LXXI. ХЛЯБ И СОЛ
Госпожа дьо Морсер влезе с кавалера си под свод от зеленина — липова алея, която водеше към оранжерията.
— В салона беше много горещо, нали, господин графе? — запита тя.
— Да, госпожо, и хрумването ви да отворите вратите и прозорците беше отлично.
Докато изричаше тия думи, графът усети, че ръката на Мерседес трепери.
— Но на вас с тази тънка рокля и само с шарф от тюл на шията ще ви бъде може би студено тук?
— Знаете ли къде ви водя? — каза графинята, без да отговори на въпроса на Монте Кристо.
— Не, госпожо — отвърна той, — но, както виждате, не се противя.
— В оранжерията, която виждате в дъното, накрай алеята.
Графът погледна някак въпросително Мерседес, но тя продължи да върви, без да продума, и Монте Кристо също замълча.
Стигнаха до сградата, отрупана с великолепни плодове, узрели още в началото на юли при една температура, на гласена да замества слънчевата топлина, която така често липсва у нас.
Графинята пусна ръката на Монте Кристо и отиде да откъсне един грозд мискет.
— Заповядайте, господин графе — предложи тя с толкова тъжна усмивка, щото човек би помислил, че съзира сълзи, готови да бликнат в очите й. — Зная, че гроздето във Франция не може да се сравни със сицилийското или кипърското, но вие ще бъдете снизходителен към нашето жалко северно слънце.
Графът се поклони и отстъпи назад.
— Отказвате ли ми? — запита Мерседес с треперещ глас.
— Госпожо — отвърна Монте Кристо, — най-покорно моля да ме извините, но аз не ям никога мискет.
Мерседес пусна с въздишка грозда. От съседен клон се подаваше великолепна праскова, затоплена, както и гроздът, от изкуствената топлина в оранжерията.
— Вземете тогава тази праскова — помоли тя.
Но графът отказа по същия начин.
— О, пак ли? — запита тя с болка, в която прозвуча сподавено ридание. — Наистина ме огорчавате.
Дълго мълчание последва тази сцена, и прасковата, като гроздът се търкулнаха на пясъка.
— Господин графе — заговори най-сетне Мерседес, като го гледаше умолително, — според един трогателен арабски обичай, хората, които хапнат заедно хляб и сол в един дом, се свързват с вечно приятелство.
— Зная, госпожо — отговори графът, — но ние сме във Франция, не в Арабия. А във Франция нито има вечни приятелства, нито някой поделя с другиго хляб и сол.
— И все пак — продължи графинята, като трепереше, уловила с две ръце ръката на Монте Кристо и приковала очи в неговите — ние сме приятели, нали?
Кръвта нахлу в сърцето на графа, той пребледня като смъртник, после тя се изкачи към гърлото, към лицето, пред очите му притъмня за няколко мига като при зашеметяване.
— Разбира се, че сме приятели, госпожо — отвърна той, — и защо да не сме?
Тонът му беше така далеко от този, който госпожа дьо Морсер желаеше, щото тя се обърна и въздъхна или поточно простена.
— Благодаря — промълви тя.
И тръгна отново. Обиколиха градината, без да продумат.
— Господине — заговори изведнъж графинята, след като се бяха разхождали десет минути мълчаливо, — вярно ли е, че толкова много сте видели, пътували, страдали?
— Да, госпожо, много страдах — отговори Монте Кристо.
— И сега сте щастлив?
— Разбира се — заяви графът, — щом никой не ме е чул да се оплаквам.
— И сегашното щастие е смекчило душата ви?
— Сегашното ми щастие е равно на някогашното нещастие — каза графът.
— Не сте ли женен? — запита графинята.
— Аз да съм женен? — потрепера Монте Кристо. — Кой е могъл да ви каже такова нещо?
— Никой не ми е казвал, но много пъти са ви виждали да придружавате в операта една красива млада особа.
— Тя е робиня, госпожо, в Цариград я купих. Княжеска дъщеря, която осинових, като няма кого другиго да обичам на тоя свят.
— И живеете сам.
— Живея сам.
— Нямате сестра… син… баща?…
— Нямам никого.
— Как можете да живеете така, без да ви свързва нещо с живота?
— Не по моя вина, госпожо. В Малта обичах една девойка и щях да се оженя за нея, но войната избухна и ме отнесе като вихрушка далеч от нея. Предполагах, че тя ме обича достатъчно, за да ме чака, да ми бъде вярна, дори ако умра. Но когато се върнах, я намерих вече омъжена. Обикновена история на двадесетгодишен момък. Може би сърцето ми е било по-слабо и аз страдах повече от всеки друг на мое място. Само това.
Графинята се спря за миг, сякаш иначе не би могла да си поеме въздух.
— Да — промълви тя. — Тази любов е останала в сърцето ви… Човек обича истински само веднъж… Виждали ли сте някога тази жена?
— Никога.
— Никога ли?
— Не съм се връщал там, дето живее.
— В Малта ли?
— В Малта.
— В Малта ли е още?
— Предполагам.
— А простихте ли й страданията, които ви е причинила?
— На нея — да.
— Но само на нея, все още ли мразите тия, които са ви разделили?
Графинята застана пред Монте Кристо; пак държеше в ръка чепка от сладкото грозде.
— Заповядайте — предложи тя.
— Никога не ям мискет, госпожо — отвърна Монте Кристо, сякаш не можеше и да се разговаря по този въпрос.
Графинята захвърли отчаяно чепката в най-близкия храсталак.
— Неумолим! — промълви тя.
Монте Кристо не трепна, сякаш укорът не беше отправен към него.
В този миг дотича Албер.
— Мамо! — извика той. — Голяма беда!
— Какво? Какво се е случило? — запита графинята, като се стресна, сякаш се събуждаше от сън. — Беда ли, казвате? Беди наистина се случват.
— Дойде господин Вилфор.
— Какво от това?
— Идва да прибере жена си и дъщеря си.
— Защо?
— Защото госпожа дьо Сен Меран пристигнала в Париж с вестта, че господин дьо Сен Меран издъхнал на първата спирка, след като тръгнали от Марсилия. Госпожа дьо Вилфор беше много весела и не искаше нито да разбере, нито да повярва новината; но въпреки предпазливостта на баща й, госпожица Валантин още от първите думи разбра всичко: вестта я порази като мълния и тя припадна.
— А какъв е господин дьо Сен Меран на госпожица дьо Вилфор? — запита графът.
— Дядо по майка. Идваше да ускори брака между внучка му и Франц.
— О, така ли?
— Сега бракът на Франц ще се забави. Защо господин дьо Сен Меран не е дядо и на госпожица Данглар?
— Албер, Албер! — каза с нежен укор госпожа дьо Морсер. — Какво приказвате! Той толкова много ви уважава, господин графе, кажете му, че не се говори така!
Тя направи няколко крачки.
Монте Кристо я погледна така странно, с такава замечтаност и нежно възхищение, че графинята веднага се върна.
— Приятели сме, нали? — запита тя.
— О, нямам претенцията да бъда ваш приятел, госпожо — отвърна графът, — но съм във всеки случай ваш покорен слуга.
Графинята тръгна с невероятно свито сърце; не бе направила и десет стъпки, когато графът видя, че вдигна кърпичка към очите си.
— Не се ли разбирате с майка ми? — запита учудено Албер.
— Напротив — отвърна графът. — Нали ми каза пред вас, че сме приятели.
Върнаха се в салона, отдето Валантин и госпожа дьо Вилфор си бяха току-що отишли.
Морел бе излязъл, разбира се, веднага след тях.
Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 408 | Нарушение авторских прав
|