АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XII. БАЩА И СИН

Господин Ноартие — защото действително беше той — изпрати с очи лакея, докато се затвори зад него вратата; после, страхувайки се сигурно лакеят да не подслушва от вестибюла, той отново отвори: предпазливостта не беше излишна и бързината, с която Жермен се дръпна, показа, че не се е отървал от греха, който е погубил нашите праотци. Господин Ноартие се погрижи тогава да затвори сам вратата на вестибюла, затвори вратата на спалнята, бутна резето и се върна да подаде ръка на Вилфор, който следеше всички тези движения с изненада, от която не беше се съвзел още.

— И тъй, знаеш ли, драги ми Жерар — рече той на младия човек, като го погледна с усмивка, изразът на която беше доста мъчно да се определи, — ти не изглеждаш възхитен от срещата си с мене?

— Напротив, тате — рече Вилфор, — много се радвам, но аз толкова малко очаквах вашето посещение, че съм малко объркан.

— Но, драги ми приятелю — подзе господин Ноартие, като сядаше, — струва ми се, че бих могъл да кажа същото. Как! Вие ми съобщавате, че годежът ви в Марсилия е на 28 февруари, а на 3 март сте в Париж?

— Да, аз съм тук, тате — рече Жерар; като се приближи до господин Ноартие, — но не се сърдете; аз дойдох за вас и моето пътуване може би ще ви спаси.

— Ах, така ли — рече господин Ноартие и се изтегна нехайно в креслото, — така ли? Разкажете ми тогава това, господин съдия, то трябва да е любопитно.

— Тате, слушали ли сте за някакъв бонапартистки клуб на улица Сен Жак?

— Номер 53 ли? Да, аз съм негов подпредседател.

— Тате, хладнокръвието ви ме плаши.

— Какво искаш, мили ми? Когато е бил осъден на изгнание от монтанярите, излязъл е от Париж в кола със сено, преследван е бил в ландите на Бордо от копоите на Робеспиер, човек обръгва. Но продължавай. Е, какво се е случило в този клуб на улица Сен Жак?

— Ами това, че са поканили генерал Кенел и че генерал Кенел, който излязъл в девет часа вечерта от къщи, е бил намерен след два дни в Сена.

— И кой ви е разказал тази забавна история?

— Сам кралят.

— А аз в замяна на вашата история — продължи Ноартие — ще ви съобщя една новина.

— Тате, мисля, че знам вече това, което ще ми кажете.

— Така ли, вие знаете за дебаркирането на негово величество императора?

— Мълчете, тате, моля ви, заради вас най-напред, а после и заради мене. Да, аз знаех тази новина и дори я знаех преди вас, защото от три дни препускам от Марсилия за Париж, побеснял, че не мога да хвърля на двеста левги пред мене мисълта, която ми изгаря мозъка.

— Три дни! Луд ли сте? Преди три дни императорът не е бил още отпътувал от Елба.

— Нищо, аз знаех за намерението му.

— Как така?

— От едно писмо, адресирано до вас от остров Елба.

— До мене?

— До вас. Аз го залових у вестоносеца. Ако това писмо беше паднало в ръцете на друг, вие щяхте, тате, сега да бъдете разстрелян може би.

Бащата на Вилфор прихна да се смее.

— Хайде, хайде — рече той, — изглежда, реставрацията е научила от империята как да действува без въртели… Разстрелян! Драги мой, как бързате! А къде е това писмо? Познавам ви и затова съм уверен, че сте го спастрили овреме.

— Изгорих го до последното листче: защото това писмо беше вашата присъда.

— И провалянето на вашето поприще — отговори студено Ноартие. — Да, разбирам, но аз няма от какво да се боя, щом ме закриляте.

— Нещо повече — спасявам ви.

— Ех, по дяволите! Това става драматично; обяснете.

— Да се върнем към клуба на улица Сен Жак.

— Изглежда, този клуб е оживял на сърцето на господата от полицията; защо не са търсили по-добре? Щяха да го намерят.

— Те не са го намерили, но са по следите му.

— Това са обичайните думи, знам; когато полицията е безсилна, тя казва, че е по следите, и правителството очаква спокойно деня, когато тя ще дойде с клепнали уши да каже, че следите са изгубени.

— Да, но трупът е намерен; генерал Кенел е бил умъртвен, а във всички страни на света това се нарича убийство.

— Убийство ли, казвате? Но нищо не доказва, че генералът е станал жертва на убийство: всеки ден намират в Сена хора, които са се хвърлили от отчаяние и са се удавили, защото не са знаели да плуват.

— Тате, вие знаете много добре, че генералът не се е удавил от отчаяние и че не се къпят в Сена през месец януари. Не, не, не се самоизмамвайте, тази смърт с право наричат убийство.

— А кой я е нарекъл така?

— Сам кралят.

— Кралят! Мислех, че е достатъчно философ, за да разбере, че в политиката няма убийство. В политиката, драги ми, вие знаете като мене, няма хора, а идеи; няма чувства, а интереси; в политиката не убиват човека, а премахват пречката, ето всичко. Искате ли да знаете как е станало това? Ще ви кажа. Смятахме, че можем да се осланяме на генерал Кенел: бяха ни го препоръчали от остров Елба; един от нас отиде при него, покани го да дойде на улица Сен Жак на едно събрание, където ще намери приятели; той идва и там му разкриват целия план, потеглянето от остров Елба, възнамеряваното дебаркиране; после, когато той вече е чул всичко и не остава нищо повече да му се съобщи, той заявява, че е роялист; тогава всички се споглеждат; накарват го да се закълне, той се заклева, но така неохотно, че наистина такава клетва е равна на богохулство; и въпреки всичко това оставят генерала да излезе свободен, напълно свободен. Той не се е върнал дома. Какво искате, драги? Той излезе от нас, сигурно е сбъркал пътя, само това. Убийство! Наистина ме учудвате, Вилфор; вие сте помощник на кралския прокурор, а изграждате едно обвинение върху толкова неустойчиви улики. Дохожда ли ми някога на ум да ви кажа, когато като роялистки съдия заповядате да се отсече главата на един от нашите: „Сине, вие извършихте убийство!“ Не, аз казвам: „Много добре, господине, вие победихте; утре е нашият ред“.

— Но, тате, пазете се, нашата отплата ще бъде страшна, когато ни дойде редът.

— Не ви разбирам.

— Вие разчитате на връщането на узурпатора?

— Признавам.

— Вие се лъжете, тате, той няма да направи и десет левги във вътрешността на Франция и вече ще го погнат, ще го обиколят, ще го хванат като див звяр.

— Драги ми приятелю, императорът е сега на път за Гренобъл, на 10 или на 12 той ще бъде в Лион, а на 20 или 25 — в Париж.

— Населението ще се вдигне…

— За да го посрещне.

— Той има със себе си шепа хора, а срещу него ще изпратят армии.

— Които ще го съпроводят триумфално до столицата. Наистина, мили ми Жерар, вие сте още дете; мислите се за добре осведомен, защото някакъв телеграф три дни след дебаркирането ви съобщава: „Узурпаторът дебаркира в Кан с няколко души; пратена е подире му потеря“. Но къде е той, какво прави — вие не знаете; преследват го — ето всичко, което знаете. И така ще го преследват чак до Париж, без да гръмне пушка.

— Гренобъл и Лион са роялистки градове и ще издигнат на пътя му непреодолима преграда.

— Гренобъл ще му отвори възторжено портите си, целият Лион ще излезе да го посрещне. Вярвайте ми, ние сме също тъй добре осведомени като вас и нашата полиция не пада по-долу от вашата; искате ли доказателство? Вие искахте да скриете от мене пътуването си, а аз научих за вашето пристигане половин час след като сте минали бариерата; вие сте дали адреса си само на кочияша на пощенската кола, а аз знам вашия адрес и доказателство за това е, че пристигам при вас тъкмо когато се каните да седнете на трапезата; затова позвънете и поискайте още един прибор; ще обядваме заедно.

— Действително — отговори Вилфор, като погледна баща си с учудване, — действително вие ми изглеждате добре осведомен.

— Ех, бога ми, работата е съвсем проста; вие, които държите властта, имате само средствата, които могат да се купят с пари; ние, които очакваме властта, имаме средствата, които ни дава предаността.

— Предаността ли? — повтори Вилфор през смях.

— Да, предаността; така наричат учтиво честолюбието, което храни надежди за бъдещето.

И бащата на Вилфор протегна ръка към звънеца, за да повика слугата, когото синът не повикваше. Вилфор му задържа ръката.

— Почакайте, тате — рече младият човек, — още една дума.

— Кажете.

— Колкото и лоша да е кралската полиция, тя все пак знае нещо страшно.

— Какво?

— Белезите на човека, който се представил сутринта на генерал Кенел в деня, когато той изчезнал.

— Аха, знае ли това тя, тази добра полиция? И какви са тези белези?

— Мургава кожа, коси, бакенбарди и очи — черни, син редингот, закопчан до брадичката, офицерска лента на Почетния легион на илика, широкопола шапка и тръстиков бастун.

— Значи тя знае това — рече Ноартие. — И защо в такъв случай не е турила ръка на този човек?

— Защото го е загубила от очи вчера или завчера на ъгъла на улица Кок Ерон.

— Нали ви казах, че вашата полиция е глупава.

— Но тя всяка минута може да го намери.

— Да — рече Ноартие, като гледаше безгрижно наоколо, — да, ако този човек не е предупреден, но той е предупреден; и — добави той с усмивка — ще промени лицето и дрехите си.

При тези думи той стана, свали редингота и връзката си, приближи се до една маса, на която бяха наредени всички тоалетни принадлежности от несесера на сина му, взе бръснача, насапуниса си лицето и със съвсем твърда ръка обръсна бакенбардите, които даваха толкова ценни улики на полицията.

Вилфор го гледаше, с ужас, нелишен от възхищение.

След като обръсна бакенбардите си, Ноартие промени прическата си; вместо черната си връзка взе една цветна, която лежеше отгоре в един отворен куфар; вместо синия си редингот с копчета облече един кестеняв и отворен редингот на Вилфор; премери пред огледалото шапката на младия човек със завити нагоре краища и останал доволен от нея, той не взе тръстиковия бастун в ъгъла зад камината, дето беше го сложил, а вместо него в нервната му ръка изсвири една бамбукова жилава пръчица, с която елегантният помощник прокурор придаваше на походката си онази непринуденост, която беше едно от главните му качества.

— Е как — рече той, като се обърна към изумения си син, когато промяната беше извършена пред очите му, — е как, мислиш ли, че твоята полиция ще ме познае сега?

— Не, тате — измънка Вилфор, — надявам се поне.

— Сега, драги ми Жерар — продължи Ноартие, — аз се осланям на твоето благоразумие, ти ще се погрижиш да скриеш всички тези неща, които ти оставям.

— О, бъдете спокоен, тате — рече Вилфор.

— Така, така! И сега мисля, че си прав и че може би наистина си ми спасил живота; но бъди спокоен, аз ще ти се отплатя скоро.

Вилфор поклати глава.

— Не вярваш ли?

— Надявам се поне, че грешите.

— Ще видиш ли пак краля?

— Може би.

— Искаш ли да минеш в очите му за пророк?

— Пророците, които предсказват нещастие, не са добре посрещани в двореца, тате.

— Да, рано или късно им отдават заслуженото; и предположи, че дойде втора реставрация, тогава ще минеш за велик човек.

— А какво да кажа на краля?

— Кажи му това: „Господарю, лъжат ви за настроенията във Франция, за отношението на градовете, за духа на армията; оня, когото в Париж вие наричате корсикански людоед, когото наричат още узурпатор в Невер, се нарича вече Бонапарт в Лион и император в Гренобъл. Вие смятате, че го преследват, че той бяга; а той шествува, бърз като орела, който той ни възвръща. Вие мислите, че войниците му мрат от глад, че са смазани от умора, готови да се разбягат, а те растат като търкаляща се снежна топка. Господарю, заминете; оставете Франция на истинския й владетел, който не я е купил, а завоювал; заминете, господарю, не защото се излагате на някаква опасност, вашият противник е достатъчно силен, за да прояви милост, но защото за един внук на свети Луи би било унизително да дължи живота си на победителя на Арколе, Маренго и Аустерлиц.“ Кажи му това, Жерар; или по-скоро не му казвай нищо; скрий пътуването си; не се хвали с това, което си дошъл да правиш и което си направил в Париж; вземи отново пощенската кола; и ако си препускал насам, на връщане лети; върни се в Марсилия нощем; влез в дома си през някоя задна врата и остани там кротък, смирен, скрит, главно безобиден, защото този път, кълна ти се, ние ще действуваме като силни хора, които знаят враговете си. Тръгнете, синко, тръгнете, мили ми Жерар, и в награда, загдето се подчинявате на бащините си заповеди или, ако предпочитате, загдето уважавате съветите на един приятел, ние ще ви задържим на вашия пост. Това ще ви позволи — добави Ноартие с усмивка — да ме спасите втори път, ако политическата люлка ви издигне един ден отново горе, а мене ме свали долу. Сбогом, мили ми Жерар; при следващото си дохождане отседнете у мене.

И Ноартие излезе с онова спокойствие, което не го напусна нито миг в продължение на този нелек разговор.

Вилфор, бледен и развълнуван, изтича на прозореца, открехна завесата и видя как баща му минава, спокоен и невъзмутим, между двама-трима подозрителни хора, дебнещи по края на тротоара и на ъгъла на улицата, сигурно за да задържат човека с черните бакенбарди, синия редингот и широкополата шапка.

Вилфор остана така прав и запъхтян, докато баща му изчезна на кръстопътя Бюси. Тогава той се спусна към оставените от него неща, пъхна на дъното на куфара си черната връзка и синия редингот, смачка шапката и я мушна в долната част на един шкаф, счупи на три тръстиковия бастун и го хвърли в огъня, сложи си пътническия каскет, повика своя камериер, забрани му с поглед да задава въпроси, уреди сметката си в хотела, скочи в колата, която го чакаше запрегната, научи в Лион, че Бонапарт е влязъл вече в Гренобъл, и сред вълнението, което цареше по целия път, стигна в Марсилия, обхванат от всички страхове, които нахлуват в сърцето на човека заедно с честолюбието и първите успехи.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 411 | Нарушение авторских прав