АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

III. КАТАЛАНИТЕ

На сто крачки от мястото, дето двамата приятели с втренчен в кръгозора поглед и наострено ухо пиеха искрящото малгско вино, зад един гол и разяден от слънцето и мистрала рид се издигаше селото Каталаните.

Един ден група тайнствени преселници тръгнали от Испания и се спрели на тази ивица от суша, където са и досега. Те дошли кой знае откъде и говорели на непознат език. Един от водачите, който разбирал провансалски, помолил марсилската община да им отстъпи този гол и безводен нос, на който, както древните мореплаватели, те изтеглили ладиите си. Молбата му била удовлетворена и три месеца след това около дванайсетте или петнайсетте ладии, които докарали тези скитници от морето, се издигнало малко село.

Това чудновато и живописно полумавританско-полуиспанско село ние виждаме днес населено от потомците на тези хора, които говорят на езика на бащите си. В продължение на три-четири века те са останали верни на този малък нос, на който са кацнали като ято морски птици, без да се смесват никак с марсилското население, като се женят помежду си и пазят обичаите и носията на родината си, както са запазили и езика й.

Нека нашите читатели ни последват през единствената улица на това малко село и влязат с нас в една от тези къщи, на които слънцето е дало отвън хубавия цвят на повехнали листа, присъщ на паметниците на този край, и които отвътре са боядисани с онази бяла боя, която е единственото украшение на испанските розариа[2].

Хубава мома с черни като катран коси, с кадифени като на газела очи стоеше права, облегната на оградата, и мачкаше между тънките си, изваяни сякаш от някой античен ваятел пръсти едно невинно изтравниче; тя късаше цветовете му и част от тях бяха осеяли вече земята; ръцете й заголени до лакътя, потъмнели от загар, но сякаш моделирани по ръцете на Милоската Венера, трептяха от трескаво нетърпение, а нейният гъвкав и извит крак тупаше по земята, така че се очертаваше чистата, горда и смела форма на целия й крак, обут в червен памучен чорап със сиви и сини шарки.

На три крачки от нея, седнал на един стол, като се полюляваше нервно, облакътен на стар прояден мебел, висок двайсет и две годишен момък я гледаше с безпокойство и яд; очите му питаха, но твърдият и втренчен поглед на момата обуздаваше нейния събеседник.

— Слушайте, Мерседес — рече момъкът. Великден ще дойде скоро, тъкмо време да направим сватба, отговорете ми!

— Отговорила съм ви сто пъти, Фернан, и трябва наистина да сте голям враг на себе си, за да ме питате пак!

— Хубаво! Повторете пак, моля ви, повторете ми пак, за да мога да повярвам в това. Кажете ми за стотен път, че отхвърляте любовта ми, за която майка ви даде съгласието си; накарайте ме да разбера, че си играете с щастието ми, че животът и смъртта ми не са нищо за вас. Ах, боже мой, боже мой! Десет години да мечтая да стана ваш съпруг, Мерседес, и да загубя тази надежда, единствената цел в живота ми!

— Аз поне никога не съм поддържала тази надежда у вас, Фернан — отвърна Мерседес; — не можете да ме укорите, че някога съм ви подмамвала. Винаги съм ви казвала: обичам ви като брат, но не искайте никога от мен друго освен тази братска дружба, защото сърцето ми принадлежи на друг. Не съм ли ви казвала винаги това, Фернан?

— Да, знам добре това, Мерседес — отговори младежът, — да, вие винаги сте била към мене искрена до жестокост; но не забравяйте, че за каталаните е свещен закон да се женят помежду си.

— Лъжете се, Фернан, това не е закон, а обичай, само толкова и, вярвайте ми, не бива да се позовавате на този обичай. Вие подлежите на набор, Фернан; вие сте още свободен, но това е обикновена отстъпка; ако не днес, утре може да бъдете повикан под знамената. Станете ли веднъж войник, какво ще правите с мене, клето сираче, нещастно, без състояние, което има само една полусрутена колиба, дето висят няколко вехти мрежи — жалко наследство, оставено от баща ми на майка ми, а от майка ми — на мене? Година, откакто е умряла, помислете, Фернан, че аз живея почти от подаяния? Понякога се преструвате, че ви помагам, за да имате право да разделите с мене вашия улов; и аз приемам, Фернан, защото баща ви е брат на моя баща, защото сме израснали заедно и най-вече защото ще се наскърбите много, ако откажа. Но аз чувствувам, Фернан, че парите, които получавам от продажбата на тази риба и с които купувам конопа за предене, са подаяние.

— Не е ли все едно, Мерседес, ако бедна и самичка, вие сте ми по-мила от дъщерята и на най-гордия корабовладелец или на най-богатия банкер в Марсилия! Какво трябва на хора като мен? Една честна жена и добра домакиня. Къде ще намеря аз по-добра от вас в тези две отношения?

— Фернан — отговори Мерседес, като разтърси глава, — ставаш лоша домакиня и не можеш да кажеш, че ще останеш честна жена, когато обичащ друг мъж, а не своя съпруг. Задоволете се с приятелството ми, защото, повтарям ви, това е всичко, което мога да ви обещая, а аз обещавам само това, което съм сигурна, че мога да дам.

— Да, разбирам — рече Фернан, — вие понасяте търпеливо сиромашията си, но се страхувате от моята. Тогава знайте, Мерседес, че ако ме обичате, аз ще си опитам късмета; вие ще ми донесете щастие и аз ще бъда богат: няма да остана рибар; мога да постъпя в някоя кантора; мога да стана дори търговец!

— Вие не можете нищо от това, Фернан. Вие сте войник и ако сте сега в Каталаните, то е само защото няма война. Останете си рибар; не стройте въздушни кули, след което реалността ще ви се стори още по-страшна, и се задоволете с приятелството ми, тъй като не мога да ви дам друго.

— Права сте, Мерседес, аз ще стана моряк; вместо облеклото на бащите ни, което вие презирате, ще туря лъскава шапка, моряшка фланела и синя блуза с котви на копчетата. Така ли трябва да бъде облечен човек, за да ви хареса?

— Какво искате да кажете? — попита Мерседес и го стрелна с властен поглед. — Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Искам да кажа, Мерседес, че сте така строга и жестока към мене само защото очаквате човек, облечен така. Но този, когото очаквате, е може би непостоянен, а ако не е, морето е такова към него.

— Фернан — извика Мерседес, — мислех ви за добър, но съм се лъгала! Фернан, вие имате лошо сърце, щом на помощ на вашата ревност призовавате божия гняв! Да, не крия, очаквам и обичам този, за когото говорите, а ако не дойде, вместо да го обвинявам в непостоянство, ще кажа, че е умрял, като ме е обичал.

Младият каталанец яростно сви юмруци.

— Разбирам ви, Фернан: вие искате да му отмъстите, загдето не ви обичам; вие искате да кръстосате каталанския си нож с камата му! До какво ще ви доведе това? Да загубите приятелството ми, ако сте победен, да видите как се променя приятелството ми в омраза, ако сте победител. Вярвайте ми, да търсите свада с един човек е лошо средство да се харесате на жената, която обича този човек. Не, Фернан, не се отдавайте на лошите си мисли. Щом не можете да ме имате за жена, задоволете се да ме имате за приятелка и сестра; пък почакайте — додаде тя със замъглени и измокрени от сълзи очи, — почакайте, Фернан: преди малко казахте, че морето е коварно, а ето вече четири месеца, откак е тръгнал; през тези четири месеца аз наброих много бури!

Фернан остана равнодушен; той не пожела да изтрие сълзите, които се ронеха по бузите на Мерседес; а за всяка от тези сълзи би дал чаша своя кръв; но тези сълзи течаха за друг.

Той стана, разходи се из колибата и се спря пред Мерседес с мрачен поглед и свити пестници.

— Вижте, Мерседес — рече той, — още веднъж отговорете: решено ли е?

— Обичам Едмон Дантес — рече спокойно момата — и никой друг освен Едмон няма да бъде мой съпруг.

— И ще го обичате винаги?

— Докато съм жива.

Фернан наведе глава, отчаян, изпусна една въздишка, която приличаше на стон; после, като вдигна изведнъж чело, рече със стиснати зъби и полуразтворени ноздри:

— Ами ако е умрял?

— Ако е умрял, и аз ще умра.

— Ами ако ви е забравил?

— Мерседес — извика един весел глас отвън — Мерседес!

— Ах! — извика младата мома, като се изчерви от радост и скочи от любов. — Виждаш, че не ме е забравил, ето иде!

Тя се спусна към вратата и като я отвори, извика:

— Насам, Едмон! Аз съм тук.

Фернан, бледен и разтреперан, се стъписа като пътник, видял змия, и натъкнал се на стола си, се отпусна на него.

Едмон и Мерседес стояха прегърнати. Жаркото слънце на Марсилия, което проникваше през разтворената врата, ги заливаше с вълна от светлина. От начало те не виждаха нищо наоколо си. Безкрайното щастие ги отделяше от света и те говореха с несвързани думи, изблик на такава жива радост, че наподобяваха израз на болка.

Изведнъж Едмон зърна мрачното лице на Фернан, което се открояваше в сянката бледо и заплашително; несъзнателно младият каталанец беше турил ръка на ножа, втикнат в пояса му.

— Ах! Извинявайте — рече Дантес, като свъси вежди също, — не забелязах, че сме трима. — После, обърнат към Мерседес, попита: — Кой е този господин?

— Този господин ще бъде най-добрият ви приятел, Дантес, защото е мой приятел, той е мой братовчед, мой брат; той е Фернан; след вас, Едмон, обичам него най-много на света; не го ли познахте?

— Ах, да — рече Едмон.

И без да изпусне ръката на Мерседес, която стискаше в едната ръка, той протегна сърдечно другата на каталанеца.

Но вместо да отговори на това приятелско движение, Фернан остана ням и неподвижен като статуя.

Тогава Едмон премести изпитателния си поглед от развълнуваната и трепереща Мерседес върху мрачния и застрашителен Фернан.

И този едничък поглед му обясни всичко.

Гняв сбърчи челото му.

— Не знаех, когато бързах толкова да дойда при тебе, Мерседес, че ще намеря враг.

— Враг ли? — извика Мерседес и стрелна с гневен поглед своя братовчед. — Враг у мене, казваш, Едмон! Ако мислех така, щях да те взема подръка и щях да ида в Марсилия, да оставя къщата и да не се върна вече в нея никога.

Очите на Фернан светнаха.

— И ако с тебе се случеше нещастие, мой Едмон — продължи тя със същото неумолимо хладнокръвие, което показваше на Фернан, че младата мома беше прочела до дъно зловещата му мисъл, — ако с тебе се случеше нещастие, щях да се изкача на нос Моржион и щях да се хвърля с главата надолу върху скалите.

Фернан побледня ужасно.

— Но ти се лъжеш, Едмон — добави тя, — тук ти нямаш враг; тук е само Фернан, моят брат, и той ей сега ще ти стисне ръка като на предан приятел.

При тези думи младата мома впери повелителен поглед в каталанеца, който, сякаш омаян от този поглед, се приближи бавно до Едмон и му протегна ръка.

Омразата му като немощна, макар и яростна вълна се разби във властта, която тази жена имаше над него.

Но едва се докосна до ръката на Едмон, почувствува, че е направил всичко, което можеше, и изскочи вън от къщи.

— Ох! — викаше той, като тичаше като обезумял, заровил ръце в косите си. — Ох, кой ще ме избави от този човек? Горко ми, горко ми!

— Хей, каталанецо, хей, Фернан, къде тичаш? — чу се един глас.

Момъкът се спря отведнъж, огледа се и видя Кадрус, седнал с Данглар до една маса под свод от клони.

— Хей — рече Кадрус, — защо не дойдеш? Толкова ли бързаш, че нямаш време да кажеш добър ден на приятелите си?

— Особено когато те имат и една почти пълна бутилка пред себе си — додаде Данглар.

Фернан погледна двамата мъже затъпял и не отговори нито дума.

— Изглежда, съвсем се е объркал — рече Данглар, като бутна с коляно Кадрус, — дали не сме се излъгали и, обратно на предвижданията ни, Дантес е излязъл победител?

— Ами! Трябва да узнаем — рече Кадрус. И като се обърна към младия човек, рече: — Е, какво, каталанецо, решаваш ли се?

Фернан избърса потта, която се струеше от челото му, и влезе бавно в беседката; нейната сянка сякаш го поуспокои, а прохладата й позакрепи отмалялото му тяло.

— Добър ден — рече той, — вие ме повикахте, нали?

И по-скоро падна, отколкото седна, на един от столовете около масата.

— Повиках те, защото тичаше като луд и се страхувах да не отидеш да се хвърлиш в морето — рече през смях Кадрус. — Дявол да го вземе, човек има приятели не само за да им предложи чаша вино, но и да им попречи да се нагълтат с три-четири литра вода.

Фернан въздъхна така, като че изохка, и отпусна глава на китките на ръцете си, кръстосани върху масата.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Фернан рече Кадрус, като подхвана разговора с онази грубост на простите хора, които от любопитство забравят всяко приличие, — ти ми напомняш отхвърлен любовник.

И той придружи шегата си с гръмовит смях.

— Ба — отговори Данглар, — такъв напет момък не може да бъде нещастен в любовта, ти се шегуваш, Кадрус.

— Съвсем не — подзе Кадрус, — чуй по-добре как въздиша. Хайде, хайде, Фернан — рече той, — вдигни глава и ни отговори: неучтиво е да не се отговаря на приятелите, когато питат за здравето ни.

— Аз съм добре със здравето — рече Фернан и стисна пестници, но не вдигна глава.

— На, виждаш ли, Данглар — рече Кадрус, като смигна на приятеля си, — ето къде е работата: Фернан, добър и храбър каталанец, един от най-добрите рибари в Марсилия, е влюбен в една хубава мома на име Мерседес; но за нещастие хубавата мома от своя страна е, изглежда, влюбена в помощник-капитана на „Фараон“; и тъй като „Фараон“ влезе днес в пристанището, ти разбираш?

— Не, не разбирам — рече Данглар.

— Клетият Фернан ще да е получил сигурно оставката си — продължи Кадрус.

— Е, та какво? — рече Фернан, като вдигна глава — и погледна Кадрус, сякаш търсеше някого, върху когото да излее гнева си: — Мерседес не зависи от никого, не е ли така, и е съвсем свободна да обича, когото си ще.

— Ах, ако ти разбираш това така рече Кадрус, — друга работа! Аз те мислех за каталанец; а ми разправяха, че каталанците не се оставяли да ги измести съперникът им; дори прибавяха, че Фернан особено бил страшен в отмъщението си.

Фернан се усмихна жално.

— Влюбеният не е никога страшен — рече той.

— Клетият момък! — подзе Данглар, като се преструваше, че съжалява младежа от все сърце. — Какво да се прави, той не е очаквал, че Дантес ще се върне изведнъж; мислил е, че Дантес е може би умрял, че е изневерил — кой знае! Такива неща са толкова по-тежки, колкото по-неочаквано дохождат.

— Ех, във всеки случай — рече Кадрус, който пиеше и говореше едновременно и върху когото силното малагско вино почваше да действува, — във всеки случай щастливото пристигане на Дантес огорчава не само Фернан, нали, Данглар?

— Не, вярно е, и аз бих се осмелил дори да кажа, че това ще му донесе нещастие.

— Но все пак — продължи Кадрус, като наливаше чаша вино на Фернан и напълваше за осми или десети път собствената си чаша, докато Данглар едва беше допрял устни до своята, — все пак ще се ожени за Мерседес, за хубавата Мерседес; поне за това се е върнал.

През това време Данглар гледаше проницателно младежа и виждаше как думите на Кадрус падат върху сърцето му като разтопено олово.

— А кога е сватбата? — попита той.

— О, тя не е още станала! — пошепна Фернан.

— Не, но ще стане — рече Кадрус, — това е също тъй вярно, както и че Дантес ще стане капитан на „Фараон“, нали така, Данглар?

Данглар потрепера при този неочакван удар и се обърна към Кадрус, за да види по лицето му дали ударът е преднамерен; но съзря само завист на това вече затъпяло от пиянство лице.

— И тъй — рече той, като напълни чашите, — да пием за капитан Едмон Дантес, съпруг на хубавата каталанка!

Кадрус поднесе с натежала ръка чашата към устата си и я гаврътна на един дъх. Фернан сграби своята и я разби о земята.

— Ей, ей — рече Кадрус, какво виждам там на баирчето по пътя от Каталаните? Погледни де, Фернан, ти имаш по-добро зрение от моето; май започвам да виждам неясно, знаеш ли, че виното е предателско нещо: като че двама влюбени вървят един до друг, хванати ръка за ръка. Да ми прости бог, не подозират, че ние ги виждаме, а ето и се целуват.

Данглар следеше всяко едно от душевните страдания на Фернан, които ясно изкривяваха лицето му.

— Познавате ли ги, господин Фернан? — попита той.

— Да — отговори Фернан с глух глас, — това са господин Едмон и госпожица Мерседес.

— На, виждате ли — рече Кадрус, — а аз не ги познах! Хей, Дантес! Хей, хубава девойко! Елате тук за малко и ни кажете кога ще бъде сватбата, защото Фернан е такъв инат, че не иска да ни каже.

— Ще млъкнеш ли ти? — рече Данглар, като се преструваше, че задържа Кадрус, който с упоритостта на пияниците се подаваше от беседката. — Помъчи се да се държиш прав и остави влюбените да се любят спокойно. На, виж господин Фернан и вземи пример от него; той е поне разумен.

Може би Фернан, излязъл от кожата си, подбуждан от Данглар, както бикът от копията на тореадорите, щеше да се хвърли най-сетне, защото беше вече станал и сякаш събираше сили, за да скочи върху своя съперник; но Мерседес, засмяна и откровена, вдигна хубавата си глава и светлият й поглед просия; тогава Фернан си спомни за заканата й да умре, ако умре Едмон, и се отпусна отчаян на стола си.

Данглар погледна двамата мъже поред: единият затъпял от виното, другият обладан от любовта. „Няма да извлека нищо от тези глупаци — каза си той — и много се боя, че съм попаднал между един пияница и един страхливец: ето един завистник, който се налива с вино, когато би трябвало да се опие със злъч; ето и един голям глупак, комуто грабват изгората под носа и който знае само да плаче и да хленчи като дете. И все пак очите му пламтят като на испанците, сицилийците и калабрийците, които умеят да си отмъщават; той има такива юмруци, че може да сдроби главата на един вол по-сигурно от секирата на касапа. Няма що, върви му на Едмон; той ще се ожени за хубавата мома, ще стане капитан и ще ни се присмее; освен ако… — бледа усмивка се изписа по устните на Данглар — освен ако аз не се намеся“ — добави той.

— Хей — продължаваше да вика Кадрус, подпрян, с пестници на масата — хей, Едмон, не виждаш ли приятелите си, или така си се възгордял, че не искаш вече да приказваш с тях?

— Не, драги Кадрус — отговори Дантес, — не съм се възгордял, но съм щастлив, а щастието, изглежда, заслепява още повече от гордостта.

— Отлично! Ето това се казва обяснение — рече Кадрус. — Е, добър ден, госпожо Дантес!

Мерседес го поздрави важно.

— Не се наричам още така — рече тя — и у нас смятат, че ако назовават момичетата по името на техния годеник, преди годеникът им да е станал техен съпруг, това носело нещастие; затова наричайте ме Мерседес, моля ви.

— Простете на нашия добър съсед Кадрус — рече Дантес, — той не бърка чак толкова много!

— И така, сватбата ще стане ли скоро, господин Дантес? — рече Данглар и поздрави двамата млади.

— Колкото се може по-скоро, господин Данглар; днес годежът при татко Дантес, а утре или в други ден най-късно сватбеният обед тук, в „Резерв“. Надявам се, приятелите ще дойдат; смятайте се поканен, господин Данглар; смятай се и ти поканен, Кадрус.

— А Фернан — рече Кадрус, като се смееше мазно, — и Фернан ли е поканен?

— Братът на жена ми е мой брат — рече Едмон — и ние, Мерседес и аз, ще съжаляваме дълбоко, ако той се отдели от нас в такава минута.

Фернан зина да отговори, но гласът замря в гърлото му и той не можа да промълви нито дума.

— Днес годежът, а утре или в други ден сватбата… Дявол да го вземе! Много бързате, капитане.

— Данглар — подзе Едмон с усмивка, — ще ви кажа, както Мерседес преди малко на Кадрус; не ми давайте титлата, която не ми се пада още, това ще ми донесе нещастие.

— Извинете — отговори Данглар, — казах само, че много бързате; дявол да го вземе, ние имаме време: „Фараон“ няма да потегли в морето по-рано от три месеца.

— Човек винаги бърза да бъде щастлив, господин Данглар, защото когато е страдал дълго, мъчно вярва на щастието. Но това не е само егоизъм: аз трябва да ида в Париж.

— Ах, наистина, в Париж; и за пръв път ли отивате там, Дантес?

— Да.

— Своя работа ли имате там?

— Не моя: трябва да изпълня една последна заръка на нашия клет капитан Льоклер; разбирате ли, Данглар, това е свято задължение. Впрочем бъдете спокоен, аз няма да се бавя, само ще отида и ще се върна.

— Да, да, разбирам — рече високо Данглар. После добави на себе си:

„В Париж, за да предаде на адреса сигурно писмото, което му е дал маршалът. Поврага! Това писмо ме навежда на една мисъл, на една прекрасна мисъл! Ах, Дантес, приятелю мой, ти още не си вписан в регистъра на «Фараон» под номер 1.“ После извика подир Едмон:

— На добър път!

— Благодаря — отговори Едмон, като се възви и му махна приятелски.

И двамата влюбени продължиха пътя си, спокойни и весели като двама избраници, които се изкачват в небето.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 388 | Нарушение авторских прав