АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

ХХ. ГРОБИЩЕТО НА ЗАМЪКА ИФ

На леглото, проснат по дължината му, в мъждивата светлина на мъгливото утро, която проникваше през прозореца, се виждаше един чувал от груб плат, под широките гънки на който се очертаваше смътно дълго неподвижно тяло — това беше саванът на Фариа, който, по думите на тъмничарите, струваше съвсем евтино. И тъй, всичко беше свършено, Дантес беше вече физически отделен от своя стар приятел; той не можеше вече да вижда очите му, останали отворени, сякаш за да гледат отвън смъртта, не можеше да стисне вече умелата ръка, вдигнала пред него завесата, която скриваше тайните на света. Фариа, отзивчивият и добър другар, към когото се беше привързал така силно, съществуваше само в спомените му. Тогава той седна до възглавето на това страшно легло и потъна в мрачна и горчива скръб.

Сам! Отново сам! Отново обкръжен от мълчание, отново лице срещу лице с небитието.

Сам, дори без образа, дори без гласа на единственото човешко същество, което още го свързваше със земята! Не беше ли по-добре като Фариа да напусне тоя свят, да поиска да стигне до разгадката на живота, па макар и да дотрябва да мине през злокобната врата на страданията?

Мисълта за самоубийство, пропъдена от неговия приятел, отстранена от присъствието му, тогава изникна отново като привидение до трупа на Фариа.

„Да можех да умра — рече той, — щях да отида там, където отива той, и сигурно щях да го намеря. Но как да умра? Това е много лесно — добави той със смях: — ще остана тук, ще се хвърля върху първия, който ще влезе, ще го задуша и ще ми отсекат главата на гилотината.“

Но в големите скърби, както в големите бури, пропаст зее между двата гребена на вълните и Дантес, изтръпнал пред мисълта за позорната смърт, изведнъж мина от отчаяние към пламенна жажда за живот и свобода.

„Да умра! О, не! — извика той. — Не си струваше да живея толкова, да страдам толкова, за да умра сега! Беше хубаво да умра някога, преди години, когато бях се решил; но сега не искам да ставам помощник на злочестата си съдба. Не, искам да живея, искам да се боря докрай; искам да извоювам отново щастието, което ми отнеха! Преди да умра, аз трябва да накажа своите палачи, а може би — кой знае? — и да наградя неколцина приятели. Но те сега са ме забравили тук и аз ще изляза от моя затвор само така, както Фариа.“

При тези думи Едмон замря, втренчил поглед пред себе си, като човек, поразен от внезапна мисъл, но мисъл страшна; той скочи, прекара ръка по челото си, като че му се виеше свят, поразходи се из килията и се спря отново пред леглото.

— О, о, кой ми изпраща тази мисъл? — пошепна той. — Щом само мъртъвците излизат свободно оттук, нека заемем мястото на мъртвеца.

И бързо, като се мъчеше да не мисли, за да не успее размишлението да разколебае отчаяното му решение, той се наведе към страшния чувал, разпори го с ножа на Фариа, измъкна трупа от чувала, отнесе го в стаята си, положи го на своето легло, зави главата му с един парцал, с който обикновено се забраждаше сам, покри го със завивката си, целуна за последен път студеното чело, опита се да затвори пак непокорните очи, които, както преди, стояха отворени, ужасни, без мисъл в тях, обърна главата към стената, та тъмничарят, когато донесе вечерята му, да помисли, че си е легнал, както обикновено, спусна се в подземния ход, долепи леглото до стената, върна се в килията на абата, взе от скривалището иглата и конеца, свали дрипите си, за да се усеща под платното голото му тяло, мушна се в разпрания чувал, зае положението, в което се намираше трупът, и се заши отвътре.

Ако някой за нещастие влезеше в тоя миг, той би чул как бие сърцето му.

Дантес можеше да направи това и след вечерната обиколка, но се страхуваше управителят да не промени решението си и да не вдигнат трупа до това време.

Тогава би пропаднала последната му надежда.

Във всеки случай сега планът му беше установен.

Ето какво мислеше той да направи.

Ако по пътя гробарите разберат, че носят жив човек, Дантес няма да им даде да се опомнят; със силен удар на ножа той ще разпори чувала отгоре до-долу, ще се възползува от техния смут и ще избяга; ако поискат да го спрат, тогава ще заиграе ножът.

Като го откарат в гробищата и го пуснат в гроба, той ще остави да го покрият с пръст; после, тъй като ще е нощ, щом гробарите обърнат гръб, той ще си проправи път през меката пръст и ще избяга; надяваше се, че тежестта на пръстта няма да е толкова голяма, че да не може да я повдигне.

Ако се излъже и пръстта, напротив, се окаже много тежка, ще се задуши под нея и толкоз по-добре: всичко ще се свърши.

Дантес не беше ял от предишния ден, но сутринта не беше почувствувал глад, пък и сега не мислеше за него. Положението му беше така несигурно, че не му стигна време да съсредоточи мисълта си на нещо друго.

Първата опасност, на която се излагаше Дантес, се състоеше в това, че тъмничарят, когато му донесе вечерята в седем часа, щеше да забележи замяната; за щастие много често, било от омраза към хората, било от умора, Дантес дочакваше вечерята легнал; и в такива случаи тъмничарят оставяше обикновено хляба и супата му на масата и се оттегляше, без да пророни дума.

Но този път тъмничарят можеше да наруши обичайното си мълчание, да заприказва Дантес и като види, че Дантес не му отговаря, да се доближи до леглото и да открие всичко.

Когато наближи седем часът вечерта, тогава чак започна истинският страх на Дантес. Притиснал с едната ръка сърцето си, той се опитваше да сподави биенето му, а с другата избърсваше потта от челото си, която се струеше по слепоочията му. Сегиз-тогиз тръпки пробягваха по цялото му тяло и стискаха сърцето му като с ледена стега. Струваше му се, че ще умре. Часовете минаваха, в замъка беше тихо и Дантес разбра, че е избягнал тази първа опасност; това беше добро предзнаменование. Най-сетне в определения от управителя час се зачуха стъпки по стълбата; Едмон разбра, че очакваният миг е настанал: той събра цялото си мъжество и затаи дъх; съжаляваше, че не може да затаи едновременно с дъха и учестеното биене на жилите си.

Стъпките се спряха на вратата, те бяха двойни. Дантес разбра, че са дошли за него двамата гробари. Догадката му се превърна в увереност, когато чу шума от поставената на пода носилка.

Вратата се отвори, мъждива светлинка стигна до очите на Дантес. През платното, което го покриваше, той видя как две сенки се приближиха до леглото.

Трета стоеше на вратата с фенер в ръка. Гробарите хванаха чувала, всеки за своя край.

— Старецът беше мършав, а гледай колко е тежък! — рече единият от тях, като повдигна Дантес за главата.

— Разправят, че с всяка година към тежестта на костите се прибавя по половин фунт — рече другият, като го хвана за краката.

— Приготви ли клупа? — попита първият.

— Защо ще мъкнем излишна тежест — рече вторият, — ще го направя там.

— Прав си; да вървим тогава.

„Какъв е този клуп?“ — попита се Дантес.

Вдигнаха мнимия мъртвец от леглото. Едмон се изпъваше, за да играе по-добре ролята си на умрял. Сложиха го на носилката и шествието, осветено от пазача с фенера отпред, завъзлиза по стълбата.

Изведнъж свежият и остър нощен въздух облъхна Дантес. Той позна мистрала. Това внезапно усещане беше изпълнено едновременно с наслада и тревога.

Носачите извървяха двайсетина крачки, после се спряха и сложиха носилката на земята.

Един от носачите отиде настрана и Дантес чу как обущата му отекнаха по плочите.

„Къде ли съм?“ — попита се той.

— Знаеш ли, че съвсем не е лек! — рече оня, който беше останал при Дантес, като седна на ръба на носилката.

Първата мисъл на Дантес беше да изскочи от чувала, за щастие се въздържа.

— Че посвети ми де, говедо — рече носачът, който беше отишъл настрана, — или няма да намеря никога това, което търся.

Човекът с фенера се подчини, макар нареждането да беше изразено не много прилично.

„Какво ли търси? — попита се Дантес. — Сигурно лопата.“

Радостно възклицание възвести, че гробарят е намерил това, което търсеше.

— Най-сетне — рече другият, — ама зор видя.

— Да — отговори първият, — но той нищо не е загубил от чакането.

При тези думи той се приближи до Едмон, който чу как сложиха до него някакъв тежък и кънтящ предмет; в същата минута въже обви и стегна краката му до болка.

— Е, върза ли го? — попита вторият гробар.

— И как още — рече другият, — гарантирам.

— Тогава — марш.

И повдигнатата носилка продължи своя път.

Извървяха петдесетина крачки, после се спряха, за да отворят една врата, после отново тръгнаха. Шумът на вълните, които се разбиваха в скалите, на които е построен замъкът, достигаше все по-ясно до ушите на Дантес, колкото по-напред отиваха.

— Лошо време! — рече един от носачите. — Неприятно е да бъдеш сред морето в такава нощ.

— Да, има голяма опасност абатът да се поизмокри — рече другият и те се закикотиха високо.

Дантес не разбра добре шегата, но при все това косите му настръхнаха.

— Добре, ето че стигнахме — подзе първият.

— По-нататък, по-нататък — рече другият, — ти знаеш добре, че миналия път оня не достигна, разби се в скалите и управителят на другия ден ни нарече безделници.

Извървяха още четири-пет крачки, като се изкачваха все по-нагоре, после Дантес усети, че го хващат за главата и за краката и го люлеят.

— Едно — рекоха гробарите.

— Две. Три!

В същото време Дантес почувствува, че го хвърлят в някаква огромна празнота, че прекосява въздуха като ранена птица и пада, пада в смразяващ сърцето му уплах. Макар нещо тежко да го теглеше надолу, ускорявайки бързия му полет, стори му се, че пада цяла вечност. Най-сетне със страхотен шум той се заби като стрела в ледената вода и изпусна вик, задавен тутакси от потъването.

Дантес беше хвърлен в морето и една желязна топка от трийсет и шест фунта, завързана за краката му, го теглеше към дъното.

Морето е гробището на замъка Иф.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 435 | Нарушение авторских прав