АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XVI. ЕДИН ИТАЛИАНСКИ УЧЕН

Дантес стисна в прегръдките си този нов приятел, толкова дълго и толкова нетърпеливо очакван, и го отведе до прозорчето, за да може слабият светлик, който проникваше в килията, да го освети целия.

Това беше нисичък човек, с коси, побелели не толкова от старост, колкото от мъка, с проницателни очи, скрити под гъсти прошарени вежди, с още черна брада, достигаща до гърдите му: съсухреното му лице, издълбано от дълбоки бръчки, смелите и изразителни черти издаваха човек, свикнал повече да упражнява умствените си способности, отколкото физическите. Челото му беше покрито с пот.

Що се отнася до облеклото му, невъзможно беше да се различи първоначалната му кройка, тъй като беше се превърнало в парцали.

На вид имаше най-малко шейсет и пет години, макар от енергичните му движения да се виждаше, че не е така стар, а затворничеството му е било дълго.

Той прие със задоволство възторжените чувства на момъка; вледенената му душа сякаш в миг се стопли и разтопи при досега си с младата пламенна душа. Поблагодари му топло за сърдечния прием, макар да беше много разочарован, че е намерил друг затвор там, където е мислил да срещне свободата.

— Да видим най-напред — рече той — дали има начин да скрием от очите на нашите тъмничари следите на моя пролом. Цялото ни бъдещо спокойствие зависи от това.

Той се наведе към отвора, вдигна камъка и без особен труд въпреки тежестта му го вкара в дупката.

— Вие сте откъртили камъка доста нехайно — рече той, като поклати глава, — нямате ли сечива?

— А вие имате ли? — попита Дантес учудено.

— Аз си направих няколко. С изключение на пила имам всичко, което ми трябва: длето, клещи, лост.

— Как любопитствувам да видя тези плодове на вашето търпение и ловкост — рече Дантес.

— Вижте, ето ви длето.

И той му показа една пластинка, яка и остра, с дръжка от буково дърво.

— От какво сте го направили? — попита Дантес.

— От една пръчка на леглото си. С този инструмент изкопах целия път, по който стигнах дотук; кажи-речи, петдесет стъпки.

— Петдесет стъпки! — извика Дантес с ужас.

— Говорете по-тихо, млади човече, говорете по-тихо; на вратите на затворниците често подслушват.

— Знаят, че съм сам.

— Все едно.

— И вие казвате, че сте прокопали петдесет стъпки, за да дойдете дотук?

— Да, приблизително такова разстояние отделя моята килия от вашата; само че аз не пресметнах вярно кривата, защото нямам геометрически уред, за да установя мащаба; вместо четиридесет стъпки по елипса излязоха петдесет; мислех, както ви казах, да стигна до външната стена, да я пробия и да се хвърля в морето. Копаех по дължината на коридора, на който излиза вашата килия, вместо да мина под него; цялата ми работа е отишла на вятъра, защото коридорът води в двор, пълен със стража.

— Така е — рече Дантес, — но този коридор минава сами покрай едната страна на моята килия, а тя има четири.

— Разбира се, но ето, едната стена е образувана от скалата; десет рудокопачи трябва да работят с всичките си сечива десет години, за да пробият тази скала; другата сигурно опира в основите на жилището на управителя; през тях ще попаднем в зимниците, които очевидно се затварят с ключ, и ще бъдем заловени; третата стена е обърната, почакайте, накъде ли е обърната другата стена?

В тази стена беше пробита бойницата, през която идваше светлината; тази бойница, стеснявайки се все повече, даваше накрая път на светлината; през нея сигурно не би могло да се провре и едно дете, но при все това тя бе преградена с три реда железни пръчки, така че и най-подозрителният тъмничар можеше да не се страхува от бягство през нея.

И новодошлият, като зададе този въпрос, домъкна масата под прозореца.

— Качете се на масата — рече той на Дантес.

Дантес го послуша, качи се на масата и отгатнал намерението на своя другар, се облегна с гръб на стената и подложи двете си длани.

Тогава оня, който беше се нарекъл с номера на килията си и чието истинско име Дантес не знаеше, по-пъргаво, отколкото можеше да се очаква при неговата възраст, с ловкостта на котка или на гущер се покатери отначало върху масата, после от масата върху дланите на Дантес, после от дланите на раменете му; така, превит одве, защото сводът на подземието му пречеше да се изправи той мушна главата си между първия ред от пръчки и можа да погледне оттам долу.

След миг издърпа бързо главата си.

— О-о — рече той, — така и предполагах.

И той се спусна по тялото на Дантес върху масата, а от масата скочи на земята.

— Какво сте предполагали? — попита младият човек разтревожен, като скочи също до него.

Старият затворник се замисли.

— Да — рече той, — така е; четвъртата стена на вашата килия е обърната към една външна галерия, нещо като околовръстен път, дето ходят патрулите и бдят часовите.

— Сигурен ли сте в това?

— Видях шапката на войника и върха на пушката му и се дръпнах така бързо от страх да не ме забележи.

— Е, та? — попита Дантес.

— Виждате сами, че е невъзможно да се избяга от вашата килия.

— Тогава? — продължи младежът.

— Тогава — рече старият затворник — да бъде божията воля!

И дълбоко примирение се изписа на лицето му.

Дантес погледна с почуда и възхищение този човек, отказал се така философски от надеждата, която беше хранил толкова дълго.

— Сега желаете ли да ми кажете кой сте? — попита Дантес.

— О, боже мой, да, щом още искате това сега, когато не мога да ви бъда полезен с нищо.

— Вие можете да ме утешите и да ме подкрепите, защото ми се струвате най-силният измежду силните.

Абатът се усмихна тъжно.

— Аз съм абат Фариа — рече той, — затворник съм в замъка Иф, както знаете, от 1811; но преди това лежах три години в крепостта Фенестрел. В 1811 ме преместиха от Пиемонт във Франция. Тогава научих, че съдбата, покорна на Наполеон по това време, го е дарила със син и този син в люлката е наречен крал на Рим. И наум не ми идваше онова, което преди малко ми казахте: че четири години по-късно ще бъде съборен исполинът. Кой царува сега във Франция? Наполеон II ли?

— Не, Луи XVIII.

— Луи XVIII, братът на Луи XVI, пътищата на небето са странни и загадъчни. С каква цел провидението е унизило човека, когото беше възвеличило, а е възвеличило онзи, когото беше унизило?

Дантес не сваляше очи от този човек, който забравяше за миг собствената си съдба, за да размишлява за съдбините на света.

— Да, да — продължи той, — както в Англия: след Чарлз I — Кромуел, след Кромуел — Чарлз II, и може би след Яков II — някой зет или роднина, някой орански принц, някой бивш областен управител ще стане крал; и тогава пак отстъпки на народа, конституция, свобода! Вие ще видите това, млади човече — каза той, като се обърна към Дантес и го погледна с блеснали и вдъхновени очи, каквито вероятно са имали пророците. — Вие сте още млад и ще видите това.

— Да, ако изляза оттук.

— Вярно — рече абат Фариа. — Ние сме затворници; има часове, когато забравям това и се мисля за свободен, защото очите ми проникват през стените на затвора.

— Но защо са ви затворили?

— Мене ли? Защото мечтаех в 1807 година за онова, което Наполеон поиска да осъществи в 1811; защото аз, както Макиавели, вместо всички тези дребни княжества, които правеха от Италия гнездо на малки и слаби тирани, пожелах да видя една единствена велика държава, твърда и силна; защото повярвах, че съм намерил своя Цезар Борджия в един коронован глупак, който се преструваше, че ме разбира, за да ме предаде по-лесно. Това беше замисълът на Александър VI и на Климент VII; той е обречен на провал, защото напразно са се залавяли за него, а Наполеон не можа да го завърши: несъмнено над Италия тегне проклятие!

И старецът обори глава.

Дантес не разбираше как един човек може да изложи на опасност живота си за подобни подбуди; наистина, той познаваше Наполеон, защото беше го видял и му беше говорил, затова пък нямаше никаква представа за Климент VII и Александър VI.

— Не сте ли вие — рече Дантес, започвайки да споделя мнението на своя тъмничар, разпространено в замъка Иф — свещеникът, когото смятат за… болен?

— Когото смятат за луд, искате да кажете, нали?

— Не се осмелих — рече Дантес с усмивка.

— Да, да — продължи Фариа с горчив смях, — да, аз минавам за луд; аз отдавна съм станал посмешище на обитателите в този затвор и бих развеселявал малките деца, ако имаше деца в тази обител на безнадеждна скръб.

Дантес остана за миг неподвижен и ням.

— И така, вие се отказвате от бягство? — рече му той.

— Намирам бягството за невъзможно; да се опитваш да направиш онова, което бог не желае да стане, значи да се бунтуваш срещу бога.

— Защо се отчайвате? Да искаш успех още от първия път, значи също да искаш от съдбата много. Не можете ли да подновите в друга посока изкопа, който сте направили в тази?

— Но знаете ли вие какво ми струва този изкоп, та ми говорите за подновяване? Знаете ли, че изгубих четири години само за сечивата, които притежавам? Знаете ли, че две години аз чопля и дълбая пръстта, твърда като гранит? Знаете ли, че трябваше да измъквам камъни, за които едно време не бих повярвал, че мога да ги мръдна, че цели дни прекарвах в тази титанична работа и че понякога вечер се чувствувах щастлив, ако успеех да изстържа един пръст от този стар хоросан, затвърдял като самия камък? Знаете ли, че за да скривам пръстта и всички камъни, които изравях, трябваше да пробия свода на едно стълбище и да хвърлям под него една след друга всички тези отломки; така че сега там е пълно догоре и аз не знаех вече къде да дяна шепа прах. Знаете ли най-сетне, че мислех целта на моето старание достигната, чувствувах, че ще имам сили да изпълня тази работа, а ето бог не само отсрочва тази цел, но и я пренася незнайно къде? Ах, аз ви казах това и ви го повтарям, няма отсега нататък да правя вече нищо, за да извоювам свободата си, тъй като волята на бога е да бъда лишен от нея навеки.

Едмон наведе глава, за да не види старецът, че радостта да има другар му пречи да съчувствува, както би трябвало, на скръбта на затворника, който не е могъл да избяга.

Абат Фариа се отпусна на леглото, а Едмон остана прав.

Младият човек никога не беше мислил за бягство. Някои неща изглеждат тъй невъзможни, че не ти дохожда наум да се заловиш за тях, избягваш ги по инстинкт. Да изкопаеш петдесет стъпки под земята, да посветиш на този труд три години, за да стигнеш при сполука до отвесни скали над морето; да се хвърлиш от височина петдесет, шейсет, че и сто стъпки може би, за да разбиеш, падайки, главата си о някоя скала, ако куршумът на часовите преди това не те е убил; и ако избегнеш всички тия опасности, да преплуваш една левга, това е повече от достатъчно, за да се примириш с неизбежността, и ние видяхме, че това примирение насмалко не доведе Дантес до смъртта.

Но сега, когато видя как един старец се вкопчва за живота с такава енергия и му дава пример за отчаяна решителност, младият човек взе да размишлява и да измерва мъжеството си. Друг беше се опитал да направи онова, за което той не беше дори помислял; друг, по-малко млад, по-малко силен, по-малко ловък, си беше доставил със сръчност и търпение всички сечива, необходими за тази невероятна задача, която не беше успяла само поради погрешно взета мярка; друг беше направил всичко това, следователно и за Дантес нямаше нищо невъзможно: Фариа беше пробил петдесет стъпки, той ще пробие сто; петдесетгодишният Фариа беше вложил три години в делото си; той имаше само половината от възрастта на Фариа, той ще вложи шест; Фариа, абатът, ученият, свещенослужителят, не се беше уплашил да преплува от замъка Иф до остров Дом, Ратоно или Льомер; мигар той, морякът Едмон, смелият водолаз Дантес, който така често беше се гмуркал до дъното на морето, за да търси коралово клонче, ще се поколебае да преплува една левга? Колко време е нужно, за да се преплува една левга? Час? Добре! Не беше ли оставал той по цели часове в морето, без да стъпи на брега! Не, не, Дантес, имаше нужда само от окуражаващ пример. Всичко, което е направил или би могъл да направи друг, ще направи и Дантес.

Момъкът се позамисли.

— Намерих онова, което търсехте — рече той на стареца.

Фариа потрепера.

— Вие ли? — попита той, като повдигна глава, и по израза на лицето му личеше, че ако Дантес казва истината, обезсърчението на другаря му няма да трае дълго. — Какво сте намерили вие?

— Коридорът, който сте пресекли, за да дойдете от вас дотук, се простира в същата посока, както и външната галерия, нали така?

— Да.

— Между тях трябва да има петнайсетина крачки.

— Най-много.

Тогава към средата на коридора ние пробиваме ход, който образува нещо като рамо на кръст. Този път вие правите по-грижливо пресмятанията си. Ние излизаме на външната галерия. Убиваме часовия и избягваме. За да успее този план, необходимо е само мъжество; вие го имате; що се отнася до сила, на мене тя не ми липсва. Не говоря за търпението, вие сте доказали вашето, а аз ще докажа своето.

— Една минута — отговори абатът, — вие не знаете, скъпи ми другарю, от какъв вид е моето мъжество и как възнамерявам да употребя силата си. Що се отнася до търпението, мисля, че съм бил доста търпелив, като съм възобновявал всяка сутрин нощната работа и всяка нощ дневната работа. Но тогава, слушайте ме добре, млади човече — тогава ми се струваше, че аз служа на бога, като освобождавам едно от неговите създания, което, бидейки невинно, не можеше да бъде осъдено.

— А сега, кажете, не е ли така — попита Дантес, — или вие сте се признали за виновен, откакто ме срещнахте?

— Не, но аз не искам да стана виновен. Досега мислех, че имам работа само с нещата, а ето, вие ми предлагате да имам работа с хората. Аз можах да пробия една стена и да разруша една стълба, но аз няма да пробия една гръд и няма да разруша един живот.

Дантес го изгледа учудено.

— Как — рече той, — ако можете да се спасите, ще се оставите да ви спрат такива скрупули?

— Ами вие самият — рече Фариа — защо не сте убили някоя вечер вашия тъмничар с крака на вашата маса, не сте навлекли дрехите му и не сте се опитали да избягате?

— Защото това не ми е дошло наум — рече Дантес.

— Защото вие имате такова вродено отвращение към подобно престъпление, такова отвращение, че дори не сте помислили за това — подзе старецът, — в простите и позволени работи нашите естествени подбуди ни предупреждават да не се отклоняваме от линията на нашето право. На тигъра, който по природа пролива кръв и чието предназначение е такова, е нужно само едно — обонянието да му обади за близостта на жертвата. Той веднага скача към тази жертва, връхлита я и я разкъсва. Това е негов инстинкт и той му се подчинява. Но на човека, напротив, кръвта е противна; не законите на обществото забраняват убийството, а законите на природата.

Дантес се смути: тези думи даваха действително обяснението на онова, което ставаше несъзнателно в ума му или по-скоро в душата му, защото едни мисли се раждат в главата, а други идат от сърцето.

— После — продължи Фариа — през тези, кажи-речи, дванайсет години, откакто съм в затвора, аз прекарах в ума си всичките прочути бягства. Аз видях, че те рядко са успявали. Сполучливите бягства, бягствата, увенчани с пълен успех, са онези, които са били грижливо и бавно подготвяни; така херцог дьо Бофор се е измъкнал от Венсенския замък; абат Дюбюкоа от Фор Левек, а Латюд — от Бастилията. Случаят е подпомогнал някои бягства: те са най-добрите. Повярвайте ми, да почакаме някой случай и ако този случай се яви, да се възползуваме от него.

— Вие сте могли да чакате — рече Дантес с въздишки, — вашият дълъг труд ви е занимавал ежеминутно и когато вашият труд не ви е развличал, утешавали са ви надеждите.

— После — рече абатът, — аз не се занимавах само с това.

— Какво сте правили?

— Пишех и учех.

— Дават ли ви хартия, пера и мастило?

— Не — рече абатът, — но аз си ги правя сам.

— Вие си правите хартия, пера и мастило? — извика Дантес.

— Да.

Дантес изгледа абата с възхищение; само че той още мъчно му вярваше на това, което казваше. Фариа забеляза, че младият човек леко се съмнява.

— Когато дойдете при мене — му рече той, — ще ви покажа цяло съчинение, плод на мислите, търсенията и размишленията на целия ми живот, което съм обмислял в сянката на Колизея в Рим, в подножието на колоната на Свети Марко във Венеция, по бреговете на Арно във Флоренция, без да подозирам, че един ден моите тъмничари ще ми дадат свободно време да го довърша между стените на замъка Иф. Това е „Трактат за възможността на всеобща монархия в Италия“. Той ще образува един голям том in-quarto.

— И сте го написали?

— На две ризи. Аз изнамерих един препарат, който прави бельото равно и гладко като пергамент.

— Да не сте химик?

— Мъничко. Познавам Лавоазие и съм приятел на Кабанис.

— Но за такова съчинение са ви били необходими исторически издирвания. Разполагали ли сте с книги?

— В Рим имах приблизително пет хиляди тома в библиотеката си. Като ги четях и препрочитах, аз дойдох до заключението, че сто и петдесет добре подбрани произведения могат да дадат вкратце, ако не всички човешки знания, то поне всичко, което е полезно един човек да знае. Посветих три години от живота си за проучване на тези сто и петдесет тома, така че ги знаех почти наизуст, когато ме арестуваха. В моя затвор с леко усилие на паметта си ги припомних напълно. Така бих могъл да кажа наизуст Тукидид, Ксенофонт, Плутарх, Тит Ливий, Тацит, Страда, Иурнанда, Данте, Монтен, Шекспир, Спиноза, Макиавели и Босюе. Изброявам ви най-важните.

— Но тогава вие знаете няколко езика?

— Говоря на пет живи езика — немски, френски, италиански, английски и испански; с помощта на старогръцки разбирам съвременния гръцки; само че го говоря зле, но го изучавам сега.

— Изучавате ли го? — попита Дантес.

— Да, съставих си един речник от познатите думи, подредих ги, комбинирах ги и ги размножих така, че да бъдат достатъчни, за да изразя с тях мисълта си. Знам около хиляда думи, погледнато строго, повече не ми трябват, макар че има сто хиляди, мисля, в речниците. Аз няма да бъда красноречив, но ще се разбирам чудесно, а това ми стига.

Все повече и повече учуден, Едмон почна да намира способностите на този странен човек почти свръхестествени, прищя му се да открие някакъв недостатък в нещо и продължи:

— Ами щом не са ви дали пера — рече той, — с какво сте написали този толкова обемист трактат?

— Направих си сам превъзходни пера — биха ги предпочели пред обикновените, ако знаеха от какво вещество са — с хрущялите от главите на огромните риби, изречени трески, които ни поднасят понякога през постните дни. Чакам винаги с радост средите, петъците и съботите, защото ми помагат да увелича моя запас от пера, и моите исторически трудове са, признавам, най-приятното ми занимание. Като се вдълбочавам в миналото, забравям сегашното; като се разхождам свободно и независимо из историята, вече не си спомням, че съм затворник.

— Ами мастило? — попита Дантес. — От какво сте направили мастило?

— В моята килия някога е имало камина — рече Фариа; — тази камина е била зазидана известно време преди да се поселя, разбира се, но дълги години там са палили; цялата й вътрешност е обложена със сажди. Аз разтварям тия сажди в дажбата вино, която ми дават всяка неделя, и по такъв начин се сдобивам с прекрасно мастило. За особените бележки, върху които е необходимо да привлека вниманието, аз си убождам пръстите и пиша с кръвта си.

— А кога ще мога да видя всичко това? — попита Дантес.

— Когато пожелаете — отговори Фариа.

— Още сега! — възкликна младият човек.

— Тогава вървете подире ми — рече абатът.

И той влезе в подземния коридор, където изчезна. Дантес го последва.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 522 | Нарушение авторских прав