АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XLVI. НЕОГРАНИЧЕНИЯТ КРЕДИТ

На другия ден към два часа следобед един екипаж, впрегнат с два великолепни английски коня, се спря пред вратата на Монте Кристо; мъж в син фрак, с копринени копчета в същия цвят и в светлокафяв панталон, с черни коси, дотолкова надвиснали над веждите, щото човек би се поколебал да ги приеме за естествени, така малко съответствуваха те на космите по бръчките, които не бе успял да прикрие: накратко казано, човек на петдесет-петдесет и пет години, който искаше да мине за четиридесетгодишен, подаде глава през прозорчето на купето, върху чиято вратичка имаше баронски герб, и изпрати своя грум[126]да запита дали граф дьо Монте Кристо е у дома си. Междувременно разглеждаше с едно почти нахално любопитство външния вид на къщата, градината — доколкото можеше да я види — и ливреята на минаващите прислужници. Погледът му беше жив, по-скоро хитър, отколкото интелигентен. Устните му бяха толкова тънки, че изглеждаха просто всмукани навътре; а широките изпъкнали скули, непогрешим белег за коварство, сплеснатото чело и издаден тил, който стърчеше твърде много зад съвсем не аристократичните големи уши, придаваха за всеки физиономист един почти противен образ на тази особа, която би се наложила на простака със своите великолепни коне, огромния елмаз на ризата и червената лентичка на фрака.

Малкият грум почука на прозорчето на вратата и попита:

— Нали тук живее господин граф дьо Монте Кристо?

— Негово превъзходителство живее наистина тук — отвърна вратарят; — само че… — И погледна въпросително Али.

Али поклати отрицателно глава.

— Само че?… — попита грумът.

— Негово превъзходителство не приема — отговори вратарят.

— Тогава вземете картичката на господаря ми, господин барон Данглар. Предайте я на господаря си и кажете, че на път за Камарата господарят ми се отби, за да има честта да го види.

— Аз не разговарям с негово превъзходителство — каза вратарят; — поръчението ще бъде изпълнено от камериера.

Грумът се върна към купето.

— Е-е? — попита Данглар.

Доста засрамено от получения урок, момчето предаде на господаря си отговора на вратаря.

— О! — промълви Данглар. — Та този господин, когото наричат превъзходителство, е сякаш някакъв княз, щом само камериерът му има право да разговаря с него; няма значение, той има открита сметка при мене и все ще мога да го видя, като му дотрябват пари.

Данглар се отпусна в дъното на колата си и извика на кочияша така, та да го чуят и отвъд шосето:

— В Камарата!

Предупреден навреме, Монте Кристо гледаше и изучаваше графа иззад щора в своя павилион с помощта на чудесен бинокъл, също така внимателно, както Данглар бе разглеждал къщата, градината и ливреите.

— Положително — промълви той, като махна отвратено с ръка и прибра бинокъла в калъфа му от слонова кост, — положително грозна твар; невъзможно е човек да не познае в него, още щом го види, змията със сплеснато чело, лешояда с издут череп и сокола с остра човка! Али! — извика той и удари медното звънче. Али влезе. — Повикайте Бертучо — каза графът.

Бертучо влезе веднага.

— Ваше превъзходителство пращаше за мене? — запита управителят.

— Да, господине — отвърна Монте Кристо. — Видяхте ли конете, които бяха току-що спрели пред вратата ми?

— Разбира се, ваше превъзходителство. Много хубави коне.

— А как така — намръщи се Монте Кристо, — след като ви казах да ми купите най-хубавите коне, в Париж има още един чифт като моите, но не в моята конюшня?

При намръщването и сърдития глас Али побърза да наведе глава.

— Не си виновен ти, Али — каза на арабски графът с кротост, която човек не би очаквал да открие нито в гласа, нито по лицето му: — ти не разбираш от английски коне.

Лицето на Али се разведри отново.

— Господин графе — започна Бертучо, — конете, за които ми говорите, не се продаваха.

Монте Кристо сви рамене:

— Запомнете, господин управителю, че всичко се продава, щом човек може да даде цената.

— Господин Данглар ги е купил за шестнадесет хиляди франка, господин графе.

— Добре, трябвало е да му предложите тридесет и две хиляди; той е банкер, а никой банкер не пропуска случая да удвои капитала си.

— Сериозно ли говори господин графът? — запита Бертучо.

Монте Кристо изгледа управителя си като човек, който е изненадан, че дръзват да му задават такъв въпрос.

— Тази вечер трябва да направя едно посещение — каза той — и желая конете да бъдат впрегнати в купето ми с нови хамути.

Бертучо се поклони и си тръгна; пред вратата се спря.

— В колко часа ваше превъзходителство възнамерява да направи това посещение?

— В пет часа — отвърна Монте Кристо.

— Позволявам си да напомня на ваше превъзходителство, че сега е два — осмели се да каже управителят.

— Зная — беше отговорът на Монте Кристо.

След това се обърна към Али:

— Покажете всичките коне на госпожата — каза той, — за да избере, които й харесат; да ми съобщи освен това дали желае да вечеря с мене: в такъв случай ще вечеряме у нея; вървете; и като слезете, ще ми изпратите камериера.

Камериерът влезе почти веднага.

— Господин Батистен — започна графът, — вие служите при мене почти от една година, това е срокът, който обикновено определям, за да изпитам хората. Доволен съм от вас.

Батистен се поклони.

— Остава да се види дали и вие сте доволен от мене.

— О! Господин графе! — побърза да каже Батистен.

— Изслушайте ме докрай — продължи графът. — Вие получавате хиляда и петстотин франка, или заплата на честен и смел офицер, който излага всеки ден живота си: имате храна, каквато биха желали да имат началници на служби, нещастни чиновници с много по-големи служебни задължения от вашите. Макар че сте служител, имате прислуга, която се грижи за бельото и вещите ви. Освен хиляда и петстотинте франка вие крадете годишно още толкова при покупките на облеклото ми.

— Ваше превъзходителство!

— Не се оплаквам, господин Батистен, постъпвате разумно; само че желая работата да спре дотук. Вие няма да намерите никъде такава служба, каквато добрият случай ви предложи. Аз не бия никога хората си, не ги ругая, не се гневя, прощавам всякога грешките, никога нехайството или забравянето. Заповедите ми са обикновено кратки, но ясни и точни; предпочитам да ги повторя два или три пъти, не и да ги видя криво изтълкувани. Достатъчно богат съм, за да узная всичко, каквото искам да зная, а съм много любопитен, предупреждавам ви. Ако науча следователно, че сте говорили за мене, все едно добро ли или лошо, че сте преценявали постъпките или следили действията ми, незабавно ще изхвръкнете оттук. Предупреждавам служителите си само веднъж; предупредих ви, вземете си бележка!

Батистен се поклони и направи няколко крачки към вратата.

— Да не забравя — продължи графът. — Трябва да ви кажа, че всяка година влагам известна сума на името на прислужниците си. Уволнените губят, разбира се, тези пари, които остават в полза на другите и ще бъдат изплатени след смъртта ми. От една година сте при мене, началото на влога ви е сложено, увеличавайте го.

Тази реч, изказана пред Али, който я слушаше съвършено безучастно, защото не разбираше нито дума френски, оказа върху Батистен въздействие, напълно разбираемо за всеки, изучавал физиологията на френския прислужник.

— Ще се постарая да се съобразявам във всичко с желанията на ваше превъзходителство — каза той; — впрочем ще се ръководя от държането на господин Али.

— О, в никакъв случай — възрази графът, студен като мрамор; — Али има много недостатъци въпреки всичките си качества; не вземайте пример от него, защото Али е изключение; той не получава заплата, не е прислужник, а роб, куче! Ако се провини, няма да го изгоня, просто ще го убия.

Батистен облещи очи.

— Съмнявате ли се? — запита Монте Кристо.

И повтори на Али това, което бе казал на френски на Батистен.

Али го изслуша, усмихна се, прегъна коляно и целуна почтително ръка на графа.

Това увенчаване на лекцията слиса окончателно Батистен.

Графът му направи знак да излезе, а на Али да го последва. Минаха в кабинета и дълго разговаряха.

В пет часа графът удари три пъти звънчето. Едно позвъняване беше за Али, два пъти за Батистен, три пъти за Бертучо.

Управителят влезе.

— Конете! — каза Монте Кристо.

— Впрегнати са, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо. — Ще придружа ли господин графа?

— Не, ще взема само кочияша, Батистен и Али.

Графът слезе и видя впрегнати двата коня, от които се бе възхитил сутринта, когато ги видя пред купето на Данглар.

Мина покрай тях и им хвърли бегъл поглед.

— Хубави са наистина — каза той — и добре сте направили, че сте ги купили; само позакъсняхте малко.

— С голяма мъка ги взех, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо, — и струват много пари.

— Да не са станали по-лоши поради това? — сви рамене Монте Кристо.

— Щом ваше превъзходителство е доволен, работата е наред — каза Бертучо. — Къде отива ваше превъзходителство?

— На шосе д’Антен, у господин барон Данглар.

Този разговор се водеше на входната площадка. Бертучо тръгна да слиза.

— Почакайте, господине — спря го Монте Кристо. — Трябва ми имение край морето, да речем — в Нормандия, между Хавър и Булон. Давам ви голям простор, както виждате. В този имот трябва да има едно малко пристанище, заливче, малка лагуна, дето ще може да влиза моята корвета[127]; тя гази само петнадесет стъпки. Корабът трябва да бъде винаги готов за отплаване, безразлично в кой час на деня или на нощта ще пожелая да замина: ще се осведомите при всички нотариуси за имение с такива данни; като разберете къде има подобно нещо, ще го разгледате и ако ви хареса, ще го купите на ваше име. Корветата трябва да е на път за Фекан, нали?

— Видях я, че отплава в същата вечер, когато заминахме от Марсилия.

— А яхтата?

— Яхтата има заповед да стои в Мартиг.

— Добре! Ще поддържате връзка с двамата капитани, за да не заспят.

— А за парахода?

— Който е в Шалон ли?

— Да.

— Същите нареждания, както за корабите.

— Добре.

— Щом купите имението, ще наредите да имам смени на коне на всеки десет мили и към север, и към юг.

— Ваше превъзходителство може да разчита на мене.

Графът кимна доволен, слезе, скочи в купето, великолепните коне препуснаха и се спряха едва пред големия дом на барона.

Данглар председателствуваше някаква комисия, назначена да разгледа проект за железопътна линия, когато дойдоха да му известят за пристигането на Монте Кристо. Заседанието беше впрочем почти свършило.

Щом чу името на графа, той стана.

— Господа — обърна се баронът към колегите си, мнозина от които бяха видни членове на едната или другата Камара, — извинете, загдето трябва да ви оставя; но представете си, фирмата „Томсън и Френч“ от Рим ми изпраща някой си граф дьо Монте Кристо, комуто е открила неограничен кредит при мене. Това е най-необикновената шега, която някой от кореспондентите ми в чужбина си е позволявал до тоя ден. Много добре разбирате, че изгарям от любопитство; наминах тази сутрин у така наречения граф. Ако беше истински граф, много добре разбирате, че нямаше да е толкова богат. Но господинът не приемаше. Как ви се струва? Този господин дьо Монте Кристо се държи като някое височество или като красавица! Впрочем къщата му — негова собствена, както се осведомих — е на Шанз Елизе и е каквато подобава да бъде. Само че неограниченият кредит — продължи Данглар, като се засмя с грозна усмивка — налага на банкера да бъде особено взискателен. Затова бързам да видя нашия човек. Страхувам се, че тук се крие някаква измама. Но ония в Рим не знаят с кого имат работа: добре ще се смее, който последен се смее.

Като изрече тия думи с подчертаване, от което ноздрите на господин барона се издуха, Данглар остави гостите си и мина в златистобелия салон, много прочут на шосе д’Антен.

Там бе заповядал да въведат госта, за да го смае още първия път.

Графът стоеше прав и разглеждаше репродукции от Албани[128]и Фаторе[129], които бяха продадени на банкера като оригинали и — не само защото бяха репродукции — никак не отговаряха на позлатените цветя по тавана.

При шума от стъпките на Данглар графът се обърна.

Данглар кимна леко и покани с ръка графа да седне в креслото от позлатено дърво, тапицирано с бяла коприна, извезана със сърма.

Графът седна.

— С господин дьо Монте Кристо ли имам честта да говоря?

— А пък аз — отвърна графът — с господин барон Данглар, кавалер от Почетния легион и член от Камарата на депутатите?

Монте Кристо повтори всички титли, които бе прочел в картичката на барона.

Данглар усети подигравката и прехапа устни.

— Извинете, господине — каза той, — загдето не ви назовах още отначало с титлата, с която ми бяхте представен; но, както знаете, ние живеем при народно правителство и аз съм представител на интересите на народа.

— И поради това — отвърна Монте Кристо, — при все че сте запазили навика да бъдете наричан барон, сте загубили привичката да наричате другите с титлите им.

— О, аз не държа и на своята титла, господине — отвърна нехайно Данглар, — дадоха ми баронска титла и Почетния легион за някои заслуги, но…

— Но вие се отказахте от титлата, както постъпиха някога господа дьо Монморанси и Лафайет? Примерът заслужава подражание, господине.

— Не напълно все пак — започна обърканият Данглар; — но нали разбирате, за прислугата…

— Да, за прислугата сте господар; за журналистите — господин, за доверителите ви — гражданин. Тези тънки различия са много умерени при конституционно управление. Много добре ви разбирам.

Данглар отново прехапа устни: видя, че на тази плоскост не е равностоен на Монте Кристо. Затова се опита да се върне на по-позната.

— Господин графе — поклони се той, — аз получих уведомление от фирмата „Томсън и Френч“.

— Много се радвам, господин бароне. Позволете ми да ви именувам така, както ви нарича прислугата ви; това е лош навик, придобит в една страна, гдето все още има барони, може би защото там вече не подаряват тази титла. Много се радвам, казах; защото не ще става нужда да се представям сам, нещо винаги неудобно. Получили сте уведомление, казахте?

— Да — отвърна Данглар; — но признавам, че не разбрах напълно смисъла му.

— Ами!

— И дори имах честта да намина у вас, за да ви поискам някои изяснения.

— Моля, господине, заповядайте, слушам ви и съм готов да изясня всичко.

— Писмото е, струва ми се у мене — каза Данглар (и потърси в джоба си). — Да, ето го: с това писмо се отваря на господин граф дьо Монте Кристо неограничен кредит при моята банка.

— И какво неясно вижда господин баронът тук?

— Нищо, господине; само че думата неограничен…

— Какво? Не е ли френска?… Виждате ли, писали са я англо-германци.

— Не, господине, нямам никакви възражения срещу синтаксиса, само че не е така от гледище на отчетността.

— Да не би, според вас — запита Монте Кристо колкото можеше по-простодушно, — фирмата „Томсън и Френч“ да не е напълно сигурна, господин бароне? Ах, дявол да го вземе, това би било твърде неприятно, защото аз имам някой и друг влог в нея!

— Не, напълно сигурна е — отвърна Данглар с почти подигравателна усмивка; — но значението на думата неограничен във финансови сделки е така неопределено…

— Че е съвсем неограничено, нали? — довърши Монте Кристо.

— Тъкмо това исках да кажа, господине. Неопределеното е съмнително, а пък, както казва мъдрецът, пази се от съмнителните неща.

— Което означава, че ако фирмата „Томсън и Френч“ би вършила лудории, фирмата „Данглар“ не е склонна да следва примера й.

— Какво искате да кажете, господин графе?

— Много просто: господа Томсън и Френч вършат сделки без цифри; но цифрите на господин Данглар имат граница; защото, както каза сам, е мъдър човек.

— Господине — отвърна надменно баронът, — никой още не ми е броил парите.

— Тогава — отвърна студено Монте Кристо, — изглежда, че аз ще бъда първият.

— Откъде вадите това заключение?

— От обясненията, които ми искате, господине; защото те приличат много на колебания…

Данглар пак прехапа устни; този човек го побеждаваше за втори път, и то върху собствената му плоскост. Подигравателната му учтивост беше престорена и стигаше почти до нахалство.

Монте Кристо, напротив, се усмихваше най-любезно и имаше, когато пожелае, известно простодушие, което му даваше много предимства.

— Както и да е, господине — каза след известно мълчание Данглар, — ще се опитам да се изясня, като ви помоля да определите сам каква сума възнамерявате да получите от мене.

— Но, господине — отговори Монте Кристо, решен да не отстъпи нито педя от позицията си в спора, — щом съм поискал неограничен кредит, то е тъкмо защото сам не зная от какви суми ще имам нужда.

Банкерът си каза, че е настъпил най-сетне миг да вземе връх; облегна се в креслото си и каза с груба, надменна усмивка:

— О, господине, не се стеснявайте в желанията си; тогава ще можете да се убедите, че колкото и да са ограничени, капиталите на фирмата „Данглар“ могат да задоволят най-големите изисквания; и ако поискате дори един милион…

— Моля? — запита Монте Кристо.

— Казвам един милион — повтори Данглар със самоувереността на всеки глупак.

— А какво ще правя с един милион? — каза графът. — Боже мой! Та ако ми трябваше само един милион, господине, нямаше да си откривам кредит за такава дреболия! Един милион ли? Ами че аз имам всякога един милион в портфейла или в пътническата си чанта.

И Монте Кристо извади от тефтерче, дето държеше визитните си карти, два бона от държавното съкровище, по петстотин хиляди франка всеки, платими на приносител.

Човек като Данглар трябваше да бъде не убоден, а смазан. Ударът оказа своето въздействие: банкерът политна и усети, че му се завива свят; после загледа тъпо Монте Кристо, с ужасно разширени зеници.

— Слушайте — заяви Монте Кристо, — признайте, че нямате доверие във фирмата „Томсън и Френч“. Та това е съвсем просто; аз предвидих тази възможност и при все че съм далече от банковите сделки, взех известни мерки. Ето ви още две писма, подобни на тяхното; едното е от фирмата „Арщайн и Ескол“ от Виена до господин Ротшилд, другото е от фирмата „Баринг“ от Лондон до господин Лафит. Само една дума от вас, господине, и аз ще ви освободя от тая грижа, като се отнеса до една от тия две фирми.

Свършено бе, Данглар бе победен; той разгъна видимо разтреперан писмата от Германия и Лондон, които графът му подаде с крайчеца на пръстите си, и провери достоверността на подписите с внимание почти оскърбително за Монте Кристо, ако той не виждаше объркването на банкера.

— Да, господине, трите подписа струват наистина много милиони — каза Данглар и стана, сякаш искаше да се поклони пред силата на златото, олицетворена от човека срещу него. — Три неограничени кредита при наши фирми! Извинете, господин графе, но дори като престане да изпитва недоверие, човек все пак си остава изненадан.

— Фирма като вашата не може да се изненада от такова нещо — отвърна Монте Кристо със съвършена учтивост; — така че ще можете да ми изпратите малко пари, нали?

— Кажете, господин графе; на ваше разположение съм.

— Добре — продължи Монте Кристо. — След като се разбрахме… защото се разбрахме вече, нали?

Данглар кимна утвърдително.

— И не изпитвате вече недоверие? — запита Монте Кристо.

— Моля ви се, господин графе! — извика банкерът. — Никога не съм го изпитвал.

— Добре, чисто и просто искахте да имате доказателство. И така — повтори графът, — след като се разбрахме и не изпитвате вече никакво недоверие, да определим, ако обичате, една глобална сума за първата година: например шест милиона.

— Съгласен, шест милиона! — промълви задъханият Данглар.

— Ако ми потрябват повече — добави машинално Монте Кристо, — ще ги увеличим, но аз възнамерявам да остана само една година във Франция и през тая година не предполагам да надхвърля тази цифра… Както и да е, ще видим… Като начало бъдете добър да ми изпратите утре петстотин хиляди франка; ще бъда в къщи до обед, а пък ако не бъда, ще оставя разписка на управителя си.

— Парите ще бъдат у дома ви утре в десет часа сутринта, господин графе — отвърна Данглар. — Злато ли желаете, банкноти или сребро?

— Половината в злато, половината в банкноти, ако обичате.

Графът стана.

— Трябва да ви призная едно нещо, господин графе — започна Данглар; — смятах, че имам точни данни за всички по-значителни богатства в Европа, но признавам, че нямах понятие за вашето, което изглежда при това твърде голямо; отскорошно ли е?

— Не, господине — отговори Монте Кристо. — Много отдавнашно е, напротив: то е фамилно богатство, до което никой нямаше право да се докосва, и натрупаните лихви са утроили капитала; определеният от завещанието срок изтече едва преди няколко години, така че аз го използувам твърде отскоро и съвсем естествено е да не го знаете; впрочем скоро ще го опознаете по-добре.

И графът придружи тия думи със своята полуусмивка, която така много плашеше Франц д’Епине.

— С вашите вкусове и намерения, господине — продължи Данглар, — вие ще проявите в нашата столица лукс, който ще смаже всички нас, жалките дребни милионери; но като предполагам, че сте ценител на изкуството, защото при влизането ми вие разглеждахте моите картини, позволете да ви покажа галерията си: все стари табла, творби на големи майстори, не обичам съвременните художници.

— Имате право, господине, защото всички имат един голям недостатък — не са имали време да остареят.

— Мога ли да ви покажа някои статуи, на Торвалдсен[130], на Бартолони[131]и Канова[132], все чужди скулптори. Както виждате, не ценя френските художници.

— Имате право да бъдете несправедлив към тях, господине; те са ваши сънародници.

— Но всичко това ще стане по-нататък, когато се опознаем по-добре; днес ще се задоволя, ако позволите, да ви представя на госпожа Данглар; простете, че проявявам такова нетърпение, господине, обаче клиент като вас става почти член на семейството.

Монте Кристо се поклони, за да покаже, че приема честта, която финансистът му оказваше.

Данглар позвъни; влезе лакей в блестяща ливрея.

— У дома си ли е госпожа баронесата? — запита Данглар.

— Да, господин барон — отвърна лакеят.

— Сама?

— Не, госпожата има гости.

— Не ще ли бъде нескромно, господин графе, да ви представя в присъствието на други хора? Не пътувате инкогнито?

— Не, господин барон — усмихна се Монте Кристо. — Не смятам, че имам това право.

— Кой е при госпожата? Господин Дебре ли? — запита Данглар с простодушие, което накара Монте Кристо да се усмихне в душата си, уведомен вече за неизвестните семейни тайни на финансиста.

— Да, господин барон, господин Дебре — отвърна лакеят.

Данглар кимна.

След това се обърна към Монте Кристо:

— Господин Люсиен Дебре — каза той — е отдавнашен наш приятел и частен секретар на министъра на вътрешните работи; Що се отнася до съпругата ми, тя сключи неравен брак, когато се омъжи за мене, защото принадлежи към много стар род, по баща е госпожица дьо Сервиер, а по първия си брак е вдовица на покойния полковник маркиз дьо Наргон.

— Нямам честта да познавам госпожа Данглар, но срещнах вече господин Дебре.

— Така ли? Къде?

— У господин дьо Морсер.

— О, познавате ли виконтчето? — запита Данглар.

— Бяхме през едно и също време в Рим, през карнавала.

— Така, така — потвърди Данглар; — чувах, струва ми се, някаква необикновена история с бандити и крадци из развалините. Отървал се по чудо. Мисля, че бе разправил такова нещо на жена ми и дъщеря ми, след като се бе завърнал от Италия.

— Госпожа баронесата очаква господата — върна се да съобщи лакеят.

— Тръгвам пред вас, за да ви показвам пътя — поклони се Данглар.

— Следвам ви — отвърна Монте Кристо.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 470 | Нарушение авторских прав