгост.

Франц се върна към ръкописа и продължи:

„— Господине — каза председателят, — помолихме ви да дойдете на това събрание, не ви докарахме насила; предложено ви бе да ви завържем очите, вие приехте. Когато се съгласихте с тези две искания, вие много добре знаехте, че ние не сме се заели да укрепваме престола на Луи XVIII, защото в такъв случай нямаше да вземаме всички тия мерки и да се крием от полицията. Сам разбирате, че е много лесно човек да си сложи маска, за да открие чужда тайна, а след това да свали маската и да погуби тия, които му са се доверили. Затова вие ще ни кажете най-напред откровено дали сте за случайно царуващия крал, или за негово величество императора.

— Аз съм роялист — отвърна генералът, — дал съм клетва на Луи XVIII и те я сдържа.

Тези думи бяха последвани от общ шепот, а от погледите на голям брой членове личеше, че смятат да накарат господин д’Епине да се откаже от това неразумно изказване.

Председателят стана отново и поиска тишина.

— Господине — започна той, — вие сте предостатъчно сериозен и разумен човек, та разбирате последиците от положението ни едни към други, а вашата откровеност ни диктува условията, които трябва да ви предявим: ще трябва да ни дадете честната си дума, че не ще откриете нито дума от това, което чухте.

Генералът сложи ръка на сабята си и извика:

— Ако ще говорите за чест, зачитайте най-напред законите й и не налагайте нищо насила.

— А пък аз, господине — продължи председателят със спокойствие, може би по-заплашително от гнева на генерала, — ви съветвам да не се залавяте за сабята си.

Генералът се огледа с очи, в които започваше да прозира безпокойство. Но все пак не отстъпи; наопаки, събра цялата си смелост и каза:

— Няма да се закълна.

— Тогава, господине, ще загинете — отвърна спокойно председателят.

Господин д’Епине страшно пребледня; огледа се повторно; мнозина членове на клуба шушукаха и търсеха оръжието си под плащовете.

— Бъдете спокоен, генерале — каза председателят, — вие се намирате между почтени хора, които ще се опитат с всички средства да ви убедят, преди да прибягнат до крайни мерки; но сам казахте, че сте между заговорници, чиято тайна сте узнали, ще трябва да ни я върнете.

Тези думи бяха последвани от многозначително мълчание; и тъй като генералът не отговори:

— Заключете вратите — заповяда председателят на разсилните.

Думите му бяха последвани от същата гробна тишина.

Тогава генералът пристъпи напред и с невероятно усилие каза:

— Имам син, за когото трябва да помисля, щом се намирам сред убийци.

— Генерале — отвърна с достойнство водачът на събранието, — сам човек има винаги право да оскърбява петдесет души: това е предимство, давано на слабия. Само че той греши, като го използува. Послушайте ме, генерале, закълнете се и не ни обиждайте.

Отново победен от превъзходството на председателя, генералът се поколеба за миг; най-после се приближи към бюрото и запита:

— Каква е формулата?

— Ето я: «Кълна се в честта си да не разкрия никому това, което видях и чух на 5 февруари 1815 година между девет и десет часа вечерта, и заявявам, че заслужавам смърт, ако наруша клетвата си.»

Генералът изглеждаше обзет от нервни тръпки, които не му позволяваха в продължение на няколко секунди да заговори; най-после, преодолявайки явното си нежелание, той изрече исканата клетва, но така тихо, че едва можаха да го чуят; затова някои членове на клуба настояха да я повтори по-високо и по-ясно, което той направи.

— А сега желая да си отида — каза генералът, — свободен ли съм?

Председателят стана, избра трима души от събранието да го придружат и се качи в колата заедно с него, като му завързаха пак очите. В числото на тримата беше и кочияшът, който ги бе довел.

Останалите членове на клуба се разотидоха мълчаливо.

— Къде желаете да ви отведем? — запита председателят.

— Все едно къде, стига да се отърва от вашето присъствие — отвърна господин д’Епине.

— Внимавайте, господине — каза председателят, — вие не сте вече в събранието, а между частни лица; не ги обиждайте, ако не желаете да отговаряте за обидата.

Но вместо да разбере тия думи, господин д’Епине отговори:

— И в колата, както и в клуба, господине, вие сте еднакво храбър само на едно основание: защото четирима души са винаги по-силни от сам човек.

Председателят каза да спрат колата. Бяха точно пред Ке-де-з-Орм, при стълбичката към реката.

— Защо спирате тук? — запита господин д’Епине.

— Защото — каза председателят — вие обидихте един човек, господине, и тоя човек не ще направи нито крачка по-нататък, преди да ви поиска законно възмездие.

— И това е начин да убиете някого — заяви генералът, като вдигна рамене.

— Без много шум, господине — отвърна председателят, — ако не желаете да сметна, че принадлежите към тия, които сам посочихте преди малко, с други думи, към страхливците, които използуват за щит слабостта си. И тъй като вие сте сам, с вас ще се разправи също сам човек; вие имате сабя; аз имам бастун; понеже нямате секундант, един от господата ще ви стане секундант. А сега, ако обичате, можете да свалите превръзката от очите си.

Генералът дръпна веднага носната кърпа, с която бяха вързали очите му.

— Поне ще разбера с кого имам работа — каза той.

Отвориха колата, четиримата слязоха…“

Франц спря отново. Изтри студената пот, която се стичаше по челото му: страшно беше да се гледа този пребледнял, разтреперан син да чете на глас неизвестните досега подробности за смъртта на баща си.

Валантин бе сключила ръце, като че се молеше. Ноартие гледаше Вилфор с почти величествено презрение и гордост.

Франц продължи:

„Беше както казахме, 5 февруари. От три дни беше все 5 до 6 градуса под нулата; стълбичката беше заледена; генералът беше едър, висок и председателят му предложи да слезе откъм парапета. Секундантите ги следваха.

Нощта беше тъмна, почвата от стълбичката до реката овлажняла от сняг и скреж, черната дълбока река влачеше ледени късове.

Един от секундантите отиде да потърси фенер от въглищарска лодка и при неговата светлина разгледаха оръжията.

Сабята на председателя беше, както бе казал, скрита в бастун, по-къса от тази на противника му и без предпазител.

Генерал д’Епине предложи да хвърлят жребие за сабите, но председателят отговори, че той е предизвикал дуела и при това предизвикване бе заявил, че всеки ще си служи със своето оръжие.

Секундантите се опитаха да настоят; председателят ги накара да млъкнат.

Оставиха фенера на земята; двамата противници застанаха от двете му страни. Дуелът започна.

Сабите бляскаха като светкавици на светлината. Двамата мъже едва се забелязваха, толкова дълбока беше тъмнината наоколо.

Господин генералът минаваше за един от най-добрите бойци с хладно оръжие. Но бе нападнат така бързо, че се отдръпна и падна при това отдръпване.

Секундантите помислиха, че е убит; обаче противникът му знаеше, че не го е докоснал, и му подаде ръка, за да му помогне да се изправи. Вместо да го успокои, това обстоятелство разгневи генерала и той връхлетя на свой ред срещу противника си.

Но противникът му не се отдръпваше нито на стъпка, а го посрещаше със сабята си. Три пъти генералът отстъпи и три пъти нападна отново.

Третия път пак се строполи.

Помислиха, че се е подхлъзнал, както първия път; но като видяха, че не става, секундантите се приближиха и се опитаха да го вдигнат, обаче този, който го бе прихванал под мишниците, усети нещо топло и мокро. Кръв.

Генералът, почти в безсъзнание, дойде на себе си.

— О! — каза той. — Изпратили са ми някой армейски побойник.

Председателят, без да отговори, се приближи към секунданта с фенера, запретна ръкав и показа ръката си, намушена на две места със сабя; после разкопча палтото и жилетката, за да покаже третата рана на хълбока си.

А не бе охнал дори.

Генерал д’Епине започна да агонизира и издъхна след пет минути…“

Франц прочете последните думи така сподавено, че другите едва ги чуха; след като ги прочете, замълча и прокара ръка над очите си, сякаш искаше да се отърве от замъгляването им.

Но след минутно мълчание продължи:

„Председателят прибра сабята в бастуна си и всички се изкачиха по стълбичката. Кървава диря отбеляза стъпките му по снега. Не бе стигнал още до горния край на стълбата, когато чу, че нещо плисна глухо във водата: беше тялото на генерала, което секундантите хвърлиха в реката, след като се увериха, че е мъртъв.

Генералът загина следователно при редовен дуел, а не убит от засада, както би могло да се допусне.

В уверение на което подписваме настоящото, за установяване на фактическата истина, та да не би един ден някой от участниците в тази страшна случка да бъде обвинен в предумишлено убийство или в нарушение правилата на честта.

Подписали:

Борегар, Дюшан, Лешарпал“

Когато Франц завърши това четене, така ужасно за един син, когато пребледнялата от вълнение Валантин изтри сълзите си, а Вилфор, разтреперан и сгушен в ъгъла, се опита да предотврати бурята, като гледаше умолително неумолимия старец:

— Господине — обърна се д’Епине към Ноартие, — щом знаете всички подробности на тази ужасна случка, щом сте наредили тя да бъде удостоверена от подписите на почтени хора и щом най-сетне проявявате, както изглежда, интерес към мене, при все че този интерес ми е причинил досега само мъка, не ми отказвайте едно последно удовлетворение кажете ми името на председателя, за да узная най-после кой е убил нещастния ми баща.

Вилфор потърси като замаян дръжката на вратата. Валантин, отгатнала преди другите отговора на стареца, защото често бе съзирала между китката и лакътя му белези от удар със сабя, направи стъпка назад.

— За бога, госпожице — каза Франц, като се обърна към годеницата си, — присъединете се към мене, за да узная името на човека, който е причина да остана сирак на двегодишна възраст.

Валантин остана неподвижна и безмълвна.

— Слушайте, господине — обади се Вилфор, — послушайте ме и не продължавайте този ужасен разговор; освен това имената са премълчани умишлено. Баща ми не познава този председател, а ако го познаваше, не би могъл да каже името му: в речника няма лични имена.

— О, беда! — извика Франц. — Единствената надежда, която ме крепеше през време на четенето и ми даваше сили да го завърша, беше, че ще узная най-после името на човека, убил баща ми! Господине, господине! — извика той, като се обърна към Ноартие. — За бога, помъчете се, доколкото ви е възможно… постарайте се, моля ви се, да ми посочите по някакъв начин, да ми подскажете…

— Да — направи знак Ноартие.

— Госпожице! — продължи Франц. — Дядо ви направи знак, че ще може да ми посочи… тоя човек… Помогнете ми… вие го разбирате… Дайте ми вашето съдействие.

Ноартие погледна речника.

Франц го взе, треперещ от вълнение; старецът го спря още на буквата А.

— А! — повтори момъкът.

Пръстът му започна да се плъзга по страниците; но при всяка дума Ноартие отговаряше с отрицание. Валантин бе скрила глава в ръцете си. Най-после Франц стигна до думата аз.

— Да — кимна старецът.

— Вие! — извика Франц и косите му настръхнаха. — Вие, господин Ноартие? Вие сте убили баща ми?

— Да — потвърди Ноартие, втренчил в младежа своя тържествуващ поглед.

Франц се строполи без сили в едно кресло.

Вилфор отвори вратата и избяга, защото усещаше, че би могъл да задуши искрицата живот, останала все още в сърцето на ужасния старец.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 650 | Нарушение авторских прав