АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XCI. МАЙКАТА И СИНЪТ

Граф дьо Монте Кристо се поклони с тъжно достойнство на петимата младежи и се качи отново в колата си заедно с Максимилиан и Еманюел.

Албер, Бошан и Шато Рено останаха сами на полесражението.

Момъкът спря върху секундантите си поглед, който не беше плах, но все пак сякаш искаше да долови мнението им за станалото.

— Ей богу, драги приятелю — започна пръв Бошан, чувствителен или по-малко лицемер, — позволете да ви поздравя: ето една съвсем неочаквана развръзка на тази крайно неприятна история.

Албер продължаваше да стои безмълвен и унесен. Шато Рено се задоволи да потупа ботуша си с жилавото бастунче.

— Няма ли да тръгнем? — запита той след това неловко замълчаване.

— Когато пожелаете — отвърна Бошан, — дайте ми само малко време да изкажа поздравленията си на господин дьо Морсер; той прояви днес едно толкова рицарско… и така рядко великодушие!

— О, да! — потвърди Шато Рено.

— Прекрасно е — продължи Бошан — да имаш такова самообладание!

— Разбира се, аз не бих бил способен на подобно нещо — заяви Шато Рено с подчертана и многозначителна студенина.

— Господа — прекъсна Албер, — вие не разбрахте, струва ми се, че между мене и господин дьо Монте Кристо се случи нещо извънредно сериозно…

— Напротив, напротив — отвърна веднага Бошан, — но не всички наши хапльовци биха могли да разберат вашата героична постъпка и вие ще бъдете принуден рано или късно да им я обясните по-енергично, отколкото е изгодно за здравето и живота ви. Желаете ли да ви дам един приятелски съвет? Заминете за Неапол, Хага или Санкт Петербург, спокойни места, гдето разглеждат въпросите на честта по-разумно, отколкото ги разбират нашите горещи парижки глави. Като стигнете там, упражнявайте се в стрелба и фехтовка; постарайте се да ви забравят, за да можете да се върнете спокойно във Франция след няколко години или пък да им внушите такава почит към академичните си упражнения, та да ви оставят на мира. Прав ли съм, господин Шато Рено?

— Точно така мисля и аз — отвърна благородникът. — Един безрезултатен дуел води винаги към тежки дуели.

— Благодаря, господа — отвърна със студена усмивка Албер, — ще последвам съвета ви не защото ми го дадохте, а защото сам възнамерявах да напусна Франция. Благодаря ви и за услугата, която ми направихте, като ми станахте секунданти. Тя е дълбоко врязана в сърцето ми; щом след всичко, което чух от вас, помня само нея.

Шато Рено и Бошан се спогледаха. Благодарността на Морсер направи едно и също впечатление и на двамата, а начинът, по който бе изказана, доказваше, такава решителност, щото всички биха се почувствували неловко, ако разговорът бе продължил.

— Сбогом, Албер — каза изведнъж Бошан, като подаде нехайно ръка на младежа, който не даде вид да се е отърсил от вцепенението си.

И не пое подадената ръка.

— Сбогом — каза на свой ред Шато Рено, като държеше в лявата ръка бастунчето, а с дясната поздрави.

Устните на Албер едва промълвиха:

— Сбогом!

Погледът му беше по-изразителен: съдържаше цяла поема от сдържан гняв, гордо презрение и великодушно възмущение.

Той остана все така неподвижен и тъжен и след като двамата му секунданти се качиха в колата; после отвърза изведнъж коня си от дръвчето, около което лакеят бе завързал, пи вода, метна се леко на седлото и препусна към Париж. След четвърт час се прибра в дома на улица Елдер.

Когато слизаше от коня, му се стори, че съзира зад завесата в спалнята на графа бледото лице на баща си; въздъхна, отвърна глава и се прибра в своя павилион.

Щом влезе, погледна за последен път всички богатства, радвали и подслаждали живота му още от детинство; погледна пак картините, отгдето образите му се усмихваха, пейзажите, чиито багри сякаш оживяха.

Извади от дъбовата подложка портрета на майка си и го нави на руло, оставяйки едно черно петно в позлатената рамка.

Подреди прекрасните си турски оръжия, красивите английски пушки, японския порцелан, гравираните купи, художествените бронзови украси с подписа на Фьошер или Бари; прегледа гардеробите и постави навред ключовете; хвърли в нарочно отворено чекмедже на писалището си всички пари от джобовете си, всички дребни накити от купите, кутиите и етажерките; направи точен списък на всичко и го остави на най-видното място на една маса, след като я разчисти от натрупаните книги и хартии.

Въпреки заповедта да го оставят сам, камериерът му влезе почти веднага в стаята.

— Какво желаете? — запита Морсер по-скоро тъжно, отколкото сърдито.

— Извинете, господине — отвърна камериерът, — вярно е, че ми забранихте да ви безпокоя, но господин граф дьо Морсер ме вика при себе си.

— Какво от това? — запита Албер.

— Не исках да отида при господин графа, преди да получа нареждане от господаря си.

— Защо?

— Защото господин графът сигурно знае, че съм ви придружавал.

— Вероятно.

— И ме вика, за да пита какво е станало. Какво да говоря?

— Истината.

— Трябва да кажа тогава, че дуелът не се състоя.

— Ще кажете, че съм поискал извинение от господин граф дьо Монте Кристо, вървете.

Камериерът се поклони и излезе.

Албер продължи да прави описа.

Когато довършваше работата си, вниманието му бе привлечено от тропота на коне в двора и колелата на кола, които раздрусаха стъклата на прозорците; той се приближи до прозореца и видя, че баща му се качи в колата си и замина.

Щом вратата се затвори след графа, Албер тръгна към отделението на майка си и тъй като нямаше кой да извести за идването му, стигна до спалнята на Мерседес, гдето спря на прага, сломен от това, което видя и отгатна.

Съставящи сякаш една единствена душа в две различни тела, и двамата се бяха заели за едно и също нещо: Мерседес вършеше точно това, което бе вече свършил Албер. Всичко беше подредено: дантелите, накитите, скъпоценностите, бельото, парите бяха сложени в чекмеджета, на които графинята събираше грижливо ключовете.

Албер видя приготовленията, разбра ги, извика:

— Мамо! — И се хвърли на врата на майка си.

Ако някой художник би могъл да предаде изражението на тия две лица, би създал сигурно прекрасна картина.

Тези проявления на смела решителност, които не плашеха Албер, когато ги вършеше сам, го изплашиха сега, когато ги видя у майка си.

— Какво правите? — попита той.

— А вие какво правихте? — отвърна тя.

— О майко! — извика Албер, задъхан от вълнение. — Вашето положение не е като моето! Не, вие не можете да вземете такова решение, каквото съм взел аз; защото аз идвам да ви предизвестя, че казвам сбогом на тоя дом и… на вас.

— Аз също, Албер — отговори Мерседес, — и аз заминавам. Разчитах, признавам, че син ми ще ме придружи, или може би съм се лъгала?

— Майко — отвърна твърдо Албер, — не мога да ви предложа съдбата, която съм си избрал: аз трябва да живея занапред без име и богатство; трябва, за да се приуча към това тежко съществуване, да заема от някой приятел пари за прехрана, докато започна сам да печеля. Така че, майчице, отивам веднага у Франц, за да го помоля да ми заеме малкото пари, които пресметнах, че ще ми бъдат необходими.

— Ти ли, клето дете? — извика Мерседес. — Да търпиш нищета и глад? Не казвай такова нещо! Ще разбиеш всичките ми решения.

— Но не и моите, майко — отговори Албер. — Аз съм млад, силен, а, струва ми се, и храбър; от вчера зная какво може да стори волята. Уви, майко, толкова хора са страдали и не са умрели от това, а са създали ново щастие върху развалините на обещаното някога от небето, върху отломките на дадените от бога надежди! Аз узнах това, майко, видях такива хора; узнах, че от бездната, в която са били захвърлени от врага, са се въззели така мощни и прославени, че са се издигнали над своя някогашен победител и са го провалили. Да, майко, от днес аз скъсвам с миналото и не приемам вече нищо от него, нито дори името си, защото — разбирате ме, нали? — вашият син не може да носи името на човек, който трябва да се черви пред някого!

— Албер, дете мое — каза Мерседес, — ако бих имала по-силно сърце, точно този съвет щях да ти дам; твоята съвест ти е заговорила, когато угасналият ми глас замълча; послушай съвестта си, сине мой. Ти имаше приятели, Албер, скъсай временно с тях, но не се отчайвай, майка ти те моли! Животът е все още прекрасен на твоите години, скъпи Албер, та ти си едва двадесет и две годишен! И тъй като на непокварено сърце като твоето е потребно и неопетнено име, вземи това на моя баща — той се наричаше Херера. Познавам те, Албер, каквото поприще и да поемеш, в късо време ще прославиш това име. Тогава, мили, се върни в обществото, още по-прочут поради миналата злочестина; но ако въпреки предвижданията ми това не стане, остави поне тази надежда, тази единствена мисъл на жената без бъдеще, за която гробът се разтваря още пред прага на тоя дом.

— Ще постъпя, както желаете, майко — отвърна младежът, — споделям вашата надежда; гневът господен няма да преследва нито вас, безгрешната, нито мене невинния. И щом сме взели вече решение, да действуваме веднага. Господин дьо Морсер излезе преди половин час, удобен случай, както виждате, да се спасим от разправии и обяснения.

— Чакам ви, сине мой — каза Мерседес.

Албер изтича веднага до булеварда и се върна с наемен файтон, който трябваше да ги изведе от дома им; припомни си едно малко мебелирано жилище на улица Сен Пер, гдето майка му щеше да има скромен, но приличен дом. И отиде да потърси графинята.

Тъкмо когато файтонът спря пред вратата и Албер слезе от него, някакъв мъж се приближи и му подаде писмо.

Албер позна управителя.

— От графа — каза Бертучо.

Албер взе писмото, отвори го и го прочете.

След това потърси с поглед Бертучо, но той бе изчезнал, докато Албер четеше писмото.

Тогава просълзен, задъхан от вълнение, Албер отиде при Мерседес и без да продума, й подаде писмото.

Мерседес прочете:

„Албер,

Като ви показвам, че отгатвам намерението, което възнамерявате да изпълните, смятам да ви покажа, че разбирам и от деликатност. Вие сте вече свободен, напускате дома на графа и вземате със себе си майка си, свободна като вас, но размислете, Албер; вие й дължите повече, отколкото бихте могли да дадете на това клето благородно сърце. Задръжте за себе си борбата, задръжте страданието, но спестете й първоначалната нищета, която ще съпътствува неизбежно първите ви усилия; защото тя не заслужава дори сянката на това нещастие, което я сполетя сега, а провидението не желае невинният да плаща за виновния.

Зная, че и двамата ще напуснете дома на улица Елдер, без да вземете нещо. Не се опитвайте да откриете как съм научил това. Зная го — нищо повече. Слушайте, Албер.

Преди двадесет и четири години аз се връщах радостен и горд в родината си. Имах годеница, Албер, една светица, която обожавах и на която носех сто и петдесет луидора, събрани с тежък и неспирен труд. Тези пари бяха определени за нея и като знаех колко е коварно морето, зарових съкровището ни в градината на къщата, гдето живееше баща ми — в Марсилия, Меланските алеи.

Майка ви, Албер, знае добре тази мила бедна къщица.

Напоследък, на идване в Париж, минах през Марсилия. Отидох да видя къщата с мъчителни спомени, а вечерта, с лопата в ръка, поразрових кътчето, гдето бях заровил съкровището си. Желязното сандъче беше на същото място, никой не се беше докосвал до него; то се намира в ъгъла, засенчен от хубава смокиня, посадена от баща ми в деня, когато съм се родил.

Е, добре, Албер, тези пари, отредени да осигурят живота и спокойствието на жената, която обожавах, по някаква странна и нещастна случайност могат да послужат днес за същата цел. Разберете ме добре. Аз бих могъл да предложа милиони на нещастната жена, но й давам само късчето черен хляб, изоставено под бедняшкия ми покрив, в деня, когато ме разделиха от моята любима. Вие сте великодушен, Албер, но може би сте въпреки това заслепен от гордост или озлобление; ако ми откажете, ако поискате от другиго това, което имам правото да ви предложа, ще ви кажа, че не е никак благородно да откажете спасението, предлагано на майка ви от човек, чийто баща е загинал от глад и отчаяние по вина на баща ви.“

След като четенето свърши, Албер зачака, неподвижен и блед, решението на майка си.

Мерседес вдигна към небето неразгадаем поглед.

— Приемам — каза тя, — този човек има право да заплати приноса, който ще внеса в манастира!

Тя прибра писмото до сърцето си, улови под ръка сина си и тръгна към стълбите с по-твърда стъпка, отколкото навярно бе очаквала сама.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 452 | Нарушение авторских прав