АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LXIV. ПРОСЯКЪТ

Станало бе доста късно; госпожа дьо Вилфор изказа желание да се върнат в Париж, нещо, което госпожа Данглар не се осмели да направи въпреки явното неудоволствие от вечерта.

И така, по желание на жена си, господин дьо Вилфор пръв даде знак за разотиване на гостите. Той предложи на госпожа Данглар място в своето купе, за да бъде под грижите на жена му. Господин Данглар, погълнат от един крайно интересен разговор с господин Кавалканти, не обръщаше внимание на нищо.

Докато искаше от госпожа дьо Вилфор стъкълцето й, Монте Кристо забеляза, че господин дьо Вилфор се приближи до госпожа Данглар, и ръководен от вътрешен усет, отгатна какво й е казал, при все че господин дьо Вилфор говореше така тихо, та и госпожа Данглар едва успя да го чуе.

Без да се противопостави на нечие желание, той остави Морел, Дебре и Шато Рено да си тръгнат на коне, а двете дами и господин дьо Вилфор с купето; все по-очарован от господин Кавалканти-баща, Данглар го покани в своето купе.

Андреа Кавалканти се качи в кабриолета си, който го чакаше пред входа; един грум — прекалено подражание на английската мода, — застанал на пръсти, задържаше грамадния сив кон.

Андреа не бе говорил много през време на вечерята, защото беше много умно момче и, естествено, се страхуваше да не каже някоя глупост пред такива богати и важни особи, между които разширените му зеници съзираха може би не без страх един кралски прокурор.

После го бе обсебил господин Данглар, който — след бърз поглед върху стария майор със скования врат и малко стеснителния му син — свърза в съзнанието си всички прояви на гостоприемство от страна на Монте Кристо и си каза, че има работа навярно с някой набаб, дошъл в Париж да запознае единствения си син със светския живот.

Той бе съзерцавал неизказано раболепно огромния елмаз, който блестеше върху малкия пръст на майора; защото от страх да не се случи някоя беда с банкнотите, благоразумният и опитен майор ги бе превърнал веднага в ценен предмет. По-късно, след вечерята, все по повод на индустриални сделки и пътешествия, бе разпитал бащата и сина как живеят, а бащата и синът, предупредени, че именно у Данглар им са открити сметки, на единия от внесени еднократно четиридесет и осем хиляди франка, на другия годишен кредит от петдесет хиляди франка, бяха много мили и любезни към банкера и ако не бяха се досетили навреме, щяха да стиснат ръка дори на прислугата му, дотолкова признателността се нуждаеше от отдушник.

Едно нещо засили особено много почитта, бихме казали почти благоговението на Данглар към Кавалканти. Верен на Хорациевия принцип nil admirari[186], майорът се бе задоволил, както видяхме, да покаже учеността си само като каза от кое езеро се получават най-хубави миноги. После бе изял своята, без да продума. Данглар извади от това заключението, че такова разкошно блюдо е нещо обикновено за славния потомък на рода Кавалканти, който се хранеше навярно в Лука с пъстърви от Швейцария и морски раци от Бретан, изпратени по начина, използуван от графа за миногите от езерото Фузаро и чигите от Волга. Затова посрещна с подчертана благосклонност думите на Кавалканти:

— Утре, господине, ще имам честта да ви направя делово посещение.

— Ще бъда щастлив да ви приема, господине — отвърна Данглар.

След това предложи на Кавалканти да го отведе до Отел де прено, ако не ще му бъде неприятно да се раздели от сина си.

Кавалканти отвърна, че син му, свикнал отдавна да води самостоятелен живот, има собствен екипаж и коне и тъй като не бяха дошли заедно, нямаше никакво неудобство да се завърнат поотделно.

И така, майорът се качи в колата на Данглар, а банкерът седна до него, все по-възхитен от схващанията за ред и пестовност у един човек, определил за сина си петдесет хиляди франка годишно, което предполагаше пет-шестстотин хиляди франка годишна рента.

Андреа от своя страна, за да си придаде важност, най-напред смъмри своя грум, загдето не беше дошъл да го чака пред входа на къщата, а бе останал при външната врата, с което го бе принудил да извърви тридесетина стъпки до кабриолета. Грумът изслуша смирено мъмренето, улови с лявата ръка юздата, за да задържи нетърпеливия кон, а с дясната подаде поводите на Андреа, който ги взе и сложи леко лачения си ботуш върху стъпалото.

В този миг една ръка натисна рамото му. Младежът се обърна, като мислеше, че Данглар или Монте Кристо са забравили нещо и се връщаха да му го кажат на тръгване.

Но вместо един от тях той зърна някакво странно, обгоряло от слънцето лице, обрамчено с изкуствена брада, очи, които искряха като въглени, и подигравателна усмивка, разкрила тридесет и два непокътнати бели зъби, остри, гладни като зъбите на вълк или чакал.

Около тази глава с посивели мръсни коси беше завързана кърпа на червени квадрати; изпокъсана мръсна рубашка прикриваше дългото, мършаво и кокалесто тяло, чиито кости щяха сякаш да затракат при движение като костите на скелет. И накрай ръката, натиснала рамото на Андреа — първото нещо, което младежът бе забелязал, — му се стори огромна. Дали той позна в осветлението от фенера на кабриолета това лице; или бе само поразен от ужасния вид на своя събеседник? Не бихме могли да кажем, но трепна и побърза да се отдръпне.

— Какво желаете? — запита той.

— Извинете, гражданино — отвърна непознатият, като вдигна ръка към червената кърпа, — може би ви безпокоя, но трябва да поговоря с вас.

— Нощно време не се проси — обади се грумът, за да отърве господаря си от този нахалник.

— Не прося, хубавецо — обърна се непознатият с насмешлива и така заплашителна усмивка, че, момчето веднага се отстрани, — искам само да кажа две думи на гражданина, който ме натовари с едно поръчение преди петнадесетина дни.

— Добре — каза Андреа, като се стараеше прислужникът да не забележи смущението му. — Какво желаете? Казвайте по-бързо, драги!

— Желая… желая… — започна тихо мъжът с червената кърпа — да ми спестите труда да се връщам пеша в Париж. Много съм уморен, не съм вечерял като тебе и едва се държа на крака.

Младежът изтръпна при тази странна фамилиарност.

— Казвайте най-после, какво искате? — запита той.

— Чисто и просто да ме вземеш в прекрасната си количка и да ме отведеш в града.

Андреа пребледня, но не отговори.

— Да! Разбира се — каза мъжът с червената кърпа, пъхна ръце в джобовете си и загледа предизвикателно младежа, — така ми хрумна, чуваш ли, Бенедето?

Младежът явно поразмисли при тия думи, защото се приближи до грума и каза:

— Аз наистина бях натоварил тоя човек да свърши една работа, за която трябва да ми поговори. Идете пеша до бариерата, оттам ще наемете кабриолет, за да не закъснеете много.

Учуденият прислужник си тръгна.

— Елате поне на тъмно! — каза Андреа.

— О, колкото за това… сам ще те заведа на чудесно място, почакай — каза мъжът с червената кърпа.

Улови коня за юздата и откара кабриолета в един кът, дето наистина никой не би могъл да види с каква чест го удостояваше Андреа.

— Да не мислиш, че искам да се перча в хубавата кола? — каза той. — Не! Само защото съм уморен, а трябва и да поговоря сериозно с тебе.

— Хайде, качвайте се — каза момъкът.

Жалко, че не беше ден, защото би било забавно да се види този дрипльо, разположен нахално върху копринените седалки до младия и изискан водач на кабриолета.

До крайната къща на селото Андреа не продума на спътника си, който се усмихваше, но също мълчеше, сякаш беше възхитен, че пътува в такова хубаво превозно средство.

Щом излязоха от Отьой, Андреа се огледа, сигурно за да се увери, че никой не може да ги види или чуе, после спря коня, скръсти ръце пред мъжа с червената кърпа и каза:

— И така, защо дойдохте да ми нарушавате покоя?

— А пък ти, моето момче, защо се плашиш от мене?

— С какво съм показал, че се плаша?

— С какво ли? И още питаш? Разделяме се при моста във Вар, ти ми казваш, че отиваш в Пиемонт и Тоскана и… пристигаш в Париж!

— Пречи ли ви това?

— Не, напротив; дори мисля, че ще ми бъде от полза.

— О, о! — каза Андреа. — Ще спекулирате с мене!

— Е-е, започнаха приказки на едро!

— Но ще сгрешите, господин Кадрус, предупреждавам ви.

— Хайде, малкият, не се сърди! Ти знаеш какво е беда, а бедата прави човека завистлив. Аз мисля, че обикаляш Пиемонт или Тоскана, принуден да си изкарваш хляба като faccino[187]или cicerone, съжалявам те от все сърце, както бих съжалил чедото си… Знаеш, че те наричах всякога чедо.

— По-нататък? По-нататък?

— Имай търпение, дявол да те вземе!

— Не ми липсва търпение; хайде, свършвайте!

— И изведнъж те виждам на бономската бариера с грум, с кабриолет, с чисто нови дрехи. Я слушай! Да не си открил някоя мина или да си станал сарафин?

— И както сам признахте, ми завиждате?

— Не, доволен съм, толкова съм доволен, че исках да ти честитя, малкият, но нали не съм облечен прилично, се погрижих да не те изложа.

— Чудесни грижи! — каза Андреа. — Заговаряте ме пред прислужника!

— Какво искаш, чедо? Заговорих ти, когато успях да те пипна! Конят ти е много хвърковат, кабриолетът много лек, сам ти можеш да се изплъзнеш като змиорка; ако те изпуснех тази вечер, имаше опасност да не те намеря вече.

— Виждате, че не се крия.

— Толкова по-добре! Де да можех и аз да кажа такова нещо за себе си? Аз пък се крия; освен това се страхувах, че може и да не ме познаеш, но ти ме позна — добави Кадрус със своята зла усмивка, — много си любезен, наистина.

— Казвайте — започна Андреа, — какво искате?

— Не е хубаво, Бенедето, че не говориш на ти на един отдавнашен другар; внимавай, ще ме накараш да стана взискателен.

Тази заплаха угаси гнева на младежа, лъхнал бе вятърът на принудата.

Той подкара тръс.

— И от твоя страна е лошо, Кадрус — каза той, — да се държиш така с отдавнашен другар, както ме нарече ей сега; ти си марсилец, аз съм…

— Знаеш ли вече какъв си?

— Не, но съм отгледан в Корсика; ти си стар и си упорит, аз съм млад и инат. Между такива хора заплахите са лошо нещо, те трябва да се разбират с добро. Аз ли съм виноват, ако съдбата, която е все още зла към тебе, към мене, напротив, е станала добра?

— Добра ли? Не е ли чужд този грум, не е ли чужд този кабриолет, не са ли чужди, дадени само за временно ползуване и тия нови дрехи? Ех, толкова по-добре, ако не са! — каза Кадрус със светнали от завист очи.

— Много добре виждаш и много добре знаеш, щом дойде да ме заговориш — каза все по-оживено Андреа. — Ако имах твоята кърпа, твоята мръсна рубашка и пробити обуща, нямаше да ме потърсиш.

— Ясно, че ме презираш, малкият, но грешиш; щом те срещнах пак, нищо не ще ми попречи да се облека и аз в сукно, защото знам, че си с добро сърце. Ако имаш две ризи, непременно ще ми дадеш едната, аз ти отстъпвах и моята порция от чорбата и фасула, когато беше много гладен.

— Вярно е — каза Андреа.

— Ех, че ядеше! Все така ли ядеш и досега?

— Разбира се — засмя се Андреа.

— Хубаво трябва да си се навечерял у тоя княз, дето беше!

— Не е княз, а само граф.

— Граф ли? И богат, нали?

— Да, но не разчитай много, не изглежда от тия, дето можеш да ги извозиш.

— Ех, господи! Не бой се! Нямам намерение да ти взема графа! Ще ти го оставя само на тебе! Но — добави Кадрус с предишната зла усмивка — за тая работа се дава нещо, нали разбираш.

— Казвай колко искаш?

— Смятам, че със сто франка месечно…

— Какво?

— Бих живял…

— Със сто франка?

— Зле, разбира се, но със…

— Със?

— Със сто и петдесет франка ще карам чудесно.

— Ето ти двеста — каза Андреа.

И сложи десет луидора в ръката на Кадрус.

— Добре — каза Кадрус.

— Явявай се всяко първо число при портиера и ще получаваш все по толкова.

— Ето че пак ме унизяваш!

— Защо?

— Оставяш ме да се разправям със слугите, не, аз искам да се оправям само с тебе.

— Така да бъде, ще търсиш мене и на всяко първо число, поне докато аз получавам издръжката си, и ти ще получаваш своята.

— Добре, добре! Виждам, че не съм се мамил, ти си добро момче и цяла благодат е, когато щастието се усмихне на човек като тебе. Хайде, разправи ми сполуката си.

— Защо ти трябва да знаеш? — запита Кавалканти.

— Пак недоверие!

— Няма недоверие. Ще ти кажа: намерих баща си.

— Истинския ли?

— Ами докато плаща…

— Ще вярваш и ще го почиташ, право е. Как му казваш на тоя баща?

— Майор Кавалканти.

— И той е доволен от тебе?

— Досега изглежда, че му стигам.

— А кой ти помогна да го намериш?

— Граф Монте Кристо.

— У когото беше тая вечер?

— Да.

— Я слушай, постарай се да ме настаниш у него за дядо, щом поддържа цяла кантора.

— Добре, ще му поприказвам за тебе, но какво ще правиш междувременно?

— Аз ли?

— Да, ти.

— Много е мило, че си се замислил за това — каза Кадрус.

— Струва ми се — отвърна Андреа, — че щом ти се грижиш за мене, и аз мога да се позаинтересувам за тебе.

— Правилно… ще си наема стая в някоя почтена къща, ще се облека с прилични дрехи, ще ходя всеки ден на бръснар и ще чета вестници в кафенето. Вечер ще ходя на театър с цилиндър на глава, ще приличам на някой бивш хлебар; това ми е мечтата.

— Добре! Ако успееш да изпълниш тия намерения, работите ти ще вървят чудесно!

— Я гледайте тоя господин Бусюе[188]!… А ти какъв ще станеш?… Френски пер ли?

— Ех, кой знае? — каза Андреа.

— Господин майор Кавалканти може и да е… но за жалост премахнаха наследствените титли.

— Без политика, Кадрус!… А сега, като получи, каквото искаше, и тъй като пристигнахме, скачай от кабриолета и изчезвай.

— В никакъв случай, драги!

— Как така: в никакъв случай?

— Я помисли, малкият: с червена кърпа на главата, почти бос, без никакви документи и с десет златни наполеона в джоба извън парите, които вече имах, или всичко двеста франка, това значи непременно да ме арестуват на бариерата! Тогава, за да се оправдая, ще бъда принуден да кажа, че ти си ми дал десетте наполеона: ще последва разпит, разследване, ще научат, че съм напуснал Тулон, без да се сбогувам, и ще ме върнат по етапен ред до Средиземно море. Ще стана пак чисто и просто № 106 и сбогом, мечта, да заприличам на бивш хлебар! Няма да я бъде, сине, предпочитам да си живея честно и почтено в столицата.

Андреа се намръщи; както сам обичаше да се хвали, този така наречен законен син на майор Кавалканти беше много луда глава. Той се спря за миг, огледа се набързо наоколо и докато погледът завършваше обследването, ръката се пъхна неусетно в задния джоб на панталона и погали дръжката на джобен пистолет.

В това време Кадрус, без да изпуска из очи спътника си, изви ръка зад гърба си и отвори полека дълъг испански нож, който носеше за всеки случай.

Както виждаме, двамата приятели бяха достойни един за друг и се разбраха; ръката на Андреа се измъкна безобидно от джоба и започна да глади полека червеникавите мустаци.

— И ще бъдеш щастлив, драги Кадрус? — запита той.

— Доколкото зависи от мене — отвърна съдържателят на ханчето Пон дю гар, като затвори ножа.

— Добре, да се върнем тогава заедно в Париж. Но как ще минеш през бариерата, без да пробудиш съмнения? С този костюм в кола ще правиш още повече впечатление, отколкото пеша.

— Ей сега ще видиш — каза Кадрус.

Взе шапката на Андреа, после пелерината с широка яка, останала от изгонения грум, наметна я и се намръщи като прислужник на важна особа, чийто господар кара сам колата.

— Ами аз гологлав ли ще бъда? — запита Андреа.

— Ех! — каза Кадрус. — Толкова силно духа, че вятърът може да е отнесъл шапката ти.

— Да вървим — каза Андреа — да свършим и тая работа.

— Какво ти пречи? — отвърна Кадрус. — Надявам се, че не аз.

— Шт! — промълви Кавалканти.

Преминаха безпрепятствено бариерата.

При първата напречна улица Андреа спря коня и Кадрус скочи.

— Е-е! — каза Андреа. — Ами пелерината на прислужника ми? И моята шапка?

— О! — отвърна Кадрус. — Надали ще искаш да ме хване хрема.

— А мене?

— Ти си млад, а пък аз започнах да старея, довиждане, Бенедето!

Шмугна се в уличката и изчезна.

— Уви! — въздъхна Андреа. — Човек не може значи никога да е напълно щастлив на този свят!

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 422 | Нарушение авторских прав