АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

II. БАЩА И СИН

Нека Данглар, обладан от духа на омразата, се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка срещу своя другар. Да последваме Дантес, който, след като премина улица Канебиер по цялата й дължина, пое по улица Ноай, влезе в една скромна къща на лявата страна на Меланските алеи, изкачи се бързо по тъмната стълба на петия етаж и като се държеше с едната ръка за перилото и сподавяше с другата биенето на сърцето си, се спря пред една открехната врата, през която можеше да се види цялата стаичка до дъното.

В стаичката живееше бащата на Дантес.

Известието за пристигането на „Фараон“ не беше още стигнало до стареца, който, покачен на един стол, оправяше с трепереща ръка няколко латинки и скребъри, които пълзяха нагоре по решетката на прозореца му.

Изведнъж той усети, че някой го прехваща през кръста и един добре познат глас извика зад него:

— Тате! Мили ми тате!

Старецът извика и се обърна; после, видял сина си, падна в прегръдките му, целият разтреперан и бледен.

— Какво ти е, тате — извика момъкът уплашен, — да не си болен?

— Не, не, мили Едмон, сине мой, дете мое, не; но аз не те очаквах и радостта, вълнението, че те виждам пак така неочаквано… ах, боже мой, струва ми се, че ще умра!

— Успокой се, тате, аз съм, това съм аз! Всички казват, че радостта не може да навреди, и затова влязох, без да те подготвя. Хайде, усмихни ми се, вместо да ме гледаш така, с блуждаещи очи. Аз се върнах и ние ще бъдем щастливи.

— Ах, толкова по-добре, момчето ми! — подзе старецът. — Но как ще бъдем щастливи? Няма ли да ме напуснеш вече? Хайде, разкажи ми за щастието си!

— Да ми прости господ — рече момъкът, — загдето се радвам на едно щастие, построено върху нещастието на едно семейство! Но бог знае, че не съм искал това щастие; то дойде и аз нямам сила да скърбя: добрият капитан Льоклер умря, тате, и вероятно с покровителството на господин Морел аз ще заема неговото място. Разбирате ли, тате? Капитан на двайсет години! Със сто луидора заплата и дял в печалбите! Не е ли повече от онова, което може наистина да очаква един беден моряк като мене?

— Да, сине мой, да, наистина — рече старецът — това е щастие.

— Затова искам от първите получени пари да си купите малка къща с градинка, дето ще садите вашите скребъри, латинки и орлови нокти… Но какво ви е, тате, човек би помислил, че ви е зле?

— Почакай, почакай, ей сега ще мине!

И изгубил сили, старецът се люшна назад.

— Сега, сега! — рече момъкът. — Една чаша вино, тате; това ще ви съживи; къде слагате виното?

— Не, благодаря, не търси, няма нужда — рече старецът, като се опита да задържи сина си.

— Как не, как не, тате, кажете ми, къде е виното?

И той отвори два-три скрина.

— Излишно… — рече старецът — няма вече вино.

— Как, няма ли вече? — рече Дантес, побледнял също, като гледаше ту хлътналите бледи бузи на стареца, ту празните скринове. — Как, няма ли вече вино! Да не са ви липсвали пари, тате?

— Нищо не ми е липсвало, щом си с мене — рече старецът.

— Но — измънка Дантес, като изтриваше потта, която течеше по челото му, — но аз ви оставих двеста франка, когато заминавах преди три месеца.

— Да, да, Едмон, истина е; но ти беше забравил, заминавайки, малкия дълг към съседа Кадрус; той ми припомни за него, като ми каза, че ако аз не заплатя за тебе, той ще иде да си получи парите от господин Морел. Тогава, разбираш, от страх да не ти напакости това…

— Какво?

— Заплатих му.

— Но — извика Дантес — аз дължех сто и четиридесет франка на Кадрус!

— Да — измънка старецът.

— И вие му ги дадохте от двестате франка, които ви бях оставил?

Старецът кимна.

— Така че сте живели три месеца с шейсет франка! — прошепна младежът.

— Ти знаеш колко малко ми трябва — рече старецът.

— О, боже мой, боже мой, простете ми! — извика Едмон и се хвърли на колене пред стареца.

— Какво правиш?

— Ох, вие ми разкъсахте сърцето.

— Нищо! Ти си дойде — рече старецът усмихнат, — сега всичко е забравено, сега всичко е добре.

— Да, дойдох си — рече младежът, — дойдох си с хубаво бъдеще и някоя и друга пара. Вземете, тате — рече той, — вземете, вземете и пратете веднага да потърсят нещо.

И той изсипа на Масата от джобовете си дванайсетина жълтици, пет-шест монети от по пет франка и дребосък.

Лицето на стария Дантес просветля.

— Чие е това? — рече той.

— Ами мое… твое… наше… Вземи, купи провизии, бъди щастлив, утре ще има още.

— Полека, полека рече старецът, като се усмихваше, — с твое позволение аз ще харча с мярка: ако ме видят да купувам много неща наведнъж, ще помислят, че съм бил принуден да чакам завръщането ти, за да ги купя.

— Прави, както щеш; но най-напред наеми слугиня, тате; не искам вече да оставаш сам. В трюма имам едно ковчеже контрабандно кафе и чудесен тютюн, ще ти го донеса още утре. Но тихо, някой идва.

— Това е Кадрус; научил е за пристигането ти и иде сигурно да те поздрави с твоето щастливо завръщане.

— Ето още една уста, която казва едно нещо, докато сърцето мисли друго пошепна Едмон. — Но все едно, той е наш съсед и ни е услужил някога, да заповяда.

И наистина тъкмо Едмон довършваше думите си с нисък глас, и в рамката на вратата се появи черната брадата глава на Кадрус. Той беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек; държеше в ръката си парче сукно, което, като шивач, се готвеше да превърне в ревер от дреха.

— Ех, ето че се върна, Едмон — рече той със силно подчертан марсилски акцент и широка усмивка, която откри белите му като слонова кост зъби.

— Както виждате, съседе Кадрус, готов съм да ви услужа, с каквото искате — отговори Дантес, като прикриваше несръчно студенината си под тази услужливост.

— Благодаря, благодаря; за щастие нямам нужда от нищо и дори понякога другите имат нужда от мене. (Дантес трепна.) Не казвам това за тебе, момко; заех ти пари, ти ми ги върна; така е между добри съседи и ние сме си уредили сметката.

— Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали — рече Дантес, — защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.

— Защо да говорим за това! Миналото си е минало. Да говорим за щастливото ти завръщане, момко. Бях отишъл ей така на пристанището да потърся кафяво сукно и срещнах приятеля Данглар.

„— Ти в Марсилия ли си?

— Ами да, както виждаш — отговори той.

— Мислех, че си в Смирна.

— Можех и да бъда, защото ида оттам.

— А къде е нашият Едмон?

— Сигурно при баща си — отговори Данглар.“ — И ето аз дойдох — продължи Кадрус — да стисна с радост ръката на един приятел!

— Добрият Кадрус — рече старецът, — той ни обича толкова много.

— Разбира се, че ви обичам и ви почитам освен това, защото честните хора са малко! Но ти, изглежда, си забогатял, момко? — продължи шивачът, като погледна под око шепата злато и сребро, оставена от Дантес на масата.

Младежът забеляза алчността, която освети като светкавица черните очи на съседа им.

— Ех, боже мой — рече нехайно той, — тия пари не са мои; казах на тате, че ме е страх да не му е липсвало нещо в мое отсъствие, и за да ме успокои, той изпразни кесията си на масата. Хайде, тате — продължи Дантес, — приберете тези пари в касичката си; освен ако трябват на съседа Кадрус, в такъв случай те са на негово разположение.

— Не, момко — рече Кадрус, — не се нуждая от нищо и, слава богу, занаятът храни майстора. Запази си парите, запази ги: човек няма никога излишни; но аз при все това ти благодаря за твоето предложение, все едно че съм се възползувал от него.

— Аз от сърце — рече Дантес.

— Не се съмнявам. И така ти, какъвто си мил, сега си в най-добри отношения с господин Морел.

— Господин Морел винаги е бил много добър към мене — отговори Дантес.

— В такъв случай си сбъркал, като си отказал да обядваш с него.

— Как е отказал да обядва с него? — намеси се старият Дантес. — Мигар той те покани на обед?

— Да, тате — рече Едмон, като се усмихваше на учудването, което беше предизвикала у баща му отдадената му необикновена чест.

— А защо отказа, сине? — попита старецът.

— За да дойда по-скоро при тебе, тате — отговори момъкът. — Бързах да те видя.

— Това ще да е разсърдило добрия господин Морел — подзе Кадрус. — И когато човек се стреми да стане капитан, грешка е да противоречи на своя господар.

— Обясних му причината за моя отказ — възрази Дантес — и той, надявам се, я разбра.

— Ах, за да стане човек капитан, трябва да се докарва пред господарите си.

— Надявам се да стана капитан и без това — отговори Дантес.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Това ще зарадва всичките ти стари приятели и аз знам едно лице там, зад цитаделата на Сен Никола, което ще бъде особено доволно.

— Мерседес ли? — попита старецът.

— Да, тате — подзе Дантес, — и сега, когато съм ви видял, сега, когато знам, че сте добре и имате всичко необходимо, аз ще ви поискам позволение да посетя Каталаните.

— Иди, дете мое — рече старият Дантес, — и нека бог те благослови с твоята жена, както ме е благословил с моя син.

— Негова жена! — рече Кадрус. — Как бързате, татко Дантес: тя не е още негова жена, струва ми се!

— Не, но по всяка вероятност отговори Едмон — няма да закъснее да ми стане жена.

— Както и да е, както и да е — рече Кадрус, — добре направи, че побърза, момко.

— Защо?

— Защото Мерседес е хубава мома, а на хубавите моми не им липсват изгорници; особено тази — с дузини се увъртат около нея.

— Наистина — рече Едмон с усмивка, под която прозираше леко безпокойство.

— Ох, да — продължи Кадрус, — и даже добри кандидати за женитба; но, разбираш сам, ти ще станеш капитан, от тебе надали ще се откажат.

— Значи — подзе Дантес с усмивка, под която едва прикриваше безпокойството си, — ако не бях капитан…

— Е! Е! — рече Кадрус.

— Хайде, хайде — рече момъкът, — аз имам по-добро мнение от вас за жените изобщо и особено за Мерседес и съм убеден, че стана ли капитан или не, тя ще ми остане вярна.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре — рече Кадрус; — когато човек се жени, хубаво е винаги да има вяра; но все едно, слушай, момко, не губи време, иди да й обадиш за пристигането си и да споделиш с нея надеждите си.

— Отивам — рече Едмон.

Той прегърна баща си, кимна на Кадрус и излезе.

Кадрус постоя още малко; после, като се сбогува със стария Дантес, слезе също и се върна при Данглар, който го чакаше на ъгъла на улица Сенак.

— Какво — рече Данглар, — видя ли го?

— Ей сега го оставих — рече Кадрус.

— Каза ли ти за надеждата си да стане капитан?

— Каза за това, като че е вече станал.

— Търпение! — рече Данглар. — Много бърза, струва ми се.

— Ами, изглежда, господин Морел му е обещал.

— Така че, много весел ли е?

— Дори нахален; предложи ми вече услугите си, като че е някаква голяма особа; предложи ми пари, като че е банкер.

— И вие отказахте?

— Точно така; макар да можех да приема, тъй като аз съм му дал в ръката първите сребърни монети, които е видял. Но сега господин Дантес няма да има вече нужда от никого, скоро ще стане капитан.

— Чакай рече Данглар, — той не е още капитан.

— Бога ми, добре ще е, ако не стане — рече Кадрус, — че инак с него няма да може да се говори.

— Ако ние поискаме — рече Данглар, — той ще си остане това, което е, а може да стане и по-малко от това.

— Какво казваш?

— Нищо, приказвам си. А още ли е влюбен в хубавата каталанка?

— До лудост. Отиде при нея; но или се лъжа много, или го чака неприятност от тази страна.

— Говори по-ясно.

— Защо?

— Това е по-важно, отколкото мислиш. Нали не обичаш Дантес?

— Не обичам надутите хора.

— Тогава кажи ми какво знаеш за каталанката.

— Не знам нищо положително; видях само неща, които, както ти казах, ме карат да мисля, че бъдещият капитан ще си има неприятности на пътя за Старата болница.

— Какво си видял? Хайде, казвай.

— Видях, че всеки път, когато Мерседес идва в града, придружава я един едър здравеняк каталанец, черноок, червендалест, много мургав, много горещ, когото тя нарича свой братовчед.

— Ах, вярно! И мислиш ли, че този братовчед се увърта около нея?

— Допускам: какво, дявол го взел, може да прави един едър момък на двайсет-двайсет и една година с една хубава мома на седемнайсет?

— И казваш, че Дантес отишъл в Каталаните?

— Тръгна преди мене.

— Ако ние отидем също натам, можем да се спрем в „Резерв“ и докато пием чаша малагско вино, ще чакаме новини.

— А кой ще ни ги даде?

— Ние ще сме на пътя и ще видим по лицето на Дантес какво се е случило.

— Да вървим — рече Кадрус, — но ти плащаш, нали?

— Разбира се — отговори Данглар.

И с бързи крачки двамата се запътиха към посоченото място. Когато пристигнаха там, поръчаха една бутилка и две чаши.

Чичо Памфил беше видял да минава Дантес само преди десет минути.

Уверени, че Дантес е в Каталаните, те седнаха под току-що покаралите листа на яворите и смоковниците, в чиито клони весел орляк от птици посрещаше с песен един от първите хубави дни на пролетта.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 400 | Нарушение авторских прав