АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

VI. ПОМОЩНИКЪТ НА КРАЛСКИЯ ПРОКУРОР

Същия ден, в същия час, на улица Гран Кур, срещу фонтана на Медузите, в един от старите домове с аристократична архитектура, построени от Пюже, имаше също годявка.

Само че актьорите на тази сцена не бяха хора от народа, не бяха моряци и войници, а принадлежаха към висшето съсловие на марсилското общество. Това бяха бивши сановници, излезли в оставка при узурпатора; стари офицери, избягали от нашите редици в армията на Конде; младежи, възпитани от семействата си в омраза към този човек, когото петте години изгнание трябваше да направят мъченик, а петнайсетте години реставрация — бог.

Бяха насядали около трапезата и разговорът кипеше от всички страсти на това време, страсти особено страшни, буйни и ожесточени на юг, защото от петстотин години религиозната вражда там усилваше политическата вражда.

Императорът, който беше станал крал на остров Елба, след като е бил господар на една част от света, и царуваше над едно население от пет-шест хиляди души, след като сто и двайсет милиона поданици на десет различни езика бяха викали пред него: „Да живее Наполеон!“, се струваше на сътрапезниците човек, навеки загубен за Франция и за престола. Сановниците изтъкваха политическите му грешки; военните говореха за Москва и Лайпциг; жените — за неговия развод с Жозефина. На тези роялисти, които се радваха и ликуваха не от падението на човека, но от унищожението на принципа, се чинеше, че животът започва отново за тях и че тяхното общество се пробужда от мъчителен сън.

Един старец, окичен с кръста на свети Луи, стана и предложи на гостите да пият за здравето на крал Луи XVIII; това беше маркиз дьо Сен Меран.

Тази наздравица в чест на хартуелския изгнаник и краля, умиротворител на Франция, бе посрещната с високи викове, всички вдигнаха чашите си по английски обичай, жените отбодоха букетите си и осеяха с тях покривката на трапезата. Настъпи почти поетичен възторг.

— Те биха признали, ако бяха тук — рече маркиза дьо Сен Меран, жена със сух поглед, с тънки устни, с аристократична и още елегантна осанка въпреки петдесетте си години, — всички тези революционери, които ни изгониха и които ние оставяме да съзаклятничат спокойно в нашите стари замъци, купени от тях за къшей хляб през време на терора, биха признали, че истинската самоотверженост беше проявена от наша страна, защото останахме предани на рухващата монархия, а те, напротив, приветствуваха изгряващото слънце и си създаваха състояние, докато ние изгубихме нашето; те биха признали, че нашият крал беше наистина Луи Възлюбения, докато техният узурпатор си оставаше винаги проклетият Наполеон; не е ли тъй, дьо Вилфор?

— Какво казвате, госпожо маркизо?… Извинете, не следях разговора.

— Ех, оставете тези деца, маркизо — подзе старецът, който беше предложил наздравицата, — тези деца скоро ще станат съпрузи и съвсем естествено е да говорят не за политика.

— Моля да ми простите, мамо — рече една млада и хубава особа с руси коси, с кадифени очи, плувнали в седефена влага, — аз ви връщам господин дьо Вилфор, когото бях обсебила за миг. Господин дьо Вилфор, мама иска да говори с вас.

— Готов съм да отговоря на майка ви, ако тя благоволи да повтори въпроса си, който не чух добре — рече господин дьо Вилфор.

— Прощава ви се, Рене — рече маркизата с нежна усмивка, която беше странно да се види на това сухо лице, — но женското сърце е така създадено, че колкото и да е изсушено от предразсъдъците и изискванията на етикета, в него винаги остава едно плодоносно и засмяно кътче, отредено от бога за майчината любов. Прощава ви се… Аз казвах, Вилфор, че бонапартистите нямат нито нашата вяра, нито нашия възторг, нито нашата самоотверженост.

— О, госпожо, те имат нещо, което замества всичко това — фанатизъм. Наполеон е Мохамед на западния свят; за всички тези хора с ниско потекло, но извънредно честолюбиви той е не само законодател и учител, но и символ, символ на равенство.

— На равенство! — извика маркизата. — Наполеон — символ на равенство! А какво ще правите тогава с господин дьо Робеспиер? Струва ми се, че вие му крадете мястото, за да го дадете на корсиканеца; но стига и една узурпация, струва ми се.

— Не, госпожо — рече Вилфор, — аз оставям всекиго на неговия пиедестал: Робеспиер — на площад Луи XV, върху неговия ешафод; Наполеон — на площад Вандом, върху неговата колона; само че единият създаде равенството, което унижава, а другият — равенството, което издига; единият доведе кралете до равнището на гилотината, другият издигна народа до равнището на трона. Това не значи — добави Вилфор със смях, — че и двамата не са отвратителни революционери и че 9 термидор и 4 април 1814 година не са два щастливи дни за Франция, достойни еднакво да бъдат празнувани от приятелите на реда и на монархията; но с това се обяснява също тъй защо, макар и повален, надявам се, завинаги, Наполеон запази предани привърженици. Какво искате, маркизо? Кромуел не беше и половината на Наполеон, но и той ги имаше!

— Знаете ли, че това, което казвате, Вилфор, мирише на революция от една левга далеч? Но аз ви прощавам: човек не може да бъде син на жирондинец и да не запази нещо от своя произход!

Буйна червенина изби по челото на Вилфор.

— Вярно е, госпожо — рече той, — че баща ми беше жирондинец; но той не е гласувал за смъртта на краля; той беше прокуден от същия терор, който прокуди и вас, и насмалко не сложи главата си на същия ешафод, на който падна главата на вашия баща.

— Да — рече маркизата, без този кървав спомен да промени най-малко чертите й, — само че те двамата биха се покачили на ешафода за диаметрално противоположни принципи и доказателство за това е, че цялото ми семейство остана вярно на заточените владетели, докато вашият баща побърза да се присъедини към новото правителство и след като гражданинът Ноартие беше жирондинец, граф Ноартие стана сенатор.

— Мамо, мамо — рече Рене, — нали бяхме се уговорили да не се връщаме към тези лоши спомени.

— Госпожо — отговори Вилфор, — и аз заедно с госпожица дьо Сен Меран ще ви помоля покорно да забравите миналото. Каква полза да се укоряваме за неща, в които е безсилна дори божията воля? Бог може да промени бъдещето; той не може да видоизмени нищо в миналото. Ние, хората, можем, ако не да го отречем, поне да хвърлим було върху него. Ето, аз се разделих не само с убежденията на баща си, но и с името му. Баща ми беше или е може би още бонапартист и се нарича Ноартие, аз съм роялист и се наричам дьо Вилфор. Оставете да умре в стария дънер остатъкът от революционен сок и гледайте, госпожо, само издънката, която се отделя от този дънер и не може, бих казал, почти не иска да се отдели съвсем от него.

— Браво, Вилфор — рече маркизът, — браво, добре отговорихте! И аз също винаги съм убеждавал маркизата да забрави миналото, но никога не съм постигнал това от нея; вие ще бъдете по-щастлив, надявам се!

— Хубаво — рече маркизата, — да забравим миналото, и аз искам това, ние се разбрахме; но нека Вилфор поне бъде непреклонен в бъдеще. Не забравяйте, Вилфор, че ние гарантирахме за вас пред негово величество; че и негово величество също благоволи да забрави по наша препоръка — тя му протегна ръка, — както и аз забравям по ваша молба. Само че ако някой съзаклятник ви падне в ръцете, помнете, че ви следят още по-строго, защото знаят, че сте от семейство, което може би е във връзка с тези съзаклятници.

— Уви, госпожо маркизо — рече Вилфор, — моята длъжност и главно времето, в което живеем, ми повеляват да бъда строг. И аз ще бъда. На мене ми се случи вече да поддържам обвинение по няколко политически дела и в това отношение аз се показах. За нещастие това не е още краят.

— Мислите ли? — попита маркизата.

— Боя се, че е така. Наполеон на остров Елба е много близо до Франция; неговото присъствие почти пред нашите брегове поддържа надежди у съмишлениците му. Марсилия гъмжи от полуплатени офицери, които всеки ден под лекомислен предлог търсят свада с роялистите; оттук — дуелите между хората от висшите класи, оттук — убийствата сред народа.

— Да — рече граф дьо Салвьо, стар приятел на господин дьо Сен Меран и на камерхера граф д’Артоа, — да, но не знаете ли, че Свещеният съюз го премества оттам?

— Да, ставаше дума за това по време на нашето заминаване от Париж — рече господин дьо Сен Меран. — А къде го пращат?

— На Света Елена.

— На Света Елена! Какво е това? — попита маркизата.

— Остров на две хиляди левги оттук, отвъд екватора — отговори графът.

— На добър час! Както казва Вилфор, голяма лудост е да се остави такъв човек между Корсика, където е роден, Неапол, където още царува зет му, и Италия, която искаше да направи кралство на своя син.

— За нещастие — рече Вилфор — ние имаме договорите от 1814 и не можем да докоснем с пръст Наполеон, без да нарушим тези договори.

— Хубаво, ще ги нарушим — рече господин дьо Салвьо. — Беше ли по-внимателен той, когато заповяда да разстрелят нещастния Ангиенски херцог?

— Да — рече маркизата, — разбрахме се. Свещеният съюз ще освободи Европа от Наполеон, а Вилфор ще освободи Марсилия от неговите съмишленици. Кралят или царува, или не: ако царува, правителството му трябва да бъде силно и чиновниците му непреклонни; само така може да се предотврати злото.

— За нещастие, госпожо маркизо — рече усмихнат Вилфор, — помощникът на кралския прокурор идва винаги, когато злото е извършено.

— Тогава той трябва да го поправи. Бих могъл да ви кажа още, че ние не поправяме злото, а отмъщаваме за него; само това.

— Ох, господин дьо Вилфор — рече една млада и красива особа, дъщеря на граф дьо Салвьо и приятелка на госпожица дьо Сен Меран, — постарайте се да намерите някое интересно дело, докато сме в Марсилия. Никога не съм виждала углавен съд, а това, казват, било много любопитно.

— Наистина много любопитно, госпожице — рече помощникът на кралския прокурор, — това не е изкуствена трагедия, а истинска драма; не престорени, а истински страдания. Човекът, когото виждате, не се връща, когато завесата падне, в къщи да вечеря със семейството си и не ляга спокойно да спи, за да почне на другия ден отново, а се връща в затвора, дето намира палача. Виждате добре, че за нервни личности, които търсят силни усещания, няма по-добро зрелище. Бъдете спокойна, госпожице дьо Салвьо, ако се представи случай, аз ще ви го доставя.

— Той ни кара да треперим… и се смее! — рече Рене, цялата пребледняла.

— Какво искате… това е дуел… Аз вече пет-шест пъти съм поискал смъртно наказание за подсъдимите, политически и други… Кой знае колко ками в този час се точат в мрака или са вече насочени срещу мене?

— О, боже мой — извика Рене, като побледняваше все повече и повече, — говорите ли сериозно, господин дьо Вилфор?

— Съвсем сериозно — подзе младият съдия с усмивка на устните. — И с тези интересни процеси, които госпожицата иска от мене, за да задоволи любопитството си, и аз искам, за да задоволя честолюбието си, положението ми още повече ще се влоши. Мислите ли, че всички тези войници на Наполеон, свикнали да вървят слепешката срещу врага, разсъждават, когато пущат куршум или тръгват на щик? И ще разсъждават ли повече за убийството на човек, когото смятат за свой личен неприятел, отколкото за убийството на един русин, австриец или унгарец, когото не са виждали никога? Впрочем това, виждате ли, е необходимо; иначе нашата професия не би имала оправдание. Аз самият, когато виждам в очите на обвиняемия пламъка на яростта, се чувствувам одързостен, разгорещявам се: това не е вече процес, това е сражение; аз се боря срещу него, той отвръща, аз удвоявам усилията си и сражението свършва, както всички сражения, с победа или поражение. Ето какво значи да пледираш! Опасността поражда красноречието. Ако обвиняемият ми се усмихне след моята реч, аз бих си помислил, че съм говорил лошо, че думите ми са били бледи, слаби, недостатъчни. Представете си каква гордост изпълва душата на един кралски прокурор, убеден във вината на обвиняемия, когато вижда как побледнява и се навежда престъпникът под тежестта на уликите и мълниите на неговото красноречие! Главата на престъпника се навежда, тя ще падне.

Рене извика леко.

— Ето какво значи дар слово — рече един от сътрапезниците.

— Ето такъв човек е нужен във времена като нашите! — рече друг.

— Във вашия последен процес — каза трети — вие бяхте чудесен, скъпи ми Вилфор. Спомняте ли си оня, който беше убил баща си; вие буквално го убихте, преди до него да се допре палачът.

— О, за отцеубийците не ми е жал — рече Рене, — за такива хора няма достатъчно голямо наказание, но нещастните политически престъпници!…

— Но те са още по-лоши, Рене, защото кралят е баща на народа и да искаш да свалиш или да убиеш краля, значи да искаш да убиеш бащата на трийсет и два милиона души.

— Ох, това ми е безразлично, господин дьо Вилфор — подзе Рене, — обещавате ли ми да бъдете снизходителни към тези, за които ще се застъпя?

— Бъдете спокойна — отвърна Вилфор с очарователна усмивка, — ние ще съставяме заедно обвинителните речи.

— Мила моя — намеси се маркизата, — занимавайте се с вашите колибри, кученца и парцали и оставете вашия бъдещ съпруг да си върши работата. Днес оръжието си почива и съдийската тога е на почит; за това има една много дълбока латинска поговорка — Cedant arma togae[3] — рече Вилфор, като се поклони.

— Не се осмелих да го кажа на латински — отговори маркизата.

— Струва ми се, че бих предпочела да бъдете лекар — рече Рене, — ангелът на смъртта, макар и да е ангел, винаги ме е плашил много.

— Добра ми Рене! — пошепна Вилфор, загледан в младата девойка с влюбен поглед.

— Дъще — рече маркизът, — господин Вилфор ще бъде нравственият и политически лекар на нашата провинция; повярвайте ми, това е хубава роля.

— И тя ще помогне да се забрави ролята, която е играл баща му — подзе непоправимата маркиза.

— Госпожо — отвърна Вилфор с тъжна усмивка, — имах вече честта да ви кажа, че баща ми, както се надявам поне, се е отрекъл от миналите си заблуди: че е станал ревностен привърженик на религията и реда, по-добър роялист от мене може би; защото той е роялист по разкаяние, а аз съм само по страст.

И след тази огладена фраза Вилфор, за да види впечатлението от своето красноречие, огледа сътрапезниците си, както след подобна фраза в съда оглеждаше слушателите.

— Правилно, скъпи ми Вилфор — подзе граф дьо Салвьо, — тъкмо това казах в Тюйлери завчера на министъра на двора, който искаше да му обясня този странен брак между сина на един жирондинец и дъщерята на един офицер на армията на Конде; и министърът много добре разбра. Луи XVIII покровителствува тоя начин на обединение. Кралят, който, без да подозираме, слушал нашия разговор, ни прекъсна и каза: „Вилфор (забележете, че кралят не произнесе името на Ноартие, а, напротив, наблегна върху името Вилфор), Вилфор — рече кралят — ще направи хубаво поприще; той е един вече зрял младеж и принадлежи на моя свят. С удоволствие узнах, че маркиз и маркиза дьо Сен Меран са го избрали за зет, и сам щях да ги посъветвам за този брак, ако те не бяха дошли първи при мен да молят позволение.“

— Кралят ли каза това, графе? — провикна се Вилфор възхитен.

— Привеждам ви собствените му думи и ако иска да бъде искрен, маркизът ще признае, че същото кралят му е казал сам, когато преди шест месеца той му е съобщил за намерението си да омъжи дъщеря си за вас.

— Това е вярно — потвърди маркизът.

— О, тогава аз дължа всичко на този достоен владетел. Затова какво няма да направя, за да му служа!

— Чудесно — рече маркизата, ето такъв ми харесвате: нека сега заповяда кой да е съзаклятник — ще бъде достойно посрещнат.

— А аз, мамо — рече Рене, — моля бога да не ви послуша и да изпраща на господин дьо Вилфор само дребни крадци, фалирали търговци и боязливи мошеници, така ще спя спокойна.

— По същия начин — рече през смях Вилфор — вие бихте пожелали на лекаря мигрени, шарки и ухапвания от оси, всички неща, които засягат само кожата. Ако искате да ме видите кралски прокурор, пожелайте ми, напротив, такива страшни болести, лечението на които прави чест на лекаря.

В този миг — като че ли случаят беше чакал пожеланието на Вилфор, за да го изпълни — влезе един лакей и му каза няколко думи на ухото. Вилфор стана от трапезата, като се извини, и се върна след няколко минути с просияло лице и усмивка на уста.

Рене го погледна с обич: със сините си очи, с матовия си тен и с черните бакенбарди, които ограждаха лицето му, той беше наистина елегантен и хубав млад мъж; младата девойка със замрял дъх на устните си чакаше той да й обясни причината за мигновеното си изчезване.

— Вие пожелахте преди малко да имате за мъж лекар — рече Вилфор, — аз имам с учениците на Ескулап (така приказваха още в 1815 година) поне тази прилика, че никога не разполагам с времето си и че ме търсят дори при вас, дори в деня на годежа ми.

— А за какво ви търсят? — попита хубавата млада девойка с леко безпокойство.

— Уви, за един болен, който, ако се съди по това, което ми казаха, е на смъртно легло: случаят е тежък и болестта води към ешафода.

— О, боже мой! — извика Рене побледняла.

— Наистина ли? — извикаха в един глас присъствуващите:

— Изглежда, че току-що е открит чисто и просто един бонапартистки заговор.

— Възможно ли е? — рече маркизата.

— Ето доноса.

И Вилфор прочете:

— „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин прокурора на краля, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-комендант на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е бил натоварен от Мюра с писмо до узурпатора, а от узурпатора с писмо до парижкия бонапартистки комитет.

Ще се уверите в това престъпление, когато го арестувате; защото ще намерите това писмо или у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

— Но това писмо е анонимно — рече Рене — и е адресирано до господин кралския прокурор, а не до вас.

— Да, но кралският прокурор отсъствува; в негово отсъствие писмото е дадено на неговия секретар, комуто е възложено да отваря писмата; той го е отворил, пратил е да ме потърсят и като не ме намерил, сам е дал нареждане за арестуване.

— Значи престъпникът е арестуван — рече маркизата.

— Искате да кажете, обвиняемият — подзе Рене.

— Да, госпожо маркизо — рече Вилфор, — и както имах вече честта да кажа преди малко на госпожица Рене, ако намерят въпросното писмо у него, болният е опасно болен.

— А къде е този нещастник? — попита Рене.

— Той е у мене.

— Идете, приятелю мой — рече маркизът, — не пренебрегвайте задълженията и не оставайте с нас, когато кралската служба ви зове другаде: идете, където кралската служба ви зове.

— О, господин дьо Вилфор — рече Рене, като допря умолително длани една до друга, — бъдете снизходителен, днес е денят на нашия годеж.

Вилфор избиколи масата и като се приближи до стола на младата девойка, на чието облегало се опря, рече:

— Зарад вашето спокойствие ще направя всичко възможно, мила Рене; но ако уликите са сигурни, ако обвинението е вярно, ще трябва да се отсече този бонапартистки плевел.

Рене потрепна при думата отсече, защото плевелът, който трябваше да се отсече, имаше глава.

— Хайде, хайде — рече маркизата, — не слушайте това момиченце, Вилфор, то ще свикне.

И маркизата протегна на Вилфор сухата си ръка, която той целуна, като гледаше Рене и й казваше с очи:

„Целувам вашата ръка или поне бих желал да я целуна“.

— Печално предзнаменование! — пошушна Рене.

— Наистина, госпожице — рече маркизата, — вие ме отчайвате с вашите детинщини: питам ви, какво общо може да има съдбата на държавата с вашите приумици и сантименталности?

— О, мамо! — прошепна Рене.

— Простете нашата лоша роялистка, госпожо маркизо — рече Вилфор, — обещавам ви да изпълня дълга си на помощник кралски прокурор добросъвестно, сиреч да бъда безпощаден.

Но в същото време, когато прокурорът говореше тези думи на маркизата, годеникът хвърли скришом поглед на годеницата и този поглед казваше: „Бъдете спокойна, Рене: зарад вас ще бъда снизходителен“.

Рене отговори с най-милата си усмивка на този поглед и Вилфор излезе изпълнен с райско блаженство.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 399 | Нарушение авторских прав