АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XXV. НЕПОЗНАТИЯТ

Денят настъпи. Дантес го чакаше отдавна с отворени очи. Той стана с първите лъчи, изкачи се, както предния ден, на най-високата скала на острова, за да огледа околностите; всичко беше пусто, както и тогава.

Едмон слезе, вдигна камъка, напълни джобовете си със скъпоценности, намести колкото се може по-добре дъските и железата на сандъка, покри го с пръст, утъпка пръстта, посипа отгоре пясък, за да не личи изкопаното място от останалата почва; излезе от пещерата, сложи плочата, натрупа върху плочата различни по големина камъни; насипа пръст в пролуките, посади в тях мирти и изтравничета, поля новите растения, за да изглежда, че растат тук отдавна, заличи следите от стъпките си около това място и зачака с нетърпение връщането на другарите си. Сега вече нямаше защо да губи времето си в съзерцание на златото и диамантите, да стои на Монте Кристо и да варди като дракон безполезните съкровища. Сега трябваше да се върне в живота, сред хората, и да заеме в обществото положението, влиянието и властта, които дава на този свят богатството, първата и най-голяма сила, с каквато може да разполага човекът.

Контрабандистите се върнаха на шестия ден. Дантес позна още отдалеч по вида и хода „Младата Амелия“; тогава се довлече чак до пристанището като ранения Филоктет и когато другарите му слязоха на брега, той, все още оплаквайки се, им съобщи, че се чувствува по-добре; после на свой ред изслуша разказа за техните приключения. Те действително постигнали успех; но едва свършили разтоварването и получили известие, че един стражев бриг в Тулон току-що излязъл от пристанището и се насочил към тях. Те побързали тогава да избягат, като съжалявали, че с тях не е Дантес, който умее така изкусно да ускорява хода на кораба. Скоро съзрели ловния кораб; но се възползували от нощта, заобиколили носа на Корсика и се изплъзнали.

Изобщо пътуването било сполучливо; и всички, особено Джакопо, съжаляваха, че Дантес не е участвувал в него, за да получи своя дял от печалбите, възлизащ на петдесет пиастра.

Едмон остана невъзмутим; той не се усмихна дори при преброяването на облагите, които би поделил с тях, ако беше напуснал острова; и тъй като „Младата Амелия“ беше дошла в Монте Кристо само за него, той се качи на борда още същата вечер и последва капитана в Ливорно.

В Ливорно отиде при един евреин и продаде четири от най-дребните си диаманти, по пет хиляди франка всеки. Евреинът би могъл да се осведоми как са попаднали у един моряк такива скъпоценности; но премълча, защото вземаше от всеки камък по хиляда франка печалба.

На другия ден Едмон купи една съвсем нова ладия и я подари на Джакопо, като прибави към този подарък сто пиастра, за да наеме Джакопо екипаж, но с условие, че ще замине за Марсилия и ще му донесе известия за един старец на име Луи Дантес, който живее на Меланските алеи, и за една девойка, която живее в село Каталаните и се нарича Мерседес.

На Джакопо се стори, че сънува; Едмон му разказа тогава, че е станал моряк по една безразсъдна постъпка, защото родителите му не му давали необходимите пари за издръжка; но когато пристигнал в Ливорно, получил наследство от един чичо, който му завещал цялото си състояние. Високата образованост на Дантес придаваше голяма правдоподобност на този разказ и Джакопо не се усъмни нито за миг, че неговият отдавнашен другар не му казва истината.

От друга страна, тъй като срокът на службата му в „Младата Амелия“ беше изтекъл, Едмон се сбогува с капитана, който се опита отначало да го задържи, но узнал като Джакопо за наследството, се отказа от надеждата да промени решението на предишния си моряк.

На другата сутрин Джакопо отплува за Марсилия; той трябваше да се срещне с Едмон на Монте Кристо.

В същия ден Дантес тръгна, без да каже къде отива, като на сбогуване награди щедро екипажа на „Младата Амелия“ и обеща на стопанина й да му се обади някой ден.

Дантес замина за Генуа.

Тук, тъкмо когато пристигаше, изпитваха една малка яхта, поръчана от един англичанин, който, чул, че генуезците са най-добрите корабостроители в Средиземно море, беше пожелал да има генуезка яхта; англичанинът се беше спазарил за четиридесет хиляди франка; Дантес предложи за нея шейсет хиляди, с условие, че корабът му ще бъде предаден в същия ден. Докато чакаше корабът да бъде завършен, англичанинът беше отишъл на обиколка из Швейцария. Той трябваше да се върне едва след три седмици или месец; строителят реши, че ще има време да построи друг. Дантес заведе строителя в магазина на един евреин, мина с него в задната стая и евреинът начете шейсет хиляди франка на строителя.

Строителят предложи на Дантес услугите си да му набере екипаж, но Дантес му благодари, като каза, че е свикнал да плава сам, и поиска да му направят в каютата, до възглавето на леглото, шкаф със секретна брава, разделен на три отделения, също със секретни брави. Той даде размера на тези отделения и те бяха направени още на следния ден.

Два часа по-късно Дантес излизаше от пристанището на Генуа, изпровождан от погледите на тълпа любопитни, петимни да видят испанския благородник, който имаше навик да пътува сам по море.

Дантес се справи чудесно; с помощта на кормилото, без да го оставя, той караше кораба да изпълнява всички необходими маневри, така че той изглеждаше разумно същество, готово да се подчини на най-малкия даден подтик, и Дантес се съгласи в душата си, че генуезците заслужават славата си на първи корабостроители в света.

Любопитните изпратиха малкия кораб с очи, докато той се изгуби от погледа им, и тогава възникнаха препирни за това, къде отива: едните казваха — за Корсика, другите — за остров Елба; някои бяха готови да се обзаложат, че отива в Испания, а четвърти пък твърдяха, че отива в Африка; никому не хрумна да назове остров Монте Кристо.

А тъкмо на остров Монте Кристо отиваше Дантес.

Той стигна там към края на втория ден; корабът беше прекрасен ветроход и беше изминал разстоянието за тридесет и пет часа. Дантес беше изучил отлично очертанията на брега и без да се отбива в пристанището, пусна котва в малкото заливче.

Островът беше пуст; явно никой не беше слизал от времето, когато Дантес бе заминал; той отиде да види съкровището си; всичко се намираше в същото състояние, в което го беше оставил.

На другия ден несметните му богатства бяха пренесени на борда на яхтата и заключени в трите отделения на тайния шкаф.

Дантес почака още седмица. Цялата тази седмица криволеше с яхтата си около острова, като я проучваше, както един ездач обяздва коня си; за това време той узна всичките й достойнства и недостатъци; Дантес се зарече да увеличи едните и да поправи другите.

На осмия ден Дантес видя да иде един малък кораб с вдигнати платна и позна ладията на Джакопо; той даде знак, на който Джакопо отговори, и два часа по-късно ладията се приближи до яхтата.

И на двата въпроса Едмон получи печален отговор.

Старият Дантес беше умрял. Мерседес беше изчезнала.

Едмон изслуша двете известия със спокойно лице; но тозчас слезе на сушата, като забрани да го последват.

След два часа се върна; двама моряци от ладията на Джакопо преминаха на яхтата му, за да му помагат, и той заповяда да вземат курс към Марсилия. Той предвиждаше смъртта на баща си, но какво беше станало с Мерседес?

Едмон не можеше да даде изчерпателни указания на ни един агент, без да издаде тайната си; освен това той искаше да събере и други сведения, а това можеше да направи само той. Огледалото беше му показало в Ливорно, че няма опасност да бъде познат; пък и сега имаше на разположение всички средства, за да промени външността си. И ето, една сутрин яхтата, следвана от малката рибарска ладия, влезе смело в пристанището на Марсилия и се спря точно срещу онова място, където в съдбоносната вечер бяха го качили на лодка, за да го откарат в замъка Иф.

Не без известен трепет Дантес видя приближаващия се към него в карантинната лодка стражар. Но с придобитата вече пълна самоувереност той му подаде английския си паспорт, купен в Ливорно; и с помощта на този чуждестранен пропуск, тачен във Франция много повече от френския, Едмон слезе без никакво затруднение на брега.

Първият, когото Дантес зърна, щом стъпи на улица Канебиер, беше един моряк от „Фараон“. Този човек беше служил под негово началство и сякаш нарочно се намираше там, за да може Дантес да се убеди в станалите с него промени. Дантес се запъти право към него и му зададе няколко въпроса, на които морякът отговори, без да проличи нито по думите му, нито по израза на лицето му, че е виждал някога оня, който се обръщаше към него.

Дантес даде на моряка една монета от благодарност за сведенията; една минута след това долови как честният човек тича подир него. Дантес се обърна.

— Извинявайте, господине рече морякът, но вие сигурно сте сбъркали; помислили сте, че ми давате двуфранкова монета, а ми дадохте двоен наполеон.

— Действително, приятелю мой — отвърна Дантес, — сбъркал съм; но тъй като вашата честност заслужава награда, ето ви още един, моля ви да го приемете и да пиете с другарите си за мое здраве.

Морякът беше така учуден, че не му дойде наум дори да поблагодари на Едмон; погледна подире му и си рече:

„Той ще е някой набаб, дошъл от Индия.“

Дантес продължи пътя си; с всяка стъпка сърцето му замираше, обхванато от ново чувство; спомени от детството му, неизличими спомени, които не напускаха съзнанието му никога, изникваха на всеки кът от площада, на всеки уличен ъгъл, на всеки кръстопът. Когато стигна до края на улица Ноай и зърна Меланските алеи, той усети как краката му се подкосяват и насмалко не падна под колелата на една кола. Най-сетне стигна до къщата, дето живееше баща му. Поветите и латинките бяха изчезнали от мансардата, където някога ръката на стареца ги подреждаше така грижовно.

Той се облегна на едно дърво и известно време гледа замислен горните етажи на тази вехта къща; най-сетне пристъпи към вратата, прекрачи прага, запита дали няма свободно жилище и макар жилището на петия етаж да беше заето, изказа такова настойчиво желание да го види, че портиерът се качи и поиска от обитателите му позволение да покаже на чужденеца двете стаи, от които се състои то. Обитателите бяха един млад мъж и една млада жена, оженили се едва преди седмица.

Като видя двамата младоженци, Дантес въздъхна дълбоко.

Впрочем нищо не напомняше на Дантес бащиния му апартамент: тапетите бяха други; всички стари мебели, приятели от детинството му, израснали в паметта му с безбройните си подробности, бяха изчезнали. Само стените бяха същите.

Дантес погледна към леглото; то стоеше на същото място, на което се намираше леглото на предишния наемател; очите на Едмон се овлажниха неволно: на това място старецът сигурно беше издъхнал, шепнейки името на сина си.

Младите съпрузи гледаха с учудване този суров мъж, по бузите на който се търкулнаха две едри сълзи, без лицето му да трепне. Но всяка скръб е свещена и младите хора не зададоха на непознатия никакъв въпрос; само се оттеглиха, за да го оставят да се наплаче, а когато си тръгна, изпроводиха го, като му казаха, че може да дойде пак, когато пожелае, и че ще бъде винаги радушно приет в тяхното скромно жилище.

Като слезе един етаж по-долу, Едмон се спря пред друга врата и попита дали живее още тук шивачът Кадрус. Но портиерът му отговори, че човекът, за когото пита, се е разорил и сега държи ханче на пътя от Белгард за Бокер.

На входа Дантес попита за адреса на стопанина на къщата, отиде при него, представи се под името лорд Уилмор (това име и тази титла бяха вписани в паспорта му) и купи от него къщата на Меланските алеи за двайсет и пет хиляди франка. Тя струваше десет хиляди франка по-евтино. Но дори да му поискаха половин милион, Дантес би платил тази цена.

Същия ден младите съпрузи от петия етаж бяха уведомени от нотариуса, узаконил покупката, че новият собственик им предлага да си изберат който щат друг апартамент в къщата срещу същия наем, ако те му отстъпят двете заети от тях стаи.

Това странно събитие занимава повече от седмица всички обитатели на Меланските алеи и предизвика хиляди догадки, от които нито една не се оказа вярна.

Но още повече обърка и смути всички умове обстоятелството, че същият човек, които през деня беше дошъл в къщата на Меланските алеи, вечерта се разхождаше в каталанското селце и се отби в една бедна рибарска къща, дето се бави повече от час, като разпитваше за разни хора, умрели или изчезнали преди повече от петнайсет-шестнайсет години.

На другия ден рибарите, при които беше се отбивал да разпитва, получиха подарък съвсем нова каталанска ладия, снабдена с две големи и една по-малка мрежа.

На тези честни хора много им се искаше да поблагодарят на великодушния посетител; но те научиха, че подир разговора си с тях той заръчал нещо на някакъв моряк, яхнал един кон и излязъл от Марсилия през Екската порта.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 417 | Нарушение авторских прав