АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XXX. ПЕТИ СЕПТЕМВРИ

Отсрочката, дадена на Морел от довереника на къщата „Томсън и Френч“ в минутата, когато той най-малко очакваше това, се стори на клетия корабовладелец един от онези поврати на щастие, които възвестяват на човека, че съдбата най-сетне се е уморила да го преследва. Същия ден той разказа на дъщеря си, жена си и Еманюел какво му се беше случило и известна надежда, ако не спокойствие, се въдвори в семейството. Но за нещастие Морел имаше работа не само с къщата „Томсън и Френч“, която беше проявила към него такава отстъпчивост. В търговията, както той беше казал, има контрагенти, но не приятели. Дълбоко в душата си той дори не разбираше това великодушно поведение на господин Томсън и Френч към него; обясняваше си го само с разумно егоистичното разсъждение, от което тази фирма сигурно е изхождала: по-добре е да подкрепим един човек, който ни дължи близо триста хиляди франка, и да получим тези триста хиляди франка след три месеца, отколкото да ускорим разорението му и да получим шест или осем на сто от капитала.

За нещастие от омраза или от безразсъдство всички контрагенти на Морел разсъждаваха не така, някои дори обратно. Поради това полиците, подписани от Морел, бяха представени в касата точно в установения срок и благодарение на дадената от англичанина отсрочка бяха още с предявяването им изплатени от Коклес. И Коклес си оставаше все така невъзмутимо спокоен. Едничък господин Морел с ужас видя, че ако трябваше да изплати на 15-то число петдесетте хиляди франка на Бовил, а на 30-то число трийсет и двете хиляди и петстотин франка по други, също тъй отсрочени полици, той би загинал още този месец.

Всички търговци в Марсилия бяха на мнение, че Морел няма да издържи сполетелите го злополуки. Затова голямо беше учудването им, когато видяха, че той с обичайната точност изплати задълженията си в края на месеца. Ала въпреки това доверието на хората към него не се възстанови и банкрутът на нещастния корабовладелец бе единодушно отложен за края на следващия месец.

Целия месец Морел полагаше невероятни усилия, за да събере всичките си средства. Някога полиците му с какъвто и да е срок се приемаха с доверие и бяха дори търсени. Морел се опита да продаде тримесечни полици, но никоя банка не ги прие. За щастие сам Морел разчиташе на няколко постъпления; тези постъпления се осъществиха; по тоя начин Морел се оказа в състояние да посрещне задълженията си, когато дойде краят на юли.

Довереника на къщата „Томсън и Френч“ не видяха вече в Марсилия; той изчезна на другия или по другия ден от посещението си у Морел; и тъй като в Марсилия той имаше връзки само с кмета, инспектора на затворите и господин Морел, неговият престой не остави други следи освен различните спомени, които запазиха за него тези трима души. Що се отнася до моряците от „Фараон“, те, изглежда, си бяха намерили някаква служба, защото също изчезнаха.

След като се оправи от болестта, която беше го задържала в Палма, капитан Гомар се върна. Той не се решаваше да се яви при господин Морел; но достойният корабовладелец научи за неговото пристигане и отиде при него сам. Той предварително знаеше от разказа на Пенелон за смелото държане на капитана през време на корабокрушението и сам се опита да го утеши. Занесе му цялата заплата, за която капитан Гомар не би дръзнал да отиде.

Когато след посещението си господин Морел слизаше по стълбата, той срещна Пенелон, който се качваше при капитана. Пенелон, види се, беше се разпоредил добре с парите си, защото целият беше облечен в ново. Щом видя своя корабовладелец, честният кормчия се смути много, той се свря в най-отдалечения ъгъл на площадката, премести своята жвачка отначало отляво надясно, после отдясно наляво, изблещил от уплаха очи, и отговори с плахо стискане на сърдечното, както винаги, ръкостискане на господин Морел. Господин Морел приписа смущението на Пенелон на изящното му облекло: очевидно добрият моряк не на своя сметка беше се решил на подобен разкош; той беше постъпил значи на някой друг кораб и се срамуваше, че, ако можем да се изразим така, не е носил по-дълго жалейка по „Фараон“. Може би дори идеше при капитан Гомар да сподели с него сполуката си и да му предаде предложенията на новия си стопанин.

„Прекрасни хора — рече си Морел, като се отдалечаваше, — дано новият ви стопанин да ви обича, както ви обичах аз, и излезе по-щастлив от мене!“

Август мина в непрекъснатите опити на Морел да възстанови своя предишен кредит или да си открие нов. На 20 август в Марсилия стана известно, че той е наел място в пощенската кола, и всички решиха тогава, че Морел ще се обяви за несъстоятелен в края на текущия месец и затова заминава предварително, за да не присъствува на този жесток акт, който вероятно е възложил на своя главен служител Еманюел и своя касиер Коклес. Но напук на всички предвиждания, когато настъпи 31 август, касата се отвори, както винаги. Коклес стоеше зад решетката, спокоен като „Справедливия“ на Хораций, преглеждаше със същото внимание представените му полици и ги изплати от първата до последната със същата точност. Потрябва както беше предвидил господин Морел, да се погасят две чужди задължения и Коклес ги плати със същата редовност, както и личните полици на корабовладелеца. Никой не разбираше вече нищо и всеки с упоритостта, присъща на предсказвателите на лоши събития, отложи фалита за края на септември.

На 1 септември Морел се върна; цялото му семейство го чакаше с голямо безпокойство; от това пътуване в Париж зависеше последната възможност за спасението му. Морел беше си спомнил за Данглар, който беше станал сега милионер, но някога беше му задължен, защото по негова препоръка беше постъпил на служба при испанския банкер, с която започна огромното му благосъстояние. Според слуховете днес Данглар имаше шест или осем милиона собствени пари и неограничен кредит. Данглар можеше да спаси Морел, без да извади едно екю от джоба си: стигаше само да даде поръчителството си за един заем. Морел мислеше отдавна за Данглар; но има инстинктивни отвращения, на които човек не е господар, и Морел, отлагал до последната минута, така и не прибягваше до това последно средство. И излезе прав, защото се върна смазан от унизителния отказ.

По тази причина, когато се върна, Морел не пророни никаква жалба, не издума никакъв укор; прегърна със сълзи жена си и дъщеря си, приятелски се ръкува с Еманюел, затвори се после в кабинета си на втория етаж и повика при себе си Коклес.

— Този път — рекоха двете жени на Еманюел — ние сме загинали.

След кратко съвещание беше решено Жули да пише на брат си в гарнизона в Ним да дойде веднага.

Клетите жени чувствуваха инстинктивно, че е нужно да съберат всичките си сили, за да издържат заплашващия ги удар.

Освен това Максимилиан Морел, макар и да беше едва двайсет и две годишен, имаше вече голямо влияние върху баща си.

Той беше твърд и справедлив младеж. Когато дотрябва да си избере поприще, баща му не пожела да го принуждава и предостави на младия Максимилиан свободен избор според вкусовете му. Момъкът заяви, че иска да постъпи на военна служба; с тази цел той се залови прилежно за науките, влезе с конкурсен изпит в политехническото училище и бе назначен подпоручик в 53-ти пехотен полк. Той заемаше този чин от една година и беше получил обещание да бъде назначен поручик още при първия случай. В полка сочеха Максимилиан Морел като строг изпълнител не само на всички войнишки задължения, но и на всеки човешки дълг и го наричаха Стоика. Разбира се, мнозина от тези, които му даваха този прякор, го повтаряха, без да знаят дори какво означава той.

Тъкмо този млад човек майката и сестрата повикаха на помощ, за да ги подкрепи в тежкото изпитание, настъпването на което предчувствуваха.

Те не бяха се излъгали в сериозността на положението, защото няколко минути след като господин Морел влезе в кабинета си с Коклес, Жули видя Коклес да излиза оттам бледен, разтреперан, със силно развълнувано лице.

Тя поиска да го разпита, когато минаваше покрай нея; но добрият човечец, слизайки по стълбата с необичайна за него бързина, само вдигна ръце към небето и извика.

— О, госпожице, госпожице, какво ужасно нещастие! И кой би могъл да повярва това!

След минута Жули го видя да се връща с два-три дебели тефтера, един портфейл и една торба с пари.

Морел прегледа тефтерите, отвори портфейла, преброи парите.

Всичкият му капитал възлизаше на осем хиляди франка, постъпленията му до 5-ти септември — на четири-пет хиляди; това съставяше в най-добрия случай един актив от четиринайсет хиляди франка, а трябваше да изплати една полица от двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка. Нямаше дори възможност да се погаси частично сумата.

Но когато Морел слезе да обядва, той изглеждаше доста спокоен. Това спокойствие уплаши двете жени повече от най-дълбокото отчаяние.

Следобед Морел имаше навик да излиза от къщи: той отиваше в клуба на фокийците да пие кафе и да чете „Семафор“; този ден той не излезе и се качи в кабинета си.

Коклес беше явно съвсем слисан. Една част от деня той преседя в двора на един камък, гологлав, при трийсет градуса пек.

Еманюел се опита да успокои жените, но красноречието му беше изменило. Младежът знаеше твърде добре работите на фирмата, за да не почувствува, че страшна катастрофа е надвиснала над семейството Морел.

Настъпи нощта; двете жени не си легнаха да спят, като се надяваха, че Морел, когато слезе от кабинета си, ще намине при тях; но чуха как, стъпвайки тихо, за да не го повикат, минава покрай вратата им.

Те се вслушаха; той влезе в стаята си и заключи вратата отвътре.

Госпожа Морел изпрати дъщеря си да отиде да спи; после, половин час след като Жули си отиде, тя стана, свали обувките си и се промъкна в коридора, за да види през ключалката какво прави мъжът й.

В коридора тя зърна една отдалечаваща се сянка — беше Жули, която, също разяждана от тревога, беше изпреварила майка си.

Девойката се приближи до госпожа Морел.

— Пише — рече тя.

Двете жени се разбраха без много думи.

Госпожа Морел се наведе до ключалката. Наистина Морел пишеше; но онова, което госпожа Морел забеляза, беше останало незабелязано от дъщеря й: нейният мъж пишеше на обгербвана хартия.

Госпожа Морел разбра с ужас, че той пише завещанието си; тя потрепера с цялото си тяло и все пак намери сили в себе си да не каже нищо на дъщеря си.

На другия ден господин Морел изглеждаше напълно спокоен; той се занимава в кабинета си, както обикновено, слезе за закуска, както всеки път, само следобеда накара дъщеря си да седне до него, взе главата й в ръцете си и дълго я притиска до гърдите си.

Вечерта Жули рече на майка си, че макар баща й да изглеждал спокоен, тя забелязала, че сърцето му туптяло силно.

Двата следващи дни изминаха почти също така тревожни. На 4-ти септември вечерта господин Морел поиска от дъщеря си да му върне ключа от кабинета. Жули потрепера — това искане й се стори зловещо. Защо баща й взимаше ключа, който тя винаги носеше със себе си и който й отнемаха в детинството само за наказание?

Девойката изгледа господин Морел.

— Какво лошо съм сторила, татко — рече тя, — че ми взимате този ключ?

— Нищо лошо, дете мое — отговори нещастният Морел, от очите на когото този прост въпрос изтръгна сълзи, — нищо лошо, но той ми е нужен.

Жули се престори, че търси ключа.

— Трябва да съм го оставила в стаята си — рече тя.

И излезе; но вместо да отиде в стаята си, отърча да се посъветва с Еманюел.

— Не връщайте ключа — рече Еманюел — и утре сутринта по възможност не се отделяйте от баща си.

Тя се помъчи да разпита Еманюел; но той не знаеше или не искаше да каже нищо.

Цялата нощ на 4-ти срещу 5-ти септември госпожа Морел се вслушваше, долепила ухо до ламперията на стената. До три часа сутринта тя чуваше как мъжът й ходи възбудено из стаята си.

Едва в три часа той се тръшна на леглото си.

Майката и дъщерята прекараха нощта заедно. Още от вечерта те очакваха Максимилиан.

В осем часа господин Морел влезе при тях в стаята. Той беше спокоен, но следи от вълнението му през нощта личаха по бледото му разстроено лице.

Жените не се осмелиха да го попитат дали е спал добре.

Морел беше по-ласкав към жена си и по-бащински нежен към дъщеря си, откогато и да е друг път; той не можеше да се нагледа на клетото си дете и току го целуваше.

Жули си спомни заръката на Еманюел и поиска да изпроводи баща си; но той я спря кротко и рече:

— Остани при майка си.

Жули настоя.

— Аз искам това! — рече Морел.

За пръв път Морел казваше на дъщеря си: „Аз искам това“; но той го каза с глас, пропит с такава бащинска нежност, че Жули не се осмели да направи крачка напред.

Тя остана да си стои на същото място, мълчалива и неподвижна. След малко вратата отново се отвори, тя усети как две ръце я обхващат и нечия уста се долепва до челото й.

Тя вдигна очи и изпусна радостен възглас.

— Максимилиан, братко! — извика тя.

На този вик дотича госпожа Морел и се хвърли в прегръдките на сина си.

— Мамо — рече младият човек, като гледаше ту майка си, ту сестра си, — какво се е случило? Вашето писмо ме изплаши и аз побързах да дойда.

— Жули — рече госпожа Морел, като смигна на младия човек, — иди да кажеш на баща си, че е пристигнал Максимилиан.

Девойката изскочи от апартамента, но на първото стъпало на стълбата срещна един човек с писмо в ръка.

— Не сте ли вие госпожица Жули Морел? — попита този човек с подчертано италианско произношение.

— Да, господине — измънка Жули. — Но какво искате от мен? Аз не ви познавам.

— Прочетете това писмо — рече човекът, като й подаваше писъмцето.

Жули се колебаеше.

— Отнася се до спасението на баща ви рече пратеникът.

Девойката грабна от ръцете му писъмцето.

Тя бързо го отвори и прочете:

„Идете веднага на Меланските алеи, влезте в дом 15, поискайте от портиера ключа на стаята на петия етаж, влезте в тази стая, вземете от камината една червена копринена кесия и занесете тази кесия на вашия баща.

Необходимо е той да я получи преди единайсет часа.

Вие ми обещахте да ми се подчинявате сляпо, припомням ви вашето обещание.

Синдбад моряка“

Девойката извика от радост, вдигна очи, потърси човека, който й беше предал бележката, за да го разпита, но той беше изчезнал.

Тя се залови да прочете писъмцето втори път и забеляза тогава послеписа:

Тя прочете:

„Необходимо е да изпълните тази заръка лично и сама; ако дойдете с друг или друг дойде вместо вас, портиерът ще отговори, че не знае за какво става дума.“

Този послепис охлади силно радостта на девойката. Не я ли заплашва нещо, няма ли тук някакъв капан? Тя беше невинна и не знаеше на каква тъкмо опасност може да се изложи едно момиче на нейните години, но не е необходимо да знаеш опасността, за да се боиш от нея: тъкмо непознатите опасности вдъхват най-голям страх.

Жули се колебаеше, тя реши да поиска съвет.

Но по някакво странно чувство тя отиде да поиска помощ не от майка си, нито от брат си, а от Еманюел.

Тя слезе при него, разказа му какво се беше случило в деня, когато повереникът на къщата „Томсън и Френч“ беше дошъл при баща й; разправи му за сцената на стълбата, повтори му обещанието, дадено от нея, и му показа писмото.

— Трябва да отидете, госпожице — рече Еманюел.

— Да отида там ли? — пошепна Жули.

— Да, аз ще ви придружа.

— Но нали прочетохте, че трябва да бъда сама? — рече Жули.

— Вие ще бъдете сама — отговори момъкът, — аз ще ви чакам на ъгъла на Музейната улица; и ако вие се забавите твърде дълго, ще тръгна след вас и, уверявам ви, тежко на онези, от които ми се оплачете!

— Как така, Еманюел — подзе нерешително девойката, — вие мислите, че трябва да се отзова на тази покана?

— Да; нали пратеникът ви е казал, че се отнася до спасението на вашия баща.

— Но, Еманюел, каква опасност го заплашва? — попита девойката.

Еманюел се колебаеше, но желанието му да склони девойката да отиде веднага надви.

— Чуйте — й рече той, — днес е 5 септември, нали?

— Да.

— Днес в единайсет часа вашият баща трябва да заплати около триста хиляди франка.

— Да, ние знаем това.

— А той няма и петнайсет хиляди в касата — рече Еманюел.

— Тогава какво ще стане?

— Ако днес преди единайсет часа не се намери никой, който да му се притече на помощ, на обед вашият баща ще трябва да се обяви в несъстоятелност.

— О, елате, елате — извика девойката, като повлече момъка след себе си.

През това време госпожа Морел разказа всичко на сина си.

Младият човек знаеше, че вследствие нещастията, които едно след друго бяха постигнали баща му, в разходите на къщата бяха направени големи преобразования; но не знаеше, че работите са стигнали до такова безизходно положение.

Той се почувствува смазан.

После изведнъж изскочи от апартамента, затече се нагоре по стълбата, надявайки се, че баща му е в кабинета си, но напразно чука.

Като стоеше пред кабинета, той чу вратата на апартамента долу да се отваря, обърна се и видя баща си. Вместо да се изкачи направо в кабинета си, господин Морел беше влязъл в стаята си и едва сега излизаше оттам.

Щом видя Максимилиан, господин Морел извика изненадан; не знаеше за пристигането му. Той замръзна на мястото си, като стискаше с лявата си ръка някакъв предмет, скрит под редингота.

Максимилиан се спусна бързо по стълбата и се хвърли на шията на баща си; но изведнъж се отдръпна, опрял дясната си ръка на гърдите на баща си.

— Тате — рече той, побледнял като мъртвец, — защо са тези пистолети под вашия редингот?

— Ох, ето от кое се страхувах! — рече Морел.

— Тате, тате, в името на небето — извика момъкът, — защо това оръжие?

— Максимилиан — отговори Морел, загледан втренчено в сина си, — ти си мъж и човек на честта; ела, аз ще ти обясня всичко.

И Морел се изкачи с твърди стъпки в кабинета си, докато Максимилиан, олюлявайки се, го следваше.

Морел отключи вратата и заключи след сина си; после прекоси вестибюла, приближи се до писалището, сложи на края му пистолетите и посочи с пръст на сина си отворения тефтер.

В тефтера беше записано точното положение на работите.

Морел трябваше да плати след половин час двеста осемдесет и седем хиляди франка.

Той притежаваше всичко на всичко петнайсет хиляди двеста петдесет и седем франка.

— Чети рече Морел.

Младежът прочете и се почувствува смазан. Морел не каза нито дума: какво би могъл да добави към неумолимата присъда на цифрите.

— А вие направихте ли всичко, тате — рече най-сетне момъкът, — за да предотвратите това нещастие?

— Да — отговори Морел.

— Вие не очаквате никакви постъпления.

— Никакви.

— Изчерпали сте всичките си източници?

— Всички.

— И след половин час — продума Максимилиан с мрачен глас — нашето име ще бъде опозорено!

— Кръвта измива позора — рече Морел.

— Имате право, тате, аз ви разбирам.

Той протегна ръка към пистолетите.

— Единият за вас, другият за мене — рече той; — благодаря!

Морел му спря ръката.

— А майка ти… а сестра ти… кой ще ги храни?

Тръпка мина по цялото тяло на младежа.

— Тате — рече той, — мигар искате да живея?

— Да, искам — отговори Морел, — защото това е твой дълг; ти имаш спокоен, силен ум, Максимилиан… Максимилиан, ти не си прост човек; аз не ти възлагам, не ти заповядвам нищо, само ти казвам: „Обмисли своето положение, като да си чужд човек, и съди сам“.

Младежът се позамисли, после в очите му блесна самоотвержено примирение; той само свали бавно, с тъга еполетите си, отличителните знаци на своя чин.

— Добре — рече той, като подаде ръка на Морел, — умрете спокоен, тате! Аз ще живея.

Морел поиска да падне на колене пред сина си, Максимилиан го прегърна и двете благородни сърца забиха едно срещу друго.

— Нали знаеш, че не съм виновен? — попита Морел.

Максимилиан се усмихна.

— Знам, тате, че сте най-честният човек, когото някога съм познавал.

— Добре, между нас всичко е казано; сега се върни при майка си и сестра си.

— Тате — рече младият човек, като коленичи, — благословете ме!

Морел хвана с две ръце главата на сина си, приближи я до себе си и като долепи няколко пъти устата си до нея, пошепна:

— О, да, да, благославям те от мое име и от името на трите поколения безукорни хора; чуй какво ти казват те с моя глас: провидението може да въздигне сградата, разрушена от нещастието. Като видят от каква смърт съм умрял, и най-коравосърдечните хора ще те съжалят; на тебе може би ще дадат отсрочката, която на мене биха отказали; тогава стори всичко, за да не бъде произнесена позорната дума; залови се за работа, работи, млади момко, бори се горещо и мъжествено; живей с майка си и сестра си колкото може по-скромно, така че ден след ден имуществото на онези, на които аз дължа, да расте и се умножава в ръцете ти. Помни какъв хубав, велик, тържествен ден ще бъде денят, когато моята чест ще бъде възстановена, когато в същия този кабинет ти ще можеш да кажеш: „Баща ми умря, защото не беше в състояние да направи онова, което днес правя аз; но той умря спокоен, защото, умирайки, знаеше, че аз ще направя това.“

— Ох, тате, тате — извика момъкът, — ако все пак вие можехте да останете с нас!

— Ако остана, всичко ще бъде иначе; ако остана, съчувствието ще се превърне в недоверие, жалостта — в настървение; ако остана, аз ще бъда човек, нарушил думата си, не устоял на обещанията си, накъсо, фалирал човек. А ако умра, помисли за това, Максимилиан, моят труп ще бъде труп на един нещастен, но честен човек. Остана ли жив, и най-добрите ми приятели ще избягват дома ми; умра ли, цяла Марсилия ще ме изпровожда със сълзи до последното ми жилище; остана ли жив, ти ще се срамуваш от моето име, умра ли, ти ще вдигнеш глава и ще кажеш: „Аз съм син, на оня, който се самоуби, защото за първи път в живота си беше принуден да наруши думата си“.

Младият човек простена, но, изглежда се примири със съдбата. И този път той даде право на баща си не със сърцето си, а с ума си.

— А сега — рече Морел — остави ме сам и се постарай да отдалечиш оттук жените.

— Не искате ли да видите още веднъж Жули? — попита Максимилиан.

Последната неясна надежда се криеше за него в това свиждане, ето защо той го предложи. Господин Морел поклати глава.

— Видях я тази сутрин — рече той — и се простих с нея.

— Нямате ли още някаква друга заръка, тате? — попита Максимилиан с глух глас.

— Да, синко, една свещена заръка.

— Кажете, тате.

— Къщата „Томсън и Френч“ е единствената, която от човеколюбие или може би от егоизъм — не на мене се пада да чета в хорските сърца — се смили над мене. Нейният довереник, който след десет минути ще дойде тук да получи по полица двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка, не се съгласи да даде, а сам ми предложи три месеца отсрочка. Нека тази къща получи първа вземанията си, синко, нека този човек бъде за тебе свят.

— Добре, тате — рече Максимилиан.

— А сега още веднъж сбогом — рече Морел, — върви, върви, аз трябва да остана сам; завещанието ми ще намериш в писалището в спалнята ми.

Младият човек стоеше неподвижен, той искаше да си отиде, но беше безсилен да стори това.

— Слушай, Максимилиан — рече баща му, — предположи, че съм войник като тебе, че съм получил заповед да превзема един редут и ти знаеш, че ще падна убит; няма ли да ми кажеш, както ми каза преди малко: „Вървете, тате, инак ви чака безчестие. По-добре смърт, отколкото позор!“

— Да, да — рече момъкът, — да.

Той стисна конвулсивно Морел в прегръдките си.

— Вървете, тате — рече той.

И изскочи от кабинета.

Когато синът му излезе, Морел остана известно време прав, с втренчени очи във вратата; после простря ръка, напипа връвта на звънеца и позвъни.

Влезе Коклес.

Той беше неузнаваем; тези три дни го бяха сломили. Мисълта, че къщата; „Морел“ ще прекрати платежите си, го беше прегърбила и състарила с двайсет години.

— Добри ми Коклес — рече Морел с неописуем глас, — ти ще стоиш във вестибюла. Когато дойде този господин, който дохожда преди три месеца, ти знаеш, повереникът на къщата „Томсън и Френч“, ще ми доложиш за него.

Коклес не отговори; само кимна, седна на един стол във вестибюла и зачака.

Морел се отпусна в креслото; очите му се впиха в стенния часовник: оставаха седем минути, само толкова; стрелката се движеше с невероятна бързина; струваше му се, че я вижда как се движи.

Какво ставаше през тези последни минути в душата на този човек, който, млад още, подчинявайки се на едно разсъждение може би погрешно, но наглед правилно, се готвеше да се раздели с всичко, което обичаше на света, и да напусне живота, който му беше дарил цялата радост на семейното щастие, е невъзможно да се изрази; за да разбере това, човек трябваше да види неговото чело, покрито с пот, но все пак примирено, неговите очи, овлажнели от сълзи, но все пак вдигнати към небето.

Стрелката се движеше, пистолетите бяха заредени; той простря ръка, взе единия от тях и пошепна името на дъщеря си.

После остави смъртоносното оръжие, взе перото и написа няколко думи.

Струваше му се, че не се е простил достатъчно нежно с любимото си дете.

После пак се обърна към стенния часовник; сега броеше не минутите, а секундите.

Отново взе оръжието, полуотворил уста и вперил очи в стрелката; запъна спусъка и неволно потрепера, чул изщракването му.

В този миг по челото му изби още по-студена пот, смъртна мъка сви сърцето му.

Той чу как долу, на стълбите, изскърца вратата.

После се отвори вратата на кабинета му.

Часовникът се готвеше да удари единайсет часа.

Морел не се обърна, той очакваше, че ей сега Коклес ще доложи:

— Довереникът на къщата „Томсън и Френч“.

И доближи оръжието до устата си…

Изведнъж чу вик — беше гласът на дъщеря му.

Обърна се и видя Жули: пистолетът падна от ръцете му.

— Тате — извика девойката, едва дишайки от умора и радост, — спасен, вие сте спасен!

И се хвърли в прегръдките му, като издигаше в ръката си една копринена червена кесия.

— Спасен ли, дете мое! — рече Морел. — Какво искаш да кажеш?

— Да, спасен! Ето вижте, вижте — рече девойката.

Морел взе кесията и трепна… той смътно си спомни, че този предмет някога му е принадлежал.

В единия край на кесията лежеше полицата от двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка.

Полицата беше погасена.

В другия имаше един диамант, голям колкото лешник, с три думи, написани на едно късче пергамент:

„Зестра на Жули“.

Морел прекара ръка по челото си. Струваше му се, че сънува.

В този миг часовникът удари единайсет часа.

Всеки удар отекваше в него, като че стоманеното чукче биеше по собственото му сърце.

— Почакай, дете мое — рече той, — обясни ми всичко. Къде намери тази кесия?

— В къщата 15 на Меланските алеи, върху камината на една сиромашка стаичка в петия етаж.

— Но тази кесия не е моя — извика Морел.

Жули подаде на баща си писмото, което беше получила сутринта.

— И ти отиде в тази къща сама? — попита Морел, след като прочете писмото.

— Придружи ме Емануел, тате. Той трябваше да ме чака на ъгъла на Музейната улица: но странно, когато се върнах, нямаше го вече.

— Господин Морел! — екна един глас на стълбите. — Господин Морел!

— Той е — рече Жули.

В същото време Еманюел влезе с просияло от радост и щастие лице.

— „Фараон“! — извика той. — „Фараон“!

— Как „Фараон“! Да не сте полудели, Еманюел? Нали знаете, че той потъна?

— Не, не е вярно че „Фараон“ е потънал? Дежурният наблюдател от кулата възвести за него и той влиза в пристанището.

— Мили мои — рече Морел, — ако е така, това е божие чудо! Невъзможно! Невъзможно!

Но не по-малко невероятни бяха кесията, която държеше в ръцете си, погасената полица, великолепният диамант.

— Ах, господине — рече на свой ред Коклес, какво значи „Фараон“?

— Да отидем, деца мои — каза Морел, като стана, — да отидем да видим и нека бог се смили над нас, ако това е лъжливо известие.

Те тръгнаха; насред стълбите чакаше госпожа Морел: клетата жена не беше се осмелила да се качи. В един миг те се намериха на улица Канебиер. На пристанището се беше събрала тълпа. Тълпата се разстъпи пред Морел.

— „Фараон“! „Фараон!“ — викаха всички.

И наистина — нечувано чудо — срещу кулата Сен Жан един кораб, върху кърмата на който с бели букви бяха написани думите „Фараон“ („Морел и син“, Марсилия), със същата вместимост, както предишния „Фараон“, и също тъй натоварен с кошенила и индиго, хвърляше котва и спущаше платна; на палубата даваше заповедите си капитан Гомар, а чичо Пенелон правеше знаци на господин Морел.

Нямаше вече съмнение: очите свидетелствуваха за това и десет хиляди души потвърждаваха това свидетелство.

Когато Морел и синът му се прегръщаха на вълнолома под радостните викове на целия град, един човек с лице, покрито до половината от черна брада, свидетел на това чудо, който съзерцаваше тази сцена, умилено, скрит зад една караулна будка, прошепна:

— Бъди щастлив, благородни човече; бъди благословен за цялото това добро, което направи и ще правиш занапред; и нека моята благодарност остане в тайна, както и твоето благодеяние.

И с щастлива, радостна усмивка той напусна скривалището си и без да привлече ничие внимание — толкова погълнати бяха всички от събитията на деня — слезе по една от стълбичките на скелята и три пъти извика:

— Джакопо! Джакопо! Джакопо!

До него се приближи една лодка, взе го на борда си и го откара при една богато обзаведена яхта, на която той се изкачи с лекотата на моряк; оттук той още веднъж погледна Морел, който, плачейки от радост, стискаше сърдечно протегнатите от навалицата ръце и със замъглен поглед благодареше на неизвестния благодетел, когото сякаш търсеше в небето.

— А сега — рече си непознатият — сбогом, доброта, човеколюбив, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!

С тези думи той даде знак и сякаш очаквала само този знак за тръгване, яхтата тозчас потегли в морето.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 433 | Нарушение авторских прав