АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LX. ТЕЛЕГРАФЪТ

Когато се прибраха, господин и госпожа дьо Вилфор узнаха, че господин граф дьо Монте Кристо ги чака в салона; развълнуваната госпожа дьо Вилфор реши, че не може да се представи в това състояние, и се отби в спалнята си, а кралският прокурор, по-самоуверен от нея, отиде направо в салона.

Но колкото и да беше господар на чувствата си, колкото и да умееше да се владее, господин дьо Вилфор не успя да прикрие лошото си настроение, та графът, пристъпващ към него с лъчезарна усмивка, веднага забеляза мрачното му и разсеяно изражение.

— Господи! — каза Монте Кристо след първите приветствия. — Какво ви е, господин дьо Вилфор? Да не съм дошъл в момент, когато пишете някое много тежко обвинение?

Вилфор направи опит да се усмихне.

— Не, господин графе — каза той, — жертвата в случая съм аз. Загубих собствената си кауза, а обвинението беше дело на случайност, упоритост и лудост.

— Какво искате да кажете? — запита Монте Кристо, като се престори великолепно на заинтересуван. — Да не би действително да ви е сполетяло някое голямо нещастие?

— О, господин графе — каза Вилфор с горчиво спокойствие, — не си струва труда да говорим за това; нищо особено, просто загуба на пари.

— Загуба на пари — отвърна Монте Кристо — е наистина нещо незначително при състояние като вашето и при такава възвишена философска душа като вашата!

— Затова и мене не ме тревожи въпросът за парите — отговори Вилфор, — макар че в края на краищата деветстотин хиляди франка заслужават да пожалите малко за тях или поне да се поядосате. Но аз съм засегнат главно от намерението на съдбата, случая, предопределението, не зная как да нарека тая сила, която ми нанесе удара, разруши надеждите ми за благополучие, а може би и бъдещето на дъщеря ми само поради каприза на един вдетинен старец.

— Какво става, господи! — възкликна графът. — Деветстотин хиляди франка, казвате? Такава сума наистина заслужава, както казахте, човек да пожали малко за нея дори когато е философ. И кои ви създаде тази грижа?

— Баща ми, за когото ви говорих вече.

— Господин Ноартие? Наистина ли? Но вие ми казахте, струва ми се, че той е съвършено парализиран и е загубил всичките си способности?

— Да, всичките си физически сили, защото не може нито да се движи, нито да говори; но въпреки това, както виждате, може да мисли, да желае и да действува. Преди пет минути се разделих с него; оставих го да диктува на двама нотариуси завещанието си.

— Значи проговори?

— Нещо повече — накара да го разберат.

— Как?

— С помощта на очите си; очите му са не само живи, но, както виждате, могат и да убиват.

— Приятелю — каза госпожа дьо Вилфор, току-що влязла в стаята, — може би преувеличавате трагичността на положението?

— Госпожо… — поклони се графът.

Госпожа дьо Вилфор го поздрави с най-очарователната си усмивка.

— Какво ми разказа господин дьо Вилфор? — попита Монте Кристо. — И какво необяснимо нещастие!

— Именно необяснимо! — продължи кралският прокурор, като сви рамене. — Просто старчески каприз!

— А няма ли възможност да го накарате да промени решението си?

— Има — каза госпожа дьо Вилфор; — само от съпруга ми зависи, вместо да бъде във вреда на Валантин, завещанието да бъде в нейна полза.

Като видя, че двамата съпрузи започват да говорят с недомлъвки, графът си придаде разсеяно изражение и загледа с дълбоко внимание и явно одобрение Едуар, който наливаше мастило в съдчето за вода на птиците.

— Мила — каза Вилфор в отговор на жена си, — знаете, че не обичам да се държа у дома си като патриарх, нито смятам, че съдбата на вселената зависи от едно мое кимване. Но все пак е важно решенията ми да се зачитат от моето семейство и безумието на един старец или своенравието на едно дете да не могат да осуетят едно отдавна обмислено мое намерение. Барон д’Епине беше, както знаете, мой приятел и един брак между дъщеря ми и сина му е напълно подходящ.

— И вие мислите — каза госпожа дьо Вилфор, — че Валантин е съгласна с това?… Всъщност… тя винаги се противопоставяше на този брак и аз не бих се изненадала, ако всичко, което току-що чухме и видяхме, се окаже изпълнение на нещо уговорено между нея и дядо й.

— Госпожо — каза Вилфор, — повярвайте ми, че човек не се отказва така от деветстотин хиляди франка.

— Тя би се отказала от целия свят, господине; само преди една година искаше да отиде в манастир.

— Все едно — продължи Вилфор, — аз пък ви казвам, госпожо, че този брак ще стане.

— Въпреки волята на баща ви? — запита госпожа дьо Вилфор, като засегна друга струна. — Това е твърде опасно!

Монте Кристо се преструваше, че не слуша, но не изпускаше нито дума от разговора.

— Госпожо — продължи Вилфор, — мога да кажа, че винаги съм почитал баща си, защото към естественото синовно чувство у мене се присъединяваше и чувството за нравственото му превъзходство; защото най-после бащата е личност свещена на две основания: като наш създател и като наш учител; но днес трябва да отрека разума на един старец, който само в името на някогашната омраза към бащата преследва по такъв начин и сина; и би било смешно да съобразявам действията си с неговите капризи. Аз ще проявявам и занапред най-голямо уважение към господин Ноартие; ще понеса безропотно паричното наказание, което ми налага; но ще остана непреклонен в решението си и хората ще оценят на чия страна е здравият смисъл. Ще омъжа следователно дъщеря си за барон Франц д’Епине, защото и по негово мнение този брак е добър и почтен и защото в крайна сметка искам да омъжа дъщеря си, за когото ми е угодно.

— Какво! — каза графът, чието одобрение кралският прокурор търсеше непрестанно с поглед. — Какво! Господин Ноартие, казвате, лишава госпожица Валантин от наследство, защото тя ще се омъжи за господин Франц д’Епине?

— Но да, господине! Само по тази причина — каза Вилфор, като вдигна рамене.

— Или най-малко това е видимата причина — добави госпожа дьо Вилфор.

— Истинската причина, госпожо. Вярвайте ми, аз познавам баща си.

— Може ли да си представите такова нещо? — отвърна младата жена. — Какво, питам ви, господин Ноартие не харесва у господин д’Епине?

— Аз познавам наистина — каза графът — господин Франц д’Епине, сина на генерал дьо Кенел, нали, комуто Шарл X даде баронска титла?

— Именно — отговори Вилфор.

— Е, добре, но той е, струва ми се, очарователен младеж!

— Ето защо съм убедена, че това е само предлог — каза госпожа дьо Вилфор; — старците са тирани в чувствата си; и господин Ноартие чисто и просто не иска внучката му да се омъжи.

— А дали няма някаква причина за тази омраза? — запита Монте Кристо?

— Господи! Може ли да знае човек?

— Някаква политическа вражда може би?

— Баща ми и бащата на господин д’Епине живяха наистина в бурни времена, от които аз видях само последните дни — каза Вилфор.

— Не е ли бил бонапартист баща ви? — попита Монте Кристо. — Доколкото си спомням, вие като че ми казвахте такова нещо.

— Баща ми беше преди всичко якобинец — продължи Вилфор, увлечен от вълнение, което надхвърляше границите на благоразумието — и сенаторската тога, метната от Наполеон върху плещите му, само предрешаваше предишния човек, без да го промени. Когато заговорничеше, баща ми не го вършеше заради императора, а само против Бурбоните; защото баща ми има една ужасна черта — той не се бори никога за неосъществими утопии, а за възможни неща и за достигането на тия възможни неща прилага ужасните теории на монтанярите, които не се спираха пред средствата.

— Да! — каза Монте Кристо. — Тъкмо така трябва да е било! Господин Ноартие и господин д’Епине са се срещнали на политическата арена. Макар че бе служил при Наполеон, господин генерал д’Епине, изглежда, бе останал в душата си роялист; нали го убиха една вечер, когато излизал от бонапартистки клуб, дето са го поканили с надежда да намерят в негово лице привърженик?

Вилфор погледна почти с ужас графа.

— Или може би греша? — каза Монте Кристо.

— Не, господине — отвърна госпожа дьо Вилфор; — наопаки, тъкмо така е; и именно за да могат да се задушат старите вражди, господин дьо Вилфор намисли да свърже с брак двете деца, чиито бащи са се ненавиждали.

— Благородна мисъл! — каза Монте Кристо. — Милосърдна и заслужаваща одобрението на всички. Прекрасно би било наистина да видим госпожица Ноартие дьо Вилфор да се нарича госпожа Франц д’Епине.

Вилфор потрепера и погледна Монте Кристо така, сякаш искаше да прочете в душата му с какво намерение бе казал току-що изречените думи.

Но графът запази неизменната си благосклонна усмивка, и този път въпреки проникновения си поглед кралският прокурор не прозря нищо.

— Ето защо — продължи той — при все че за Валантин е голямо нещастие да загуби богатството на дядо си, не смятам да отменя брака по тази причина; не мисля, че господин д’Епине ще се оттегли поради една загуба на пари; той ще разбере може би, че аз струвам повече от тази сума, щом я жертвувам, за да остана верен на дадената дума; ще пресметне освен това, че Валантин има богато наследство от майка си, управлявано от господин и госпожа дьо Сен Меран, родителите на майка й, които много я обичат.

— И напълно заслужават да бъдат обичани и да се полагат за тях грижи, каквито Валантин полагаше за господин Ноартие — каза госпожа дьо Вилфор; — впрочем те ще дойдат най-късно след един месец в Париж, а след днешното оскърбление Валантин не е длъжна да се заробва както досега при господин Ноартие.

Графът слушаше любезно разногласието между тези наранени самолюбия и накърнени интереси.

— Но, струва ми се — каза Монте Кристо след минутно мълчание, — и моля предварително извинение за това, което ще ви кажа, струва ми се, че ако господин Ноартие лиши от наследство госпожица дьо Вилфор, загдето желае да се омъжи за момък, чийто баща му е бил омразен, той не може да обвини в подобно нещо милия Едуар.

— Нали, господине? — възкликна госпожа дьо Вилфор с неописуем тон. — Това би било несправедливост, отвратителна несправедливост, нали? Горкият Едуар е също така внук на господин Ноартие, но ако Валантин не се омъжи за господин Франц, господин Ноартие ще остави цялото си богатство само на нея; нещо повече, фамилното име ще се носи от Едуар, а въпреки това, дори ако допуснем, че Валантин ще бъде действително обезнаследена от дядо си, тя ще бъде пак тройно по-богата от Едуар.

След като бе нанесъл своя удар, графът само слушаше, без да проговори вече.

— Слушайте, господин графе — започна пак Вилфор, — да изоставим, моля ви се, тия семейни истории; вярно е, наистина, че моето богатство ще увеличи доходите за бедните, които са днес истински богаташи. Да, баща ми ще ми отнеме една законна надежда, и то без никакво основание; но аз ще постъпя като разумен човек; като човек със сърце. Господин д’Епине, комуто обещах рентата от тази сума, ще я получи дори ако ще трябва да си наложа най-тежки ограничения.

— Все пак — обади се госпожа дьо Вилфор, като се върна към единствената мисъл, която шепнеше непрестанно в сърцето й — може би е по-добре да съобщим за злополучното завещание на господин д’Епине, та сам той да върне дадената дума.

— О! Това би било истинско нещастие! — извика Вилфор.

— Истинско нещастие ли? — повтори Монте Кристо.

— Разбира се — продължи Вилфор, като се поуспокои; — един неосъществен брак, дори по парични съображения, се отразява винаги неблагоприятно върху името на девойката; освен това ще се съживят отдавнашни слухове, които искам да задуша. Но такова нещо няма да стане: господин д’Епине, ако е почтен човек, ще се почувствува още по-обвързан след обезнаследяването на Валантин; иначе би действувал само от користни подбуди; не, това е невъзможно.

— И аз мисля като господин дьо Вилфор — каза Монте Кристо и втренчи поглед в госпожа дьо Вилфор; — и ако бях достатъчно близък с него, за да мога да му дам съвети, бих го подканил — защото, както ми казаха, господин д’Епине щял да се завърне — да затегне въпроса така здраво, та да не бъде възможно никакво скъсване; бих се заловил с тая задача, чието разрешение би правило чест на господин дьо Вилфор.

Вилфор стана, явно зарадван, а жена му леко пребледня…

— Добре — каза той, — сам аз не желая нищо друго и ще се възползувам от мнението на съветник като вас. — И подаде ръка на Монте Кристо. — И така, всички тук ще смятаме днешната случка за нестанала; намеренията ни не са ни най-малко променени.

— Господине — каза графът, — обществото, колкото и да е несправедливо, ще ви бъде благодарно, уверявам ви, за вашата решителност; приятелите ви ще се гордеят с нея, а господин д’Епине, дори ако потрябва да вземе госпожица дьо Вилфор без зестра, което не ще стане, ще бъде щастлив да влезе в семейство, дето са в състояние да направят подобна жертва, за да устоят на дадена дума и да изпълнят поет дълг.

При тия думи графът стана и се приготви да си върви.

— Оставяте ли ни, господин графе? — запита госпожа дьо Вилфор.

— Принуден съм, госпожо. Дойдох само да ви напомня обещанието за събота.

— Страхувате се да не го забравим ли?

— Много сте любезна, госпожо, но господин дьо Вилфор има толкова тежки, а понякога и така неотложни служебни задължения.

— Моят съпруг ви даде дума, господине — каза госпожа дьо Вилфор, — а вие току-що видяхте, че той я удържа дори когато може само да загуби от това; колко повече ще я удържи, когато може само да спечели.

— Във вашия дом на Шанз Елизе ли ще бъде приемът? — запита Вилфор.

— Не — отвърна Монте Кристо. — И това придава по-голяма стойност на жертвата ви: вън от града.

— Вън от града?

— Да.

— Къде? Недалеко от Париж, разбира се?

— При крепостните врати, на половин час от бариерата; в Отьой.

— В Отьой ли? — извика Вилфор. — Ах, да, госпожата ми каза, че живеете в Отьой: нали я бяха пренесли у вас? И къде точно в Отьой?

— Улица Лафонтен.

— Улица Лафонтен! — повтори глухо Вилфор. — Кой номер?

— Двадесет и осем.

— Но — извика Вилфор — на вас ли е била продадена къщата на господин дьо Сен Меран?

— На господин дьо Сен Меран ли? — запита Монте Кристо. — Нима тази къща е била собственост на господин дьо Сен Меран?

— Да — каза госпожа дьо Вилфор. — И ще повярвате ли, господин графе?

— Какво?

— Намирате къщата хубава, нали?

— Прекрасна.

— А моят мъж не искаше и да чуе да живеем там.

— О! — каза Монте Кристо. — Наистина не мога да си обясня това предубеждение, господине.

— Не обичам Отьой, господине — отвърна с усилие кралският прокурор.

— Но, надявам се, че не ще имам нещастието — каза разтревожено Монте Кристо — тази неприязън да ме лиши от удоволствието да ви видя у дома си?

— Не, господин графе… надявам се… вярвайте, че ще направя всичко възможно — смотолеви Вилфор.

— О! — отвърна Монте Кристо. — Не приемам никакви извинения. В събота, шест часа, ви чакам и ако не дойдете, кой знае, може да помисля, че този дом, необитаван цели двадесет години, навярно крие някаква зловеща тайна, някаква кървава легенда.

— Ще дойда, господин графе, ще дойда — побърза да каже Вилфор.

— Благодаря — отвърна Монте Кристо. — А сега ще ми позволите да се разделя с вас.

— Вие наистина ни казахте, господин графе, че сте принуден да си тръгнете, и дори щяхте да ни кажете, струва ми се, защо бързате — каза госпожа дьо Вилфор, — но заговорихте за нещо друго.

— Всъщност, госпожо — отговори Монте Кристо, — не зная дали бих дръзнал да ви кажа къде отивам.

— О! Защо да не кажете?

— Какъвто съм си завеян, отивам да видя нещо, което ме е карало с часове да мечтая.

— Какво именно?

— Телеграфа. Жалко, издадох се!

— Телеграфа ли? — повтори госпожа дьо Вилфор.

— Да, разбира се, телеграфа. Виждал съм понякога в слънчев ден, на крайпътна могилка, да се издигат тия черни, олюляващи се стълбове като крака на огромен бръмбар и винаги съм се вълнувал, признавам, при мисълта, че тия чудновати знаци, които пресичат с такава точност въздуха и отнасят неизвестното желание на някакъв човек, седнал пред една маса, към друг човек, седнал пред друга маса на триста левги разстояние, се очертават върху сивите облаци или небесната синева само чрез волята на този всемогъщ началник: тогава започвах да вярвам в духове, феи, джуджета, с една дума, в тайнствени сили и се смеех. Но никога не бе ми хрумвало да видя отблизо тия едри насекоми с бели кореми и черни източени крака, защото се страхувах, че под каменните им крила ще открия човешки ум, важен, предвзет, претъпкан със знания, интриги и магии. Но една сутрин узнах, че движещата сила на всеки телеграф е просто един нещастен чиновник с хиляда и двеста франка годишна заплата, зает да гледа по цял ден не небето като астронома, не водата като рибаря, не околната гледка като безделника, а именно насекомото с бял корем и черни крака, своя събеседник, настанен на четири-петстотин левги далеч от него. Тогава ме обзе любопитството да видя отблизо тази жива какавида и да присъствувам на комедията, която тя разиграва от пашкула си с другата какавида, подръпвайки последователно разни жички.

— И отивате при нея?

— Да, отивам.

— В кой телеграф? На вътрешното министерство ли или на обсерваторията?

— О, не! Там бих се озовал при хора, решени да ми изяснят насила неща, които аз не искам да зная, и да ми обясняват въпреки волята ми тайна, която самите те не знаят. Дявол да го вземе! Искам да запазя илюзиите си за насекомите; стига ми, че изгубих илюзиите си за хората. Затова няма да отида нито в телеграфната станция на вътрешното министерство, нито в тази на обсерваторията. Ще отида в телеграфна станция в полето, за да намеря истинското телеграфно човече, окаменяло в кулата си.

— Вие сте странен аристократ — каза Вилфор.

— С коя линия ми препоръчвате да се занимая?

— С най-заетата понастоящем, то се знае.

— Добре, значи с испанската?

— Именно. Искате ли писмо от министъра, за да ви обяснят…

— Не — отвърна Монте Кристо, — нали ви казах, че не искам нищо да разбера. Щом започна да разбирам, няма да има вече телеграф, а само някакви знаци от господин Дюшател или господин дьо Монталиве, изпратени до байонския префект във вид на две гръцки думи: τηλέ γραφος[168]. А пък аз искам да запазя безупречно чисти в своята благоговейна почит само страшната дума и животното с черните крака.

— Тогава тръгвайте, защото след два часа ще се мръкне и няма да видите нищо.

— Ах, дявол да го вземе, изплашихте ме! Коя е най-близката станция?

— По байонското шосе ли?

— Да речем, по байонското.

— Станцията в Шатийон.

— А след Шатийон?

— Струва ми се, че в крепостта Монлери.

— Благодаря и довиждане! В събота ще ви разкажа впечатленията си.

Пред вратата графът се озова срещу двамата нотариуси, които току-що бяха лишили от наследство Валантин и си отиваха възхитени, че са извършили нещо, което щеше непременно да им прави чест.

LXI. КАК МОЖЕТЕ ДА СПАСИТЕ ЕДИН ГРАДИНАР ОТ СЪНЛИВЦИТЕ [169], КОИТО МУ ЯДАТ ПРАСКОВИТЕ

Не същата вечер, както каза, а на другата сутрин граф Монте Кристо излезе през бариерата д’Анфер, тръгна по шосето за Орлеан, отмина село Лина, без да се спре в телеграфната станция, която тъкмо по това време бе размърдала дългите си мършави ръце, и стигна до крепостта Монлери, която, както е известно, се намира на най-високата точка в равнината със същото име.

Графът слезе в подножието на хълма и по една криволичеща пътечка, широка осемнадесет пръста, се заизкачва по възвишението; като стигна на върха, отпреде му се изпречи жив плет, по който неузрели още плодове бяха заменили белите и розови цветчета.

Монте Кристо потърси входа на това оградено място и скоро го намери. Беше решетъчна вратичка, която се плъзгаше по стоманени жлебове и се затваряше с гвоздей и връвчица. Графът разбра веднага механизма и вратата се отвори.

Той се озова в една градинка, двадесет стъпки дълга и дванадесет широка, заградена от едната страна с плета, дето се намираше остроумното приспособление, което нарекохме врата, а от другата със старата кула, обвита в бръшлян, изпъстрен с дива ряпа и шибой.

Като я видеше така набръчкана и накичена с цветя, като баба, чиито внуци са дошли да й честитят именния ден, човек не би помислил, че тя може да разкаже ужасни драми, към опасните уши, приписвани от поговорката на стените, можеше да се прибави и глас.

В градинката имаше пътечка от червен пясък, дето се появяваше тук-там жив плет от няколкогодишен едър чимшир с тонове, които биха възхитили Дьолакроа, нашия съвременен Рубенс. Тази алея се извиваше с остри завои в осморка и създаваше в градина от двадесет стъпки разходка от шестдесет. Никога Флора, засмяната росна богиня на добрите латински градинари, не е била така грижовно и безкористно почитана, както тук, в това дворче.

По ни един лист на двадесетте рози в лехите нямаше следа от мухи, по ни един стрък нямаше гроздове зелени въшки, които измъчват и изяждат растенията във влажните почви. А тази градина не беше лишена от влага; черната като сажди пръст и плътните листа на дърветата доказваха ясно това. Впрочем изкуствената влага би заместила веднага естествената благодарение на заровеното в един ъгъл на градината буре със застояла вода, върху чиято зеленясала повърхност една обикновена и една градинска жаба стояха гърбом една към друга — навярно поради несъвместимост в характера — в двете противоположни страни на кръга.

Никакъв бурен по пътечките, никакъв ненужен израстък в лехите; и най-предвзетата домакиня не чисти и подкастря така грижовно здравеца, кактуса и алпийските рози в своята порцеланова жардиниера, както все още невидимият стопанин на това дворче.

След като закачи връвчицата на гвоздея, Монте Кристо се спря и огледа цялото имение.

— Изглежда — каза си той — че телеграфистът има целогодишен градинар или сам обича земеделието.

Изведнъж се сблъска с нещо, клекнало зад натоварена с листа ръчна количка; това нещо се изправи; като възкликна от учудване, и Монте Кристо се озова пред едно петдесетина годишно човече, което събираше ягоди и ги редеше върху лозови листа.

Имаше дванадесет лозови листа и почти толкова ягоди.

Човечето без малко не изпусна при ставането си и ягодите, и лозовите листа, и чинията.

— Реколтата ли си прибирате, господине? — запита усмихнато Монте Кристо.

— Извинете, господине — отвърна човечето, като вдигна ръка към каскета си, — вярно е, че не съм на мястото си горе, но току-що слязох оттам.

— Не се смущавайте, драги — каза графът, — оберете си ягодите, ако има още.

— Има още десет — каза човекът. — Набрал съм единадесет, а бяха двадесет и една, пет повече от лани. И никак не е чудно, защото пролетта тази година беше топла, а за ягодите, как да ви кажа, господине, трябва само топло време. Затова вместо ланшните шестнайсет, как да ви кажа, съм набрал вече единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет. О, боже! Няма ми две! А вчера си бяха на мястото, господине, знам, че бяха, защото ги броих. Трябва да ги е отмъкнало момчето на вдовицата Симон; видях го тая сутрин да скита насам. Ах, тоя хубостник! Ще краде в чужд двор! Сякаш не знае какво го чака после!

— Лошо е, наистина — каза Монте Кристо, — но трябва да вземете предвид младостта и лакомията на виновника.

— То се знае — каза градинарят; — само че за мене си е все загуба. Но, извинете, господине, да не би да задържам някой началник?

И погледна плахо-въпросително графа и синия му костюм.

— Успокойте се, драги — отговори графът със своята усмивка, която според волята му можеше да бъде и страшна, и благосклонна, но този път беше само благосклонна, — аз не съм началник, дошъл по инспекция, а обикновен пътник, доведен дотук от любопитство, и дори започвам да се укорявам, че ви губя времето.

— О, моето време не е скъпо — отвърна с тъжна усмивка човечето. — Все пак сме в служебно време, та не биваше да го губя, ако не бях видял, че мога да си почина един час (той хвърли поглед към слънчевия часовник, защото в дворчето на кулата Монлери имаше всичко, дори слънчев часовник); както виждате, имам още десет минути за почивка, освен това ягодите бяха узрели, а след един ден… Бихте ли ми вярвали, господине, че ми ги изяждат сънливци?

— Наистина не бих предположил — отвърна сериозно Монте Кристо. — Неприятно нещо е да имаш за съседи сънливци, защото ние не ги ядем сварени с мед, както са правели римляните.

— Така ли? Нима римляните са ги яли? — запита градинарят. — Яли са сънливци?

— Четох такова нещо у Петроний — каза графът.

— Нима? Няма да е вкусно ядене, макар да казват: тлъст като сънливец. А не е чудно, господине, дето са тлъсти, защото спят по цял ден и се събуждат само за да гризат цяла нощ. Миналата година например имах четири кайсии: развалиха ми едната. Имах и една гладка праскова, само една, защото те са рядкост; и, знаете ли, господине, изгризаха половината откъм зида; великолепна праскова, с чудесен вкус. Не съм хапвал по-хубаво нещо.

— Ядохте значи от нея? — запита Монте Кристо.

— Да, от оная половина, дето беше останала. Прекрасно нещо, господине. Тия приятели, дявол да ги вземе, знаят какво да избират. Като сина на вдовицата Симон — и той не е избрал лошите ягоди! Само че тази година — продължи градинарят, — не бойте се, такова нещо няма да ми се случи, дори ако потрябва да не спя по цяла нощ, за да ги вардя, като узреят.

Монте Кристо видя, каквото му трябваше. Всеки човек си има слабост, която му гризе сърцето, както всеки плод си има червей. Слабостта на телеграфиста беше градинарството. Монте Кристо започна да къса лозовите листа, които скриваха гроздовете от слънцето, и по този начин спечели сърцето на градинаря.

— Господинът идва да види телеграфа ли? — запита той.

— Да, господине, ако, разбира се, правилникът не забранява.

— О, ни най-малко — каза градинарят, — защото никой не знае, нито може да разбере какво предаваме.

— Казвали са ми наистина, че вие повтаряте сигнали, които сами не разбирате.

— Вярно е, господине, и съм по-доволен, че е така — засмя се телеграфистът.

— Защо сте по-доволен?

— Защото така нямам никаква отговорност. Аз съм само машина и нищо повече, стига да си гледам работата, никой не ме закача.

„Ах, дявол да го вземе — помисли Монте Кристо, — дали пък съм попаднал случайно на човек без честолюбие? Ама че беда!“

— Господине — започна градинарят, като хвърли поглед към своя слънчев часовник, — десетте минути изтичат и аз трябва да се върна на работа. Желаете ли да се качите заедно с мене?

— Идвам.

И наистина Монте Кристо влезе в кулата, която беше на три етажа; в най-долния бяха наредени покрай стената земеделски сечива: лопати, гребла, лейки; това беше цялата мебелировка.

Вторият беше обичайното или по-точно нощното жилище на градинаря; тук имаше няколко бедни домакински съда, легло, маса, два стола, глинена стомна, закачени на тавана изсушени растения — грахулец и фасул, който човечето бе запазило с шушулките; на всичко беше сложило надписи, като грижовен естественик от Ботаническата градина.

— Много време ли е потребно, господине, за да се запознае човек с телеграфа? — попита Монте Кристо.

— Изучаването не е тежко, господине, тежко е свръхщатното работно време.

— И каква е заплатата?

— Хиляда франка, господине.

— Не е много.

— Не е; но има и квартира, както виждате.

Монте Кристо огледа стаята.

„Дано само не държи много на квартирата“ — помисли той.

Качиха се на третия етаж: там беше апаратната. Монте Кристо погледна последователно двете железни ръчки, с които чиновникът поставяше в движение апарата.

— Много интересно — каза той, но с време този живот навярно ще ви поомръзне.

— Отначало ви заболява врата да го извивате и да се взирате; но след година-две свиквате; освен това имаме часове за почивка, а има и дни, когато не работим.

— Когато не работите ли?

— Да.

— Какви са тия дни?

— Когато има мъгла.

— А, да, разбира се.

— Това са празниците ми; тогава слизам в градината и садя, подкастрям, подрязвам, чистя от гъсеници; с една дума, не усещам как минава времето.

— От колко време сте тук?

— От десет години; с петте години свръхщатна служба стават петнадесет.

— А вие сте на…?

— Петдесет и пет.

— Колко години служба ви трябват за пенсия?

— Двадесет и пет години, господине.

— И колко ще бъде пенсията ви?

— Петстотин франка.

— Горките хора! — промълви Монте Кристо.

— Какво казахте, господине?… — запита чиновникът.

— Казах, че е много интересно.

— Кое?

— Каквото ми разказахте… Значи вие не разбирате нищо от тия знаци?

— Съвсем нищо.

— И не сте се опитвали да ги разберете?

— Никога; за какво ми е?

— Но все пак има знаци, предназначени лично за вас.

— Разбира се.

— Тях разбирате ли?

— Та те са все едни и същи.

— И какво ви казват?

— Нищо ново… Остава ви още един час… до утре…

— Съвсем невинни неща — каза графът, — но я погледнете, като че вашият колега от другия пост се обажда.

— О, наистина; благодаря, господине.

— И какво ви казва? Разбирате ли го?

— Да. Пита дали съм готов.

— А вие му отговаряте?…

— Със сигнал, който съобщава едновременно на моя колега отдясно, че съм готов, а на колегата вляво да се приготвя.

— Много умело нагласено — каза графът.

— Ей сега ще видите — продължи гордо човечето, — след пет минути ще заговори.

— Имам значи пет минути — каза Монте Кристо. — А пък аз се нуждая от по-малко. Позволете, драги господине — продължи той, — да ви задам един въпрос.

— Моля.

— Обичате ли градинарството?

— Много.

— И ще се радвате, ако вместо тераса от двадесет стъпки имате дворче от два арпана[170]?

— Ще го превърна в земен рай, господине.

— С вашите хиляда франка сигурно живеете лошо?

— Доста лошо, но живея някак.

— Да, и имате само една жалка градинка.

— Не е голяма наистина.

— Освен това и пълна със сънливци, които ви изпояждат всичко.

— Те са вече цяла напаст.

— Ами ако ви се случи нещастието да сте се загледали нанякъде, когато вашият колега отдясно се обади?

— Няма да го забележа.

— Какво ще стане тогава?

— Не ще мога да повторя сигналите му.

— После?

— Като не ги повторя, ще ме глобят за небрежно отношение към службата.

— С колко?

— Със сто франка.

— Една десета от годишната ви заплата; чудесно!

— О! — промълви чиновникът.

— Случвало ли ви се е такова нещо? — запита Монте Кристо.

— Веднъж, господине, когато присаждах една леска.

— Добре. Ами ако ви хрумне да промените някак сигнала или да предадете друг?

— Това е съвсем друго. В такъв случай ще ме уволнят и ще си загубя пенсията.

— Триста франка?

— Да, господине, сто екюта; никога няма да направя такова нещо, то се знае.

— Дори срещу заплатата ви за петнадесет години? Това като че заслужава да се обмисли, какво ще кажете?

— Срещу петнадесет хиляди франка?

— Да.

— Плашите ме, господине.

— Ами!

— Искате да ме изкушавате ли?

— Точно така. Разбирате ли, петнадесет хиляди франка!

— Позволете, господине, да погледна колегата отдясно.

— Напротив, погледнете не него, а ей това!

— Какво е то?

— Нима не познавате тия хартийки?

— Банкноти!

— Хилядарки, петнадесет са.

— Чии са?

— Ваши, стига да пожелаете.

— Мои? — извика задъхано чиновникът.

— Ваши, разбира се, напълно ваши!

— Господине, колегата отдясно започна работа!

— Оставете го да си я кара.

— Вие ме отвлякохте от работата ми, господине, и ще ме глобят.

— Ще загубите сто франка; виждате, че е във ваш интерес да вземете петнадесет хиляди.

— Моят колега отдясно недоволствува, господине, повтаря сигналите.

— Оставете го и вземете парите.

Графът тикна банкнотите в ръката му.

— Но това не е всичко — каза той; — тези петнадесет хиляди франка няма да ви стигнат.

— Ще продължа да работя.

— Не, ще загубите работата си, защото ще отговорите с друг сигнал на вашия колега.

— О, господине, какво ми предлагате?

— Дребна работа.

— Господине, ако не бъда принуден…

— Възнамерявам именно да ви принудя.

И Монте Кристо извади друга пачка банкноти от джоба си.

— Ето още десет хиляди франка — каза той. — С петнадесетте в джоба ви стават двадесет и пет хиляди. С пет хиляди франка ще си купите една хубава къщица с два арпана земя; останалите двадесет хиляди ще ви носят хиляда франка годишна рента.

— Градинка от два арпана?

— И хиляда франка рента.

— Боже! Боже!

— Хайде, вземайте ги!

Монте Кристо натика насила десетте хиляди франка в ръката на чиновника.

— Какво трябва да направя?

— Нещо не много мъчно.

— Какво именно?

— Ще предадете ей тия сигнали.

Монте Кристо извади от джоба си една хартийка, на която бяха нарисувани три сигнала, номерирани по реда, по който трябваше да се предадат.

— Не е голяма работа, както виждате.

— Да, но…

— А за тая работа ще имате и гладки праскови, и какво ли не.

Ударът сполучи; зачервено и изпотено от вълнение, човечето предаде последователно трите сигнала от хартийката на графа въпреки страшното объркване на колегата отдясно, който не разбираше нищо от промяната и смяташе, че собственикът на прасковите трябва да е полудял.

Колегата отляво обаче повтори добросъвестно същите сигнали, които стигнаха накрая в Министерството на вътрешните работи.

— Ето как забогатяхте! — каза Монте Кристо.

— Да — отвърна чиновникът, — но срещу каква цена!

— Слушайте, приятелю — каза Монте Кристо, — не искам да ви измъчва съвестта; повярвайте ми, кълна ви се, че не сте направили никому зло, а сте помогнали на божиите промишления.

Чиновникът гледаше банкнотите, опипваше ги, броеше ги; ту пребледняваше, ту се изчервяваше; най-после се втурна към стаята си да пийне малко вода, но преди да стигне до стомната, припадна под сушения фасул.

Пет минути след получаването на телеграмата в министерството Дебре заповяда да впрегнат екипажа му и побърза да отиде у Данглар.

— Има ли съпругът ви купони от испанския заем? — запита той баронесата.

— Разбира се! За шест милиона.

— Да ги продаде на каквато и да е цена.

— Защо?

— Защото Дон Карлос избягал от Бурж и се върнал в Испания.

— Отде знаете?

— Ех! — каза Дебре, като вдигна рамене. — Аз ако не зная!

Баронесата не дочака да й повтори: изтича веднага при съпруга си, който, от своя страна, побърза да види борсовия си посредник и му поръча да продава на всяка цена.

Щом се узна, че Данглар продава, испанските ценни книжа веднага спаднаха. Данглар загуби петстотин хиляди франка, но се избави от всичките си купони.

Вечерта хората прочетоха в „Месаже“:

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 439 | Нарушение авторских прав