АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

LVI. АНДРЕА КАВАЛКАНТИ

Граф дьо Монте Кристо отиде в съседната стая, наречена от Батистен синия салон, гдето току-що бе влязъл един младеж с твърде волно държане, доста добре облечен, изхвърлен преди половин час от един кабриолет пред вратата на къщата. Батистен го позна без мъка: това беше същият висок рус младеж с червеникава брада, черни очи и бяло-румено лице, който му бе описан от графа.

Когато Монте Кристо влезе в салона, момъкът се бе изтегнал нехайно на един диван и шибаше разсеяно ботуша си с бастунче със златна дръжка.

Щом забеляза графа, той побърза да стане.

— Господин граф дьо Монте Кристо, нали?

— Да, господине — отвърна графът. — А пък аз имам честта, струва ми се, да говоря на господин виконт Андреа Кавалканти?

— Виконт Андреа Кавалканти — повтори младежът и се поклони без никакво стеснение.

— Трябва да имате препоръчително писмо до мене? — запита Монте Кристо.

— Не ви го споменах само заради подписа, който ми се стори малко странен.

— Синдбад моряка, нали?

— Именно. Но тъй като не съм чувал за друг Синдбад освен за онзи от Хиляда и една нощ…

— Този е негов потомък; много богат мой приятел, ексцентричен, почти луд англичанин, чието истинско име е лорд Уилмор.

— А! Сега вече разбирам — заяви Андреа. — Работата се свързва чудесно. Това е същият англичанин, с когото се запознах… в… Да, чудесно!… На услугите ви, господин графе.

— Ако това, което ми правите честта да ми кажете, е вярно — отвърна усмихнато графът, — надявам се, че ще бъдете така добър да ми дадете някои сведения за себе си и семейството си.

— С готовност, господин графе — отговори момъкът със словоохотливост, която доказваше колко солидна памет има. — Аз съм, както вече споменахте, виконт Андреа Кавалканти, син на майор Бартоломео Кавалканти, потомък на Кавалкантите, вписани в златната книга на Флоренция. Семейството ни, макар и все още много богато — баща ми има половин милион годишна рента, — е преживяло много нещастия, а пък аз самият, господин графе, бях отвлечен още пет-шест годишен от един коварен възпитател; така че от петнадесет години насам не съм виждал баща си. Откакто съм съзнателен човек, откакто съм свободен и господар на действията си, все го търся, но напразно. Докато най-после това писмо на вашия приятел Синдбад моряка ми извести, че баща ми е в Париж и ми разрешава да се обърна за сведения към вас.

— Това, което току-що ми разправихте, господине, е много интересно — заяви графът, като гледаше с мрачно задоволство това безочливо лице със сатанинска красота — и вие сте сторили много добре, че сте се съобразили напълно с поканата на Синдбад моряка. Защото баща ви е наистина тук и ви чака.

Още откакто бе влязъл в салона; графът не изпускаше из очи младежа, възхитил се бе от уверения поглед и сигурния глас; но при тия така прости думи: баща ви е наистина тук и ви чака, младият Андреа подскочи и извика:

— Баща ми? Баща ми тук?

— Разбира се — отвърна Монте Кристо. — Баща ви майор Бартоломео Кавалканти.

Ужасът, изписан по лицето на младежа, изчезна почти веднага.

— О, да, вярно, майор Бартоломео Кавалканти. Значи, графе, този мил баща е тук?

— Да, господине. Ще добавя дори, че току-що се разделих с него, трогнат от историята, която той ми разказа за своя любим и отдавна загубен син: страданията, страховете и надеждите му по този повод биха могли наистина да съставят трогателна поема. Най-после един ден получил съобщение, че похитителите на сина му са готови да го върнат или да посочат къде се намира срещу една доста голяма сума; но нищо не спряло този предан баща; сумата била изпратена на пиемонтската граница заедно с готов паспорт за Италия. Вие сте били в Южна Франция, струва ми се.

— Да, господине — отговори с доста голямо затруднение Андреа. — Да, бях в Южна Франция.

— В Ница е трябвало да ви чака кола?

— Точно така, господине; тя ме отведе от Ница в Генуа, от Генуа в Торино, от Торино в Шамбери, и от Шамбери в Пон-де-Бовоазен и от Пон-де-Бовоазен в Париж.

— Чудесно! Той все се надявал да ви срещне, защото се движел по същия път; затова именно го набелязал през тия градове.

— Само че — заяви Андреа — дори ако милият ми баща ме бе срещнал, съмнявам се дали щеше да ме познае; променил съм се малко, откакто не ме е виждал.

— О! Гласът на кръвта… — възрази Монте Кристо.

— Да, вярно — потвърди младежът, — не се сетих за гласа на кръвта.

— Сега — продължи Монте Кристо — маркиз Кавалканти се тревожи само от едно нещо — какво сте правили, когато сте били далеко от него; как са се държали към вас похитителите; дали са проявявали дължимото уважение към името ви; дали най-после от преживените морални страдания, стократно по-тежки от физическите, не е била засегната някоя от дарбите, с които природата така щедро ви е надарила, и дали смятате, че ще можете отново да заемете и да поддържате в обществото мястото, което ви се пада.

— Господине — промърмори лекомисленият младеж, — надявам се, че някакви неверни приказки…

— Аз чух за пръв път името ви от моя приятел, филантропа Уилмор. Научих, че ви е открил при твърде неприятни за вас обстоятелства, не зная какви и не го разпитвах; не съм любопитен. Нещастията ви го бяха затрогнали, трябва да сте били следователно интересен. Каза ми, че искал да ви възвърне в обществото положението, което сте загубили, че ще потърси и намери баща ви; потърсил го е и, както изглежда, го е намерил, щом баща ви е тук; най-после вчера ме предупреди за пристигането ви и ми даде още някои указания за паричното ви състояние: нищо повече. Зная, че моят приятел Уилмор е чудак, но тъй като той е същевременно сигурен човек, богат като златна мина и следователно може да си позволява своеволия, които няма да то разорят, обещах да изпълня нарежданията му. Сега, господине, не се засягайте от въпроса ми: аз ще бъда задължен донякъде да ви ръководя и бих желал да зная дали бедите, които са ви сполетели въпреки волята ви и ни най-малко не намаляват уважението ми към вас, не са ви отчуждили от обществото, гдето вашето богатство и име са ви осигурявали почетно място.

— Господине — отвърна младежът, като си възвърна самочувствието, докато графът говореше, — бъдете спокоен в това отношение: похитителите, които ме отнеха от баща ми с цел да ме продадат по-късно на него, както и постъпиха, бяха сметнали, че за да могат да получат добра цена, трябва да запазят всичките ми лични достойнства и дори да ги увеличат, ако е възможно; така че аз получих доста добро образование; и тия крадци на деца се държаха с мене почти така, както са се държали в Мала Азия с робите от които господарите им са искали да създадат граматици, лекари, философи, за да ги продадат по-скъпо на пазара в Рим.

Монте Кристо се усмихна със задоволство: не бе очаквал, както изглежда, толкова от господин Андреа Кавалканти.

— Освен това — продължи момъкът — дори ако ми липсва известен опит или по-скоро навик да се движа в общество, предполагам, че хората ще бъдат така снизходителни да ги извинят, като имат предвид при какви обстоятелства съм се родил и израснал.

— Чудесно! — отвърна небрежно Монте Кристо. — Ще постъпвате, както намерите за добре, виконте, защото вие сте си господар и тия неща засягат само вас; аз ви давам думата си, че никога не ще спомена нещо за тия приключения; вашата история е цял роман, а обществото, което обича романите в жълта подвързия, се съмнява, необяснимо защо, от подвързаните в жива кожа, дори ако са позлатени като вас. Ето затруднението, което си позволявам да ви посоча, господин виконте. Щом разкажете някому вашата трогателна история, тя ще се разчуе съвършено преиначена. Ще бъдете принуден да се представяте за някакъв Антони[167], а времето на тая порода е вече минало. Може би ще се интересуват от вас от любопитство, но не всеки обича да е обект на наблюдения и прицел на приказки. То може да ви стане и досадно.

— Мисля, че имате право, господин графе — отвърна младежът, като пребледня неволно под неумолимия поглед на Монте Кристо; — това е наистина твърде неприятно.

— Но не бива и да прекалявате в това отношение — продължи Монте Кристо: — защото, за да избегне грешка, човек би извършил в такъв случай лудост. Не — вие трябва да си изготвите съвсем прост план за поведение; а интелигентен човек като вас ще възприеме този план много лесно, защото е напълно съобразен с интересите ви: ще трябва да опровергаете с делата си и с почтени приятелства всички малко тъмни страни от миналото ви.

Андреа явно загуби самообладание.

— Аз съм готов да бъда ваш отговорник и поръчител — каза Монте Кристо; — но у мене е станало вече привичка да се съмнявам в най-добрите си приятели, а почти изпитвам нужда да карам и другите да се съмняват в тях; затова ролята на поръчител би била извън моето амплоа, както казват артистите, и се излагам на опасност да ме освиркат — нещо съвсем излишно.

— И все пак, господин графе — започна смело Андреа, — от почит към лорд Уилмор, който ме е препоръчал пред вас…

— Да, разбира се — продължи Монте Кристо; — но лорд Уилмор не скри от мене, драги господин Андреа, че младостта ви е била малко бурна. О-о! — възкликна графът, като видя, че Андреа трепна. — Не ви искам изповеди; впрочем тъкмо за да нямате нужда от никого другиго, повикахме от Лука господин маркиз Кавалканти — баща ви. Ще го видите; той е малко суров, малко превзет; но това се дължи на униформата; като научат, че от осемнадесет години е на австрийска служба, хората ще извинят всичко: ние не сме много взискателни към австрийците. Той е изобщо задоволителен баща, уверявам ви.

— Ах, успокойте ме, господине; толкова отдавна съм го оставил, че вече никак не го помня.

— Освен това, нали знаете, богатството ни кара да си затваряме очите пред много неща.

— Наистина ли баща ми е толкова богат, господине?

— Милионер… петстотин хиляди франка рента.

— Значи — запита неспокойно младежът — аз ще бъда в едно твърде… приятно положение?

— Изключително приятно, драги господине; той ви определя по петдесет хиляди франка годишно рента през цялото време, докато сте в Париж.

— В такъв случай ще остана винаги тук.

— Хм! Никой не може да отговаря за обстоятелствата, драги господине. Човек предполага, господ разполага…

Андреа въздъхна.

— Но все пак — каза той — през цялото време, докато съм в Париж и… ако някое обстоятелство не ме принуди да го напусна, сумата, която току-що споменахте, ми е осигурена, нали?

— О! Напълно!

— От баща ми? — запита тревожно Андреа.

— Да, но с гаранцията на лорд Уилмор, който по искане на баща ви ви е открил кредит от пет хиляди франка месечно при господин Данглар, един от най-сигурните парижки банкери.

— А смята ли баща ми да остане задълго в Париж? — запита неспокойно Андреа.

— Само няколко дни — отвърна Монте Кристо, — защото службата не му позволява да отсъствува повече от две-три седмици.

— О! Милият баща! — промълви Андреа, явно очарован от това бързо заминаване.

— Ето защо — заяви Монте Кристо, като се престори, че разбира по-другояче тия думи, — ето защо не желая да забавя нито за миг срещата ви. Готов ли сте да прегърнете достойния господин Кавалканти?

— Предполагам, че не се съмнявате в това.

— Добре, влезте тогава в салона, драги приятелю; ще намерите баща си да ви чака.

Андреа се поклони дълбоко на графа и влезе в салона.

Графът го проследи с поглед и след като младежът изчезна, натисна някаква пружина, свързана с картина, която, отделяйки се от рамката си, позволяваше през изкусно покрит отвор да се вижда какво става в салона.

Андреа затвори вратата след себе си и пристъпи към майора, който стана, щом чу приближаващите стъпки.

— Ах, скъпи татко! — извика високо Андреа, за да може графът да го чуе през затворената врата. — Вие ли сте наистина?

— Добър ден, мили сине — промълви важно майорът.

— Какво щастие да се видим пак — започна Андреа, като продължаваше да поглежда към вратата: — след толкова години раздяла!

— Раздялата беше наистина дълга.

— Няма ли да се целунем, господине? — продължи Андреа.

— Както обичате, сине — отвърна майорът.

Двамата мъже се целунаха, както се целуват в театър „Франсе“, тоест през рамо.

— Събрахме се пак значи! — каза Андреа.

— Събрахме се — повтори майорът.

— И няма да се разделяме вече, нали?

— Напротив; струва ми се, синко, че вие смятате сега Франция за свое второ отечество.

— Вярно е — отвърна момъкът, — че ще бъда отчаян, ако трябва да напусна Париж.

— А пък аз, разбирате ме, нали, не мога да живея далеко от Лука. И ще се върна в Италия колкото е възможно по-скоро.

— Но преди да заминете, мили татко, сигурно ще ми оставите документи, с които ще ми бъде лесно да установя произхода си.

— Без съмнение, тъкмо за това съм дошъл; пък и толкова труд си дадох да ви намеря, за да ви ги предам, та и не мисля да започнем отново да се търсим; за такова нещо не би стигнал вече целият ми останал живот.

— А документите?

— Ето ги.

Андреа грабна нетърпеливо венчалното свидетелство на баща си и собственото си кръщелно свидетелство, разгъна ги с любопитство, напълно естествено у един добър син, и прегледа двете хартии с бързина и навик, които доказваха едновременно опитно око и жив интерес.

Неизразима радост озари лицето му, когато ги прочете; той погледна със странна усмивка майора и каза на непогрешимо тосканско наречие:

— Я слушайте, нямали каторга в Италия?

Майорът се изправи в креслото си.

— Защо? — запита той.

— Щом се съчиняват безнаказано такива документи! За половината от това, скъпи татко, във Франция биха ни пратили да се поразведрим пет години в Тулон.

— Моля? — запита италианецът, като се мъчеше да си възвърне важното изражение.

— Драги господин Кавалканти — започна Андреа, като стисна лакътя на майора, — колко ви плащат, за да ми бъдете баща?

Майорът се опита да заговори.

— Шт! — продължи Андреа по-тихо. — Аз ще ви дам пример за доверие; на мене ми дават петдесет хиляди франка годишно, за да ви бъда син: затова нямам никакво намерение да отричам, че сте ми баща.

Майорът се огледа неспокойно.

— Сами сме, бъдете спокоен — заяви Андреа; — освен това говорим на италиански.

— Добре — отвърна бащата. — На мене ми дават петдесет хиляди франка, платими наведнъж.

— Господин Кавалканти — продължи Андреа, — вярвате ли във вълшебни приказки?

— Не, едно време не вярвах, но сега трябва да повярвам.

— Имате ли някакво доказателство?

Майорът извади от малкия си джоб шепа златни монети.

— При това осезаеми, както виждате.

— И мислите, че мога да вярвам на дадените обещания?

— Мисля.

— И онзи приятел, графът, ще ги удържи?

— От край до край; но, нали разбирате, за да стигнем до целта, трябва да изиграем ролята си.

— По какъв начин?

— Аз като нежен баща…

— Аз като почтителен син.

— Щом искат да сте мой потомък…

— Кои са тия, които искат?

— Отгде да ги знам, дявол ги взел! Тези, които са ви писали.

— Не сте ли получили и вие писмо?

— Получих.

— От кого?

— От някой си абат Бузони.

— Когото не познавате?

— Когото никога не съм виждал.

— Какво се казва в това писмо?

— Няма ли да ме издадете?

— И през ум не ми минава, интересите ни са общи.

— Четете тогава.

И майорът подаде на момъка едно писмо. Андреа зачете тихо:

„Вие сте беден, чака ви нерадостна старост. Искате ли да бъдете, ако не богат, то поне независим?

Тръгнете веднага за Париж и се явете да поискате от граф дьо Монте Кристо, булевард Шанз Елизе 30, сина, който имате от маркиза Корсинари и който ви е бил отнет на петгодишна възраст.

Този син се нарича Андреа Кавалканти.

За да не се усъмните в намерението на долуподписания да ви бъде полезен, ще намерите тук приложени:

1. Един бон за две хиляди и четиристотин тоскански лири, платим у господин Гоци във Флоренция.

2. Едно препоръчително писмо до господин граф дьо Монте Кристо, при когото ви откривам кредит за четиридесет и осем хиляди франка.

Бъдете у графа на 26 май в седем часа вечерта.

Подател: абат Бузони.“

— Точно така.

— Как „точно така“? Какво искате да кажете? — попита майорът.

— Че аз получих почти същото писмо.

— Вие?

— Да, аз.

— От абат Бузони?

— Не.

— А от кого?

— От един англичанин, някой си лорд Уилмор, който се нарича и Синдбад моряка.

— И когото вие познавате толкова, колкото аз — абат Бузони?

— Напротив, аз съм по-осведомен от вас.

— Виждали ли сте го?

— Веднъж.

— Къде?

— О, тъкмо това не мога да ви кажа; ще бъдете в такъв случай учен колкото мене, а това е излишно.

— И в писмото пишеше?…

— Прочетете.

„Вие сте беден, очаква ви само жалко бъдеще; искате ли да имате име, да бъдете свободен, да бъдете богат?“

— Дявол да го вземе! — промълви младежът, като се полюляваше на пета. — Като че трябва да се пита за такова нещо!

„Вземете пощенската кола, която ще намерите впрегната, щом излезете от Ница, пред Генуезката врата. Минете през Торино, Шамбери и Пон-де-Бовоазен. Явете се у господин граф дьо Монте Кристо, булевард де Шанз Елизе, на 26 май в седем часа вечерта и поискайте да ви свърже с баща ви.

Вие сте син на маркиз Бартоломео Кавалканти и на маркиза Олива Корсинари, както ще се установи от документите, които ще ви бъдат предадени от маркиза, и ще ви позволят да се явите под това име в парижкото общество.

Що се отнася до титлата ви, един доход от петдесет хиляди франка ще ви даде възможност да я поддържате.

Прилагам един бон от пет хиляди франка, платим от господин Фереа в Ница, и едно препоръчително писмо до господин дьо Монте Кристо, натоварен от мене да се грижи за вас.

Синдбад моряка“

— Хм! — промълви майорът. — Прекрасно!

— Нали?

— Видяхте ли графа?

— Току-що се разделих с него.

— И той потвърди?

— Всичко.

— Разбирате ли нещо от тая работа?

— Ей богу, не.

— Лъжат някого.

— Не вас или мене във всеки случай, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава?

— Какво ни важи?

— Тъкмо това исках да кажа и аз; да продължим докрай и да играем както трябва.

— Добре; ще видите, че съм достоен да ви бъда партньор.

— Не съм се съмнявал нито за миг, скъпи татко.

— Чест ми правите, драги сине.

Монте Кристо избра тъкмо този момент, за да се върне в салона. Щом чуха стъпките му; двамата мъже се хвърлиха един другиму в обятията; графът ги намери прегърнати.

— Е-е, господин маркизе — каза Монте Кристо, — изглежда, че сте намерили син, какъвто сте желали?

— О, задъхвам се от радост, господин графе!

— А вие, младежо?

— Аз, господин графе, се задъхвам от щастие!

— Щастлив баща! Щастливо дете! — промълви графът.

— Само едно нещо ме натъжава — заяви майорът, — необходимостта да напусна толкова бързо Париж.

— О, драги господин Кавалканти — каза Монте Кристо, — надявам се, че няма да заминете, преди да ви представя на някои приятели.

— На разположение на господин графа съм — отвърна майорът.

— А сега, младежо, хайде, изповядайте се.

— На кого?

— Ами на баща си; кажете му нещо за състоянието на финансите си.

— Ах, дявол да го вземе! — промълви Андреа. — Докосвате най-чувствителната струна.

— Чувате ли, майоре? — запита Монте Кристо.

— Чувам, разбира се.

— Да, но разбирате ли?

— Чудесно.

— Милото дете казва, че има нужда от пари.

— Какво да правя?

— Ще му дадете, то се знае!

— Аз ли?

— Да, вие.

Монте Кристо застана между двамата мъже.

— Ето — обърна се той към Андреа, като му подаде пачка банкноти.

— Какво е това?

— Отговорът на баща ви.

— На баща ми?

— Да. Нали току-що подсказахте, че ви трябват пари?

— Да, после?

— После, той ме натовари да ви предам ей това нещо.

— По сметка от рентата ми?

— Не, за да се обзаведете.

— О! Милият баща!

— Мълчете! — каза Монте Кристо. — Както виждате, той не иска да ви кажа, че парите са от него.

— Ценя тази деликатност — отвърна Андреа, като натъпка банкнотите в задния джоб на панталона си.

— Много добре! — заяви Монте Кристо. — А сега вървете!

— И кога ще имаме честта да видим отново господин графа? — запита Кавалканти.

— Да, наистина — повтори и Андреа, — кога ще имаме тази чест?

— В събота, ако желаете… Да… Разбира се… в събота. Поканил съм на вечеря във вилата си в Отьой, улица дьо ла Фонтен 28, няколко души, между които и господин Данглар, вашия банкер; ще ви представя, защото той трябва да ви познава, когато ви изплаща парите.

— Парадно облекло ли? — запита полугласно майорът.

— Парадно, в униформа, с кръст, в къс панталон.

— Ами аз? — попита Андреа.

— О, вие съвсем скромно; черен панталон, лачени ботуши, бяла жилетка, черен или тъмносин фрак; дълга вратовръзка; идете у Блен или Вероник за дрехи; ако не знаете адреса им, Батистен ще ви го даде. Колкото по-скромно бъдете облечен; при вашето богатство, толкова по-добро впечатление ще направите. Ако си купите коне, вземете ги от Девдьо; ако купите файтон, идете у Батист.

— В колко часа ще можем да се явим? — запита младежът.

— Към шест и половина.

— Добре, там сме — добави майорът, като вдигна ръка до фуражката си.

Двамата Кавалканти се поклониха на графа и излязоха.

Графът отиде до прозореца и ги видя да минават подръка през двора.

И след миг на мрачен размисъл:

— Да вървим у Морелови — каза си той; — струва ми се, че ми призлява много повече от отвращение, отколкото от омраза.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 563 | Нарушение авторских прав