АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XXXII. СЪБУЖДАНЕ

Когато дойде на себе си, външните предмети му се сториха като продължение на съня му; стори му се, че се намира в гроб, дето един слънчев лъч проникваше едва-едва като съчувствен поглед; протегна ръка и напипа камък; седна; лежал бе завит в бурнуса[41]си върху мека и приятна постеля от суха папрат.

Всички видения бяха изчезнали; и сякаш бяха призраци, изскочили от гробовете си по време на съня му, статуите бяха избягали, щом се бе събудил.

Той пристъпи към мястото, отдето навлизаше светлина; неспокойният сън беше последван от спокойна действителност. Видя, че се намира в пещера, тръгна към изхода й и през сводестата врата зърна синьо небе и лазурно море. Въздухът и водата сияеха в утринните зари; насядали на брега, моряците разговаряха и се смееха; десет стъпки по-нататък, в морето, се люшкаше грациозно закотвената лодка.

Той се наслади няколко мига на свежия ветрец, който галеше челото му; послуша лекия плисък на вълните, които се плъзгаха по борда и оставяха върху скалите дантела от сребърна пяна; отдаде се без разсъждение, без размисъл на дълбокия чар на природата, който се долавя особено когато човек току-що се е събудил от фантастичен сън; после постепенно този така спокоен, така чист и велик външен мир му припомни невероятния сън и спомените започнаха да се възвръщат в паметта му.

Припомни си пристигането на острова, запознаването с някакъв главатар на контрабандисти, великолепието на подземния дворец, прекрасната вечеря и лъжичката хашиш.

Само че сега, пред дневната действителност, му се стори да е минало най-малко година, откакто се бе случило всичко това: дотолкова сънят беше още жив и значим. Все още му се струваше да вижда от време на време, седнали между моряците, минаващи по скалите или олюляващи се в лодката, призраците, озарили нощта му със своите целувки. Иначе съзнанието му беше съвършено ясно, а тялото напълно отпочинало: никаква тежест в главата; напротив, едно пълно блаженство и по-голяма способност да поглъща въздуха и слънцето.

Той се приближи весело към своите моряци. Те станаха, щом го видяха, а собственикът тръгна към него.

— Господарят Синдбад — каза той — ме натовари да предам на ваше превъзходителство почитанията и да изкажа съжалението му, че не може да се сбогува с вас; но се надява да го извините, като узнаете, че неотложна работа го призовава в Малага.

— О, драги Гаетано — каза Франц, — всичко това е било значи действителност: имало е наистина човек, който ме е приел на този остров, оказал ми е царско гостоприемство и е заминал, докато съм спал?

— Да, той наистина съществува и ако благоволите да вземете далекогледа си, ще го видите сред екипажа на онази яхта, която се отдалечава с вдигнати ветрила.

При тия думи Гаетано протегна ръка към един малък плавателен съд към южния край на Корсика.

Франц извади далекогледа си и го насочи към указаната точка.

Гаетано не се лъжеше. В задната част на яхтата тайнственият непознат стоеше прав, с лице към острова и с далекоглед в ръка; облечен беше точно така, както гостът му го бе видял предния ден, и размахваше кърпичка за сбогом.

Франц отвърна на поздрава, като извади и размаха своята кърпичка.

След една секунда леко облаче се очерта отново откъм кърмата на яхтата, отдели се грациозно и се изви бавно към небето; до слуха на Франц достигна слаб гърмеж.

— Ето, чувате ли? — каза Гаетано. — Това е за сбогом!

Момъкът взе карабината си и я изпразни във въздуха, без да се надява, че звукът ще преодолее разстоянието, което отделяше яхтата от брега.

— Какво ще заповяда ваше превъзходителство? — попита Гаетано.

— Най-напред да ми запалите една факла.

— Разбирам! За да потърсите входа на вълшебното жилище! С удоволствие, ваше превъзходителство, щом така ви е угодно; веднага ще ви дам факлата. И мен ме е блазнила същата мисъл и три-четири пъти съм си позволявал да я задоволя; но накрай се отказах. Джовани — добави той, — запали една факла и я донеси на негово превъзходителство.

Джовани послуша. Франц взе факлата и влезе в подземието, последван от Гаетано.

Позна мястото, дето се бе събудил на все още измачканата постеля от папратова шума; но колкото и да осветяваше с факлата цялата видима площ на пещерата, не видя нищо друго освен следи от пушек, които доказваха, че и други преди него са опитвали напразно същото изследване.

И все пак не остави неогледана нито стъпка от непроницаемата като бъдещето гранитна скала; забиваше във всяка цепнатинка ловджийския си нож; натискаше всяка издатина с надежда, че тя ще поддаде; но всичко бе напразно и той изгуби безуспешно в това търсене цели два часа.

Най-после се отказа; Гаетано тържествуваше.

Когато се завърнаха на плажа, яхтата се виждаше вече само като бяла точица на кръгозора; Франц грабна далекогледа си, но и с него дори не можеше да различи нищо.

Гаетано му припомни, че бе дошъл тук на лов за диви кози, нещо, което бе съвсем забравил. Взе пушката и тръгна из острова с изражението на човек, тръгнал по-скоро да изпълни някакво задължение, отколкото да се забавлява. След четвърт час бе убил вече една коза и две ярета. Но тия кози, макар че бяха диви и пъргави като сърни, толкова много приличаха на питомните, че той не ги сметна за дивеч.

А освен това съзнанието му бе заето от много по-властни мисли. Той беше от снощи герой на разказ от Хиляда и една нощи се връщаше неудържимо към пещерата.

Въпреки безполезността на първото издирване започна второ, след като каза на Гаетано да опече едно от двете ярета. Второто посещение трая доста време, защото, когато се върна, ярето беше опечено и обедът беше готов.

Седнал на същото място, дето миналата вечер бяха дошли да го поканят за вечеря у тайнствения домакин, Франц забеляза отново, като чайка над вълните, малката яхта, която продължаваше да плава към Корсика.

— Но вие ми казахте — обърна се той към Гаетано, — че господин Синдбад е заминал за Малага, а на мене ми се струва, че отива право към Порто Векио.

— Не си ли спомняте вече — отвърна собственикът, — че между екипажа му има в момента двама корсикански бандити?

— Да, вярно; и той отива да ги свали на сушата ли? — каза Франц.

— Именно. О, той е личност, която няма страх нито от бога, нито от дявола, както се казва, и нищо не му струва да се отклони на петдесет мили, за да направи услуга на някой нещастник.

— Но такава услуга може да му създаде неприятности с властите на държавата, дето ще проявява своето човеколюбие — каза Франц.

— Ами! — изсмя се Гаетано. — Малко го е грижа него за властите! Нека се опитат да го гонят! Преди всичко яхтата му не е кораб, а птица; ако фрегатата плава с три мили, той ще бяга с дванадесет; освен това, слезе ли на сушата — навред ще намери свои хора!

Съвършено ясно беше, че господин Синдбад, гостоприемният домакин на Франц, имаше честта да поддържа връзки с контрабандистите и бандитите от цялото Средиземноморско крайбрежие; а от това обстоятелство положението му ставаше съвсем особено.

Що се отнася до Франц, нищо вече не го задържаше на остров Монте Кристо и загубил, всяка надежда да открие тайната на пещерата, той побърза да се наобядва, като заповяда на хората си да приготвят лодката, за да тръгнат, щом се нахрани.

След половин час беше вече на борда.

Хвърли последен поглед към яхтата; тя почти изчезваше в залива на Порто Векио.

Франц даде знак да тръгнат.

Лодката отплава тъкмо когато яхтата се загуби.

С нея изчезна и последната видима следа от миналата нощ: вечеря, Синдбад, хашиш и статуи — всичко започна да се слива за Франц в един общ сън.

Лодката пътува цял ден и цяла нощ; на другата сутрин при изгрев слънце и остров Монте Кристо бе изчезнал на свой ред.

Щом слезе на сушата, Франц забрави, поне за известно време, току-що изживените събития, защото трябваше да приключи със своите светски задължения и лични развлечения във Флоренция и да замине при другаря си, който го чакаше в Рим.

И така той замина с пощенската кола и в събота вечер пристигна на Митническия площад.

Жилището, както вече казахме, беше предварително наето, така че трябваше просто да отиде до хотела на господин Пастрини; но това не беше много лесно, защото улиците бяха задръстени с народ и Рим бе обзет от глухия, трескав глъч, предшествуващ големите събития. А в Рим има четири големи събития през годината: карнавалът, страстната седмица, празникът „Тяло господне“ и празникът „Свети Петър“.

През останалото време градът потъва в тъжното си еднообразие, междинно състояние между живота и смъртта, което го превръща в нещо като спирка от тоя за оня свят; великолепна спирка, поетична и самобитна, дето Франц бе идвал вече пет-шест пъти и която всеки път му се струваше все по-чудна и вълшебна.

Успя най-после да мине из тази все по-многобройна и шумна тълпа и да стигне до хотела. При първото запитване му отговориха с нахалството, присъщо на собствениците на запазени файтони и препълнени хотели, че в хотел „Лондон“ няма никакви места. Тогава той изпрати картичката си на господин Пастрини и попита за Албер дьо Морсер. Това средство помогна: господин Пастрини дотича лично, извини се, че е накарал негово превъзходителство да чака, смъмра прислугата, грабна свещника от чичеронето, което си бе присвоило пътника, и се приготви да го заведе при Албер, който идваше вече да посрещне приятеля си. Запазеното отделение се състоеше от две стаи и един кабинет. Двете стаи гледаха към улицата, обстоятелство, което господин Пастрини изтъкна — като особено ценно предимство. Останалата част от етажа била наета от някакъв много богат човек, предполагали, че е сицилиец или малтиец, но хотелиерът не можеше да каже точно към коя от двете народности принадлежи.

— Много добре, господин Пастрини — каза Франц, — но засега ни трябва една каква да е вечеря, а за утре и следващите дни ще ни трябва кола.

— Вечерята ще ви бъде поднесена веднага — отвърна хотелиерът, — но що се отнася до колата…

— Как „що се отнася до колата“! — извика Албер. — Момент, момент, не се шегуваме, господин Пастрини, трябва ни кола!

— Господине отвърна хотелиерът, — ще направим всичко възможно да ви намерим. Само това мога да ви кажа.

— И кога ще имаме отговор? — запита Франц.

— Утре сутринта — отговори хотелиерът.

— Дявол да го вземе! — каза Албер. — Ще платим по-скъпо и толкова: всеизвестно е, че у Дрейк или Аарон се плаща по двадесет и пет франка за делнични дни и тридесет до тридесет и пет за неделните дни и празниците, турете по пет франка на ден за вашата комисионна, стават четиридесет. И да не приказваме повече.

— Много се страхувам, че господата не ще могат да имат кола дори за два пъти повече пари.

— Да намерят тогава един впряг коне за моята; тя се е поожулила от пътуването, но няма значение.

— Няма да се намерят и коне.

Албер погледна Франц така, както гледа човек, получил неразбираем отговор.

— Разбирате ли нещо, Франц?

— Нямало коне — каза той; — а не може ли да се наемат пощенски коне?

— Всички са наети отпреди петнадесет дни, така че сега са останали само най-необходимите за службата.

— Какво ще кажете на това? — запита Франц.

— Ще кажа, че щом нещо надхвърля умствените ми способности, нямам навика да се спирам по-дълго на него, а го отминавам. Готова ли е вечерята, господин Пастрини?

— Да, ваше превъзходителство.

— Добре, да вечеряме най-напред.

— А колата и конете? — каза Франц.

— Бъдете спокоен, драги приятелю, те ще си дойдат сами; трябва само да платим, колкото ни поискат.

И с прекрасната си философия, която смята, че всичко е възможно, докато кесията ти е пълна или портфейлът претъпкан, Албер се навечеря, легна, спа на двете си уши и сънува, че обикаля из карнавала в кола с шест коня.

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 397 | Нарушение авторских прав