АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XLVIII. ИДЕОЛОГИЯ

Ако граф дьо Монте Кристо живееше отдавна в парижкото общество, би могъл да оцени напълно постъпката на господин дьо Вилфор.

Много добре гледан в двора, все едно дали владетелят е от старшата или младшата династическа линия, дали управляващият министър-председател е доктринер, либерал или консерватор; смятан от всички за много способен — като всеки човек, непретърпял политически неуспехи; мразен от мнозина и горещо закрилян от неколцина, макар и необичан от никого, господин дьо Вилфор заемаше — висок пост в магистратурата и се държеше като някой Арле или Моле[135]. Салонът му, съживен от млада съпруга и осемнадесетгодишна дъщеря от първия му брак, беше въпреки това един от строгите парижки салони, гдето се спазваше култът към традициите и обредността на етикета.

Студена учтивост, безусловна вярност към правителствените принципи, дълбоко презрение към теориите и теоретиците, жестока ненавист към идеолозите — това бяха основните черти, проявявани от господин дьо Вилфор в личния и обществения му живот.

Господин дьо Вилфор беше не само магистрат, той беше почти дипломат. Поради връзките си с бившия монарх, за когото говореше винаги достойно и почтително, той беше уважаван от сегашния, а знаеше толкова много, че не само го зачитаха, но дори понякога го консултираха. Може би нямаше да бъде така, ако биха могли да се отърват от него; само че господин дьо Вилфор живееше като някогашните непокорни феодали в недостъпна крепост. Тази крепост беше длъжността му кралски прокурор. Той използуваше великолепно всички облаги и би я напуснал само ако го изберат депутат, за да смени по този начин неутралитета си с място в опозицията.

Господин дьо Вилфор правеше изобщо твърде малко посещения. В това отношение го заместваше съпругата му; обществото бе свикнало с тоя ред и отдаваше на многото и тежки отговорности на магистрата нещо, което беше всъщност само пресметлива гордост, свръхаристократизъм, придържане о правилото: показвай, че се уважаваш сам, и другите ще те уважават, правило стократно по-полезно в нашето общество, отколкото максимата на древните гърци: опознай себе си, заменено в наши дни от по-малко трудното и по-изгодно изкуство да опознаеш другите.

За приятелите си господин дьо Вилфор беше могъщ покровител; за враговете си потаен, но ожесточен противник; за неутралните беше оживяла статуя на закона: високомерна външност, безстрастно изражение, безизразен, тъмен или нахално пронизващ и проницателен поглед — такъв беше човекът, чийто пиедестал беше изграден и затвърден от четири ловко използувани революции.

Господин дьо Вилфор имаше славата на най-нелюбопитния и най-необикновения човек във Франция; той устройваше всяка година бал, дето се явяваше само за четвърт час или четиридесет и пет минути по-малко, отколкото кралят оставаше на своите балове; не го виждаха никога нито на театър, нито на концерт, нито на каквото и да е обществено място; понякога, много нарядко, изиграваше партия вист и в такъв случай се погрижваха да му намерят достойни партньори: някой посланик, архиепископ, княз, председател или вдовствуваща херцогиня.

Такъв беше човекът, чиято каляска се спря пред вратата на Монте Кристо.

Камериерът извести за пристигането на господин дьо Вилфор тъкмо когато графът, наведен над една голяма маса, разглеждаше как може да се стигне от Санкт Петербург до Китай.

Кралският прокурор влезе със същата тежка и отмерена походка, с която влизаше в съдебната зала; беше същият човек или по-точно продължението на същия човек, когото видяхме някога като заместник прокурор в Марсилия. И природата в съгласие с неговите принципи не бе го променила никак в своето развитие. Някогашният слаб мъж бе станал сух, бледото лице бе пожълтяло; дълбоките очи бяха хлътнали съвсем, а очилата със златни дръжки бяха сякаш неразделна част от лицето; като се изключи бялата връзка, облеклото му беше съвсем черно и този погребален тон се нарушаваше само от тясна червена лента, която едва се подаваше до петлицата като изтеглена с четка кървава черта.

Въпреки пълното си самообладание Монте Кристо разглеждаше с явно любопитство — след като отвърна на поздрава му — магистрата, който, мнителен по навик и недоверчив към чудесата в „доброто общество“, беше склонен да смята благородния чужденец (както наричаха вече Монте Кристо) по-скоро за някакъв индустриален магнат, дошъл да открие нов театър, или за някакъв избягал злосторник, отколкото за ватикански висш сановник или султан от Хиляда и една нощ.

— Господине — започна Вилфор гръмко, както съдиите изобщо държат речите си и съзнателно или несъзнателно са свикнали да разговарят, — изключителната услуга, която сте оказали вчера на съпругата и сина ми, ме задължава да ви благодаря. Идвам да изпълня това задължение и да ви изразя признателността си.

Строгият поглед на магистрата не загуби ни най-малко обичайната си безочливост при произнасянето на тия думи. Той ги изрече с гласа на главен прокурор, с непреклонно сковани рамене и врат, заради които ласкателите го наричаха, както вече казахме, оживяла статуя на закона.

— Господине — отвърна на свой ред графът със смразяваща студенина, — аз съм много щастлив, че можах да запазя на една майка сина, защото казват, че майчинското чувство е най-свято; и това щастие ви освобождава от задължението, чието изпълнение е безспорно чест за мене, защото аз зная, че господин дьо Вилфор не разточителствува с подобни благоволения; но колкото и да е ценна тази чест, тя все пак не се равнява на вътрешното ми удовлетворение.

Изненадан от този неочакван отговор, Вилфор потрепера като войник, усетил, че нанесеният удар го е засегнал под бронята, и едно свиване на високомерните му устни посочи, че още отначало не е смятал граф дьо Монте Кристо за добре възпитан благородник.

Хвърли поглед наоколо си, за да може да продължи по някакъв начин разговора, който изглеждаше окончателно прекратен.

Забеляза картата, която Монте Кристо изучаваше при влизането му, и запита:

— С география ли се занимавате, господине? Това е богата област на проучвания, особено за вас, защото, както разправят, сте видели всички страни, отбелязани на тоя атлас.

— Да, господине — отговори графът, — исках да направя върху цялото човечество това, което вие вършите всеки ден върху изключенията му — едно физиологическо проучване. Струва ми се, че така ще ми бъде по-лесно да мина от общото към частното, вместо да мина от отделния случай към общото. Алгебрично правило е да се отива от известното към неизвестното, а не от неизвестното към известното… Но, моля ви се, седнете, господине.

И Монте Кристо посочи с ръка на кралския прокурор кресло, което дьо Вилфор трябваше да си даде труд сам да дръпне, докато графът просто се отпусна в своето, дето бе опрял коляно, когато кралският прокурор бе влязъл; по този начин графът седна полуобърнат към госта си, с гръб към прозореца и лакът върху географската карта, която беше засега предмет на разговора, съвършено подобен — ако не по отношение на обстановката, то поне, що се отнася до лицата — на водения у Морсер и Данглар.

— О! Обичате философските разсъждения значи! — започна Вилфор след кратко мълчание, при което бе набрал сили като борец, озовал се пред сериозен противник. — Но, честно слово, господине, ако бях без работа като вас, щях да си избера едно не толкова тъжно занимание.

— Вярно е, господине — отвърна Монте Кристо, — че човекът е много грозна гъсеница за този, който го изучава под слънчев микроскоп. Но вие казахте, струва ми се, че съм без работа. Я да видим дали и вие случайно имате някаква работа или, да се изразя по-ясно, дали това, което вършите, може да се нарече работа?

Учудването на Вилфор се удвои при този втори така жесток удар от странния противник; отдавна вече магистратът не бе чувал толкова силен парадокс или, за да бъдем съвсем точни, чуваше за пръв път такова нещо.

И се замисли какво да отговори.

— Господине — каза най-сетне той, — вие сте чужденец и както казахте сам, струва ми се, сте прекарали по-голямата част от живота си на Изток; затова не знаете колко човешкото правосъдие, много бързо в ония диви страни, е предпазливо и умерено у нас.

— Напротив, господине, напротив, известно ми е, че то е древното pede claudo[136]. Зная всичко това, защото съм се занимавал най-вече с правосъдието на различните страни, като съм сравнявал наказателната процедура на народите с природното правосъдие; и трябва да кажа, господине, че най-угоден богу ми се струва законът на първобитните народи, тоест законът на отплатата.

— Ако би се възприел този закон, господине — възрази кралският прокурор, — той би опростил твърде много нашите кодекси и тогава именно нашите магистрати не ще имат, както казахте преди малко, никаква работа.

— И това ще стане може би — каза. Монте Кристо; — вие знаете, че човешките изобретения вървят от по-сложното към по-простото, а простото е винаги най-съвършеното.

— Но засега, господине, нашите кодекси съществуват с противоречивите си постановления, извлечени от галски обичаи, римски закони и франкски традиции; а познаването на всички тия закони не се постига, ще се съгласите, без упорит труд; така че за придобиване на тия знания е необходимо продължително учение, след което трябва добра памет, за да не се забравят.

— И аз съм на същото мнение, господине: но колкото вие знаете френския наказателен закон, толкова и аз познавам не само него, а кодексите на всички народи: английският, турският, японският, индуският ми са така добре известни, както френският; затова имах право, като казах, че в сравнение (както знаете, всичко е сравнително и относително, господине), в сравнение с това, което съм извършил аз, вашата работа е съвсем незначителна, а в сравнение с това, което съм изучил, имате още много нещо да научите.

— Но с каква цел сте го изучавали? — запита учудено Вилфор.

Монте Кристо се усмихна.

— Добре, господине — отвърна; — виждам, че въпреки славата ви на много издигната личност вие преценявате всичко от твърде материалното и просто обществено гледище, което започва и свършва с човека, с други думи — от най-ограниченото и тесногръдо гледище, което нашият ум може да възприеме.

— Изяснете се, господине — започна все по-смаяният Вилфор; — не ви разбирам… напълно.

— Казвам, господине, че като сте насочили поглед само към обществената организация на народите, вие виждате само пружините на механизма, но не и достойния работник, който го поставя в действие; казвам, че вие признавате пред и около себе си само титуляри на длъжности, чиито назначения са били подписани от министри или крал, а хората, които бог е поставил над тия титуляри, министри и крале, като им е възложил да изпълняват някаква мисия, не само да заемат служби, тия хора убягват от късогледия ви поглед. Това е свойствено за слабия човек с немощни и несъвършени органи. За слепия Товий ангелът, дошъл да му възвърне зрението, е бил обикновен младеж. Народите, които Атила щеше да унищожи, го смятаха за обикновен завоевател; и единият, и другият, за да бъдат познати, трябваше да изповядат небесните си мисии. Първият трябваше да каже: „Аз съм ангелът господен“, вторият — „Аз съм бичът господен“, за да бъде разбрана божествената им същност.

— Тогава — отвърна все по-озадаченият Вилфор, като сметна, че разговаря с ясновидец или луд — вие смятате и себе си за едно от току-що посочените необикновени същества?

— Защо не? — отвърна студено Монте Кристо.

— Извинете, господине — възрази слисаният Вилфор, — но ще ми простите, ако не ми беше известно, когато идвах у вас, че ще се явя пред човек, чиито познания и ум надхвърлят толкова много обикновените човешки познания и ум. Не е нещо обичайно за нас, покварените от културата нещастници, един благородник, притежаващ като вас — както разправят поне — огромно състояние (забележете, че аз не поставям нищо под съмнение, а само повтарям това, което съм чул), не е нещо обичайно, казвам, такъв облагодетелствуван от съдбата човек да си губи времето със социални размишления и философски съзерцания, създадени най-вече за утеха на онеправданите, лишени от земни блага.

— О, господине! — отвърна графът. — Нима вие сте достигнали до своето високо положение, без да сте допускали и дори без да сте срещали подобни изключения, и нима никога не упражнявате погледа си, който се нуждае все пак така много от проницателност и сигурност, да отгатнете още отначало на какъв човек сте го спрели? Нима един магистрат не трябва да умее не само да прилага най-добре закона, не само да тълкува най-умело тъмните сплетни, но да бъде и стоманена сонда за изпитване на сърцата, камък за изпробване на златото, от което е създадена всяка човешка душа, с повече или по-малко примес?

— Господине — промълви Вилфор, — вие наистина ме обърквате. Не съм чувал досега човек да приказва като вас.

— Защото сте били винаги затворен в кръга на обикновените условия и не сте посмели никога да излезете в по-висшите сфери, населени от бога с невидими или изключителни същества.

— И вие приемате, господине, че подобни сфери съществуват и изключителните и невидими същества слизат до вас?

— Защо не? Нима виждате въздуха, който дишате и без който не бихте могли да живеете?

— Значи ние не виждаме съществата, за които говорите, така ли?

— Напротив, виждате ги, когато господ позволи те да се въплътят; тогава ги докосвате, сблъсквате се с тях, говорите им, те ви отговарят.

— О! — усмихна се Вилфор. — Признавам, че бих желал да бъда предупреден, когато някое от тях влезе в допир с мене.

— Желанието ви бе изпълнено, господине; бяхте предупреден преди малко, предупреждавам ви и сега!

— Значи вие сам?…

— Да, господине, аз съм едно от тия изключителни същества. И мисля, че никой човек не е бил до днес в положение, сходно с моето. Кралските владения са ограничени от планини, от реки, от промяна в нравите, от смяна на езика. Моето царство е безкрайно като света, защото аз не съм нито италианец, нито французин, нито индус, нито американец или испанец; аз съм космополит. Никоя страна не може да се назове моя родина. И само бог знае кой земен кът ще види моя край. Аз възприемам всички обичаи, говоря всякакви езици. Вие ме смятате за французин, нали, защото говоря френски също така леко и правилно като вас? Е, добре, моят нубиец Али ме смята за арабин; Бертучо, управителят ми, за римлянин, робинята ми Хаиде за грък. Разбирате, че като не съм от никоя държава, като не искам закрилата на никоя власт, като не признавам никого за свой брат, нито скрупулите, които въздържат силните, нито пречките, които препъват слабите, могат да ме спрат. Аз, имам само двама противници; не ще ги нарека двама победители, защото с постоянство покорявам и тях: те са разстоянието и времето. Третият, най-ужасният, е битността ми на смъртен. Само той може да ме спре в моя път, преди да съм достигнал целта си; всичко останало съм предвидил. Това, което хората наричат случайности на съдбата, тоест разорение, промени, възможности — всичко съм предвидил; и дори ако нещо ме засегне, нищо не ще ме провали. Докато умра, ще бъда това, което съм; затова именно ви казвам неща, които не сте чували досега дори от кралски уста, защото кралете имат нужда от вас, а на другите вдъхвате страх. Кой не си казва в едно така смешно устроено общество като нашето: „Може би ще имам някой ден разправия с кралски прокурор?“

— Не си ли го казвате и вие, господине? Щом живеете във Франция, вие сте подчинен на френските закони.

— Зная, господине — отвърна Монте Кристо, — но когато трябва да отида в някоя страна, аз започвам да изучавам по свой начин всички хора, от които мога да очаквам добро или зло, и успявам да ги опозная така добре, а може би и дори по-добре, отколкото те сами се познават. По този начин, който и да бъде кралският прокурор, с когото бих имал работа, той ще бъде в по-трудно положение от мене.

— Искате да кажете — започна колебливо Вилфор, — че тъй като човек е по природа слаб, всеки, според вас, е извършил някакво… прегрешение?

— Прегрешение… или престъпление — отвърна нехайно Монте Кристо.

— И вие единствен между хората; които не признавате за братя, както казахте сам — продължи Вилфор с леко променен глас, — вие единствен сте съвършен?

— Никак не съм съвършен — отговори графът; — а само неразгадаем. Но да спрем дотук, господине, ако този разговор не ви е приятен; аз съм толкова заплашен от вашето правосъдие, колкото и вие от моето прозрение.

— Не, не, господине! — побърза да възрази Вилфор, като не искаше да даде вид, че желае да напусне полесражението. — Не! С този бляскав и просто възвишен разговор вие ме издигнахте над обикновеното равнище; ние вече не разговаряме, а разискваме. А вие знаете колко жестоки истини си казват богословите от катедрите на Сорбоната или философите при своите спорове; да предположим, че разискваме въпроси от социално богословие или богословска философия и аз ще ви кажа следната истина, колкото сурова и да е тя: братко, вие се кланяте на гордостта; вие стоите над другите, но над вас стои бог.

— Над всички, господине! — отвърна Монте Кристо с такъв дълбок глас, че Вилфор неволно потрепера. — Аз проявявам гордост пред хората, змии, винаги готови да надигнат глава срещу всеки, който се издига с едно чело над тях, без да ги е смазал с крак. Но полагам тая гордост пред бога, който ме е създал от небитието и ме е направил това, което съм.

— В такъв случай, господин графе, аз се възхищавам от вас — заяви Вилфор, употребявайки за пръв път в странния разговор тази благородническа титла към човека, когото бе наричал досега просто „господине“. — Да, казвам ви, че ако сте действително силен, издигнат, действително светец или неразгадаем, което — както съвършено правилно казахте — е едно и също, бъдете горд, господине; такъв е законът на господството. Но все пак имате сигурно някакви стремежи?

— Само един, господине.

— Какъв?

— И аз, както се е случвало всекиму веднъж в живота, бях отнесен от сатаната на най-високия земен връх; като стигнахме там, той ми посочи целия свят и както бе казал някога на Христос, каза и на мене: „Слушай, сине человечески, какво искаш, за да ми се поклониш?“ Размислях дълго, защото страшна амбиция наистина разяждаше отдавна моето сърце; и отговорих: „Ето що: всякога съм чувал да говорят за провидение, но никога не съм го видял нито него, нито нещо подобно нему и затова мисля, че то не съществува; искам да бъда провидение, защото не зная нищо по-прекрасно, по-велико и по-възвишено от това, да възнаграждаваш и да наказваш.“ Но сатаната наведе глава и въздъхна. „Мамиш се — каза той, — провидението съществува, но ти не го виждаш, защото е божие чедо и е невидимо като своя отец. Не си видял и нищо подобно нему, защото то действува с потайни средства и по тъмни пътища; аз мога да сторя само едно: да те превърна в оръдие на това провидение.“ Сделката бе сключена; може да я заплатя с душата си, но няма значение — продължи Монте Кристо; — и ако би трябвало да подновя договора, не бих се двоумил.

Вилфор го гледаше; с възторг и изненада.

— Имате ли роднини, господин графе? — запита той.

— Не, господине, съвършено сам съм на света.

— Жалко!

— Защо? — запита Монте Кристо.

— Защото бихте могли да се озовете пред зрелище, което би сломило гордостта ви. Казахте, че се страхувате само от смъртта, нали?

— Не казвам, че се страхувам от нея, казвам, че само тя може да ме спре.

— А старостта?

— Аз ще изпълня задачата си, преди да остарея.

— А Полудяването?

— Едва не полудях, а вие знаете правилото: Non bis in idem[137]; това правило е от углавната процедура, следователно от вашата компетентност.

— Господине — започна отново Вилфор, — има и други опасности освен смъртта, старостта и лудостта; съществува например апоплексия, този мълниеносен удар, който ви поваля, без да ви унищожи, при все че всичко е свършено след него. Вие сте същият човек, а при това сте само една неподвижна маса, почти оскотяла, като Калибан[138]; това, както ви казах, се нарича на човешки език чисто и просто апоплексия. Заповядайте, ако обичате, да довършим този разговор у дома, господин графе, когато пожелаете някой ден да се срещнете с противник, който ще може да ви разбере и ще копнее да ви опровергае, и аз ще ви покажа баща си, господин Ноартие дьо Вилфор, един от най-непримиримите якобинци на Френската революция, с други думи — една бляскава смелост, поставена в услуга на най-здравата организация; един човек, който — като вас, — без да е видял може би всички земни царства, бе спомогнал за събарянето на едно от най-могъщите; един човек, който, като вас, се смяташе за пратеник не на бога, а на най-висшето същество, не на провидението, а на съдбата; е добре, господине, скъсването на някакъв кръвоносен съд в едно от мозъчните полукълба унищожи всичко това не в един ден, не в един час, а в една секунда. Предния ден господин Ноартие, бивш якобинец, бивш сенатор, бивш карбонар, който се надсмиваше на гилотината, на оръдията, на камите, господин Ноартие, за когото Франция беше само една огромна шахматна дъска, отгдето пионки, конници, кули и царица трябваше да изчезнат, за да остане кралят в мат, господин Ноартие, от когото всички се страхуваха, беше на следния ден само горкият господин Ноартие, неподвижен старец, оставен на волята на най-слабия човек в къщи — на внучката си Валантин; с една дума, един ням и смразен труп, който живее без страдание само за да даде време на материята да стигне без сътресения до пълното си разложение.

— Уви! Господине — отвърна Монте Кристо, — това зрелище не е странно нито за очите, нито за мисълта ми; аз съм донякъде лекар и неведнъж съм търсил като колегите си човешката душа в живата или в мъртвата материя; но и тя остана, като провидението, невидима за моя поглед, макар че сърцето ми я усещаше. Стотина автори, като се започне със Сократ, Сенека, свети Августин и Гал[139], са изказвали в проза или в стихове съпоставката, която току-що направихте; разбирам все пак, че страданията на един баща могат да извършат големи промени в съзнанието на сина му. Щом бяхте така любезен да ме поканите, ще дойда, господине, да почерпя смирение от ужасното зрелище, което трябва твърде много да огорчава вашия дом.

— То би било наистина голямо огорчение, ако бог не бе ме щедро възмездил. Редом със стареца, който се влачи към гроба, имам две деца, едва пристъпващи в живота: дъщеря ми Валантин, от първия ми брак с госпожица Рене дьо Сен Меран, и син ми Едуар, комуто спасихте живота.

— И какво заключавате от това възмездие, господине? — запита Монте Кристо.

— Заключавам — отвърна Вилфор, — че баща ми, заблуден от своите страсти, е извършил някое от ония прегрешения, които се изплъзват от човешкото правосъдие, но са подсъдни богу; и в желанието си да накаже само един човек, бог наказва само него.

Усмихнатият Монте Кристо така изръмжа в сърцето си, че Вилфор би избягал, ако би могъл да го чуе.

— Сбогом, господине — продължи магистратът, който от известно време бе станал и говореше прав; — оставям ви, като отнасям почитта си към вас; надявам се, че тя ще ви бъде приятна, когато ме опознаете по-добре, защото аз не съм от най-обикновените хора. А в лицето на госпожа дьо Вилфор вие сте си създали непоколебима приятелка.

Графът се поклони и изпрати Вилфор само до вратата на кабинета, отдето кралският прокурор бе придружен до колата си от двама лакеи, които побързаха — по даден знак от графа — да му отворят вратичката й.

Когато Вилфор изчезна:

— Да — промълви Монте Кристо, като изтръгна с мъка усмивка от угнетеното си сърце. — Да, стига ни толкова отрова; сърцето ми е преизпълнено от нея… Да потърся сега противоотровата.

И удари веднъж гръмкото звънче.

— Качвам се при госпожата — каза той на Али; — колата да бъде готова след половин час!

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 421 | Нарушение авторских прав