АкушерствоАнатомияАнестезиологияВакцинопрофилактикаВалеологияВетеринарияГигиенаЗаболеванияИммунологияКардиологияНеврологияНефрологияОнкологияОториноларингологияОфтальмологияПаразитологияПедиатрияПервая помощьПсихиатрияПульмонологияРеанимацияРевматологияСтоматологияТерапияТоксикологияТравматологияУрологияФармакологияФармацевтикаФизиотерапияФтизиатрияХирургияЭндокринологияЭпидемиология

XXIII. ОСТРОВ МОНТЕ КРИСТО

Благодарение на неочакваното щастие, което се пада понякога на тези, които е преследвала дълго суровата съдба, Дантес щеше да достигне до своята цел по прост и естествен начин и да стъпи на острова, без да породи подозрение у никого.

Само една нощ го делеше от дългоочакваното заминаване.

Тази нощ беше една от най-трескавите, които беше прекарал някога Дантес. През тази нощ всички добри и лоши изгледи изникваха едни след други в ума му: затвореше ли очи, виждаше писмото на кардинала Спада, написано с огнени букви на стената; задремеше ли за миг, най-нелепи сънища се въртяха в главата му. Той слизаше в пещери с изумруден под, с рубинови стени, със сталактити от диаманти. Бисерите падаха капка по капка, както се процеждат подземните води.

Омаян, изумен, Едмон пълнеше джобовете си със скъпоценни камъни, после се изкачваше на светлината и скъпоценните камъни се превръщаха в обикновени камъчета. Тогава се мъчеше да се върне във вълшебните пещери, видени само бегло; но пътят се виеше с безкрайни криволици и той не намираше входа. Напусто търсеше в уморената си памет магичната и тайнствена дума, която е отваряла за арабския рибар великолепните пещери на Али Баба. Всичко беше напразно; изчезналото съкровище беше станало отново притежание на земните духове, от които Дантес се надяваше да го похити.

Денят дойде почти също тъй неспокоен, каквато беше нощта; но той донесе на помощ на въображението логиката и Дантес начерта план, дотогава неясно витаещ в ума му.

Вечерта настъпи, а с нея и приготовленията за отплаване. Тези приготовления помогнаха на Дантес да скрие вълнението си. Малко по малко той беше придобил власт над другарите си и ги командуваше, като че беше господар на кораба; и тъй като заповедите му бяха винаги ясни, точни и лесно изпълними, другарите му се подчиняваха не само бързо, но и драговолно.

Старият моряк не му пречеше: и той беше почувствувал превъзходството на Дантес над другите моряци и над себе си. Той гледаше на младия човек като на свой естествен приемник и съжаляваше, че няма дъщеря, за да обвърже Едмон с такъв блестящ брак.

В седем часа вечерта всичко беше готово; в седем часа и десет минути минаха покрай фара тъкмо когато го запалваха.

Морето беше спокойно, духаше свеж вятър от югоизток; плаваха под лазурно небе, на което също пламваха един след друг фарове, всеки от които представя един свят. Дантес заяви, че всички могат да си легнат да спят и че той се заема с кормилото.

Когато малтиецът (така наричаха Дантес) правеше подобно изявление, това стигаше и всеки отиваше да си легне спокоен.

Това беше се случило няколко пъти; Дантес, възвърнат от самотата в света, изпитваше от време на време властна нужда да остане сам. А къде самотата можеше да бъде тъй безпределна и поетична, както на един кораб, който плава сам в морето, през мрака на нощта, в мълчанието на безкрая?

Сега самотата беше населена от мислите на Дантес, нощта осветена от бляновете му, мълчанието оживено от надеждите му.

Когато капитанът се събуди, корабът се движеше под всичките си платна: не беше останало късче платно, ненадуто от вятъра; изминаваха по две и половина левги в час.

Остров Монте Кристо растеше над хоризонта.

Едмон предаде кораба на капитана и отиде на свой ред да легне в хамака си; но въпреки безсънната нощ не можа да склопи око нито за миг.

Два часа по-късно отново се качи на палубата; корабът тъкмо заобикаляше остров Елба. Намираха се до Маречана, над плоския и зелен остров Пианоза. В небесната синева се възправяше пламтящият връх на Монте Кристо.

Дантес заповяда на кормчията да завие кормилото наляво, за да остави Пианоза отдясно; той беше пресметнал, че тази маневра ще скъси пътя с два-три възела.

Към пет часа вечерта се виждаше вече целият остров. В прозрачния въздух, пронизан от лъчите на залязващото слънце, се различаваха и най-малките подробности.

Едмон поглъщаше с очи тази скалиста грамада, която блестеше с всички вечерни багри от яркорозово до тъмносиньо; от време на време вълни от горещина заливаха лицето му; челото му се покриваше с червенина, пурпурен облак застилаше очите му.

Никой играч, заложил цялото си състояние на едно хвърляне на заровете, не е изпитвал такова безпокойство, каквото изпитваше Едмон в пароксизма на своите надежди.

Падна нощ; в десет часа вечерта те стигнаха острова; „Младата Амелия“ дойде първа на срещата. Дантес въпреки обикновеното си самообладание не можа да се сдържи; скочи пръв на брега и ако бе му достигнала дързост, щеше да целуне като Брут земята.

Нощта беше тъмна; но в единайсет часа луната се издигна над морето и посребри всяка негова тръпка; после, щом се издигна още по-високо, лъчите й почнаха да изливат бели водопади от светлина над натрупаните скали на този втори Пелион.

Островът беше познат на екипажа на „Младата Амелия“: това беше една от обичайните й спирки. Що се отнася до Дантес, той го беше виждал при всяко от своите пътувания на Изток, но никога не беше слизал на него.

Той се обърна към Джакопо.

— Къде ще прекараме нощта? — попита той.

— Ами че на тартаната — отговори морякът.

— Няма ли да бъдем по-добре в пещерите?

— Кои пещери?

— В пещерите на острова.

— Не знам да има там пещери — рече Джакопо.

Студена пот изби по челото на Дантес.

— Няма ли пещери в Монте Кристо? — попита той.

— Не.

Дантес стоя минута втрещен; после помисли, че тези пещери са може би затрупани от някое случайно срутване, а може и кардинал Спада да ги е запушил от предпазливост.

В такъв случай цялата работа беше да се намери отново изчезналият отвор. Безполезно беше да го търсиш през нощта. Дантес отложи издирванията си за другия ден. При това един сигнал от морето, издигнат на половин левга от брега и на който „Младата Амелия“ отговори веднага със също такъв сигнал, възвести, че е време да се заловят за работа.

Закъснелият кораб, успокоен от сигнала, който означаваше, че може да се приближи спокойно, се появи скоро, бял и безмълвен като привидение, и хвърли котва на един кабелт от брега. Тозчас започна разтоварването.

Дантес, работейки, мислеше за радостното ура, което можеше само с една дума да предизвика между тези хора, ако изкажеше гласно неотстъпната мисъл, която звучеше в ушите и сърцето му. Но той не само не разкриваше прекрасната тайна, напротив — страхуваше се, че и така вече е казал твърде много и е събудил подозрения със своите отивания и връщания, с честите си питания, с внимателните си изследвания и непрекъснатата си загриженост. За щастие поне в този случай тежкото минало беше хвърлило на лицето му облака на незаличима тъга и редките проблясъци на веселие бяха действително само светкавици.

Никой не подозираше нищо и когато на другия ден Дантес взе пушка, куршуми и барут и заяви, че иска да убие някоя от многобройните диви кози, които скачаха от скала на скала, всички отдадоха този излет на Дантес на страстта му към лова или на любовта му към усамотение. Едничък само Джакопо пожела да го придружи. Дантес не се възпротиви от страх да не възбуди подозрение у него. Но едва изминаха четвърт левга, Дантес издебна случай да убие едно яре и изпрати Джакопо да го отнесе на другарите му, като поръча да го изпекат, а когато обедът бъде готов, да му обадят с пушечен изстрел да дойде и да изяде своя дял; сушени плодове и шише монтепулчиянско вино щяха да допълнят угощението.

Дантес продължи пътя си, като се обръщаше сегиз-тогиз назад. Когато се покатери на върха на една скала, той видя на хиляда стъпки под себе си другарите си, към които Джакопо се беше вече присъединил, заети ревностно с приготовлението на обеда, обогатен благодарение на сръчността на Едмон с много ценна гозба.

Около минута той ги гледа с кротка и тъжна усмивка на човек, съзнаващ своето превъзходство.

„След два часа — каза си той — тези хора, получили петдесет пиастра, ще тръгнат пак, за да спечелят с опасност за живота си още петдесет; после, събрали шестстотин ливри ще прахосат това съкровище в някой град, горди като султани и безгрижни като набаби. Днес аз живея с надежда и презирам богатството им, което ми се струва дълбока сиромашия; утре може би ще ме постигне разочарование и аз ще гледам на тази дълбока сиромашия като на върховно щастие… Ох, не — извика Едмон, — това няма да бъде; мъдрият, непогрешим Фариа не може да се е лъгал само в това. Пък и по-добре е да умреш, отколкото да влачиш такъв долен, окаян живот.“

И тъй Дантес, който преди три месеца жадуваше само за свобода, сега не се задоволяваше с нея и ламтеше за богатство; вина за това имаше не Дантес, а природата, която, ограничила мощта на човека, е вложила в него безкрайни желания. Вървейки между две стени от скали по една изровена от потока пътека, която вероятно никога не беше тъпкал човешки крак, Дантес се приближи до мястото, дето по негово предположение трябваше да се намират пещерите. Като следваше брега на морето и оглеждаше с дълбоко внимание и най-малките предмети, той забеляза на някои скали резки, издълбани навярно от човешка ръка.

Времето, което мята върху всичко веществено покривалото си от мъх, както върху всичко духовно — покривалото си от забрава, сякаш беше пощадило тези знаци, изсечени през определени промеждутъци и предназначени вероятно да посочат някакъв път; от време на време знаците се губеха под нацъфтели, отрупани с цветове митрови храсти или под лишеи. Тогава Едмон разтръгваше клоните или повдигаше мъховете, за да намери пътеводните знаци, които го водеха по този нов лабиринт. Тези знаци даваха на Едмон надежда. Защо да не се предположи, че кардиналът, не могъл да предвиди, че нещастието ще бъде толкова пълно, ги е начертал сам, за да послужат за пътеводител на неговия племенник? Това самотно място подхождаше напълно, за да се зарови тук съкровище. Само че тези вероломни знаци не бяха ли привлекли вече други очи освен онези за които бяха изсечени, и островът, пълен с мрачни чудеса, беше ли опазил свято своята прекрасна тайна?

На около шейсет крачки от пристана Едмон, все още скрит от погледа на другарите си зад неравния терен, видя, че резките свършват; но те не водеха до никаква пещера. Пред него се издигаше една голяма кръгла скала, почиваща на мощна основа. Едмон помисли, че може би е стигнал не края, а, напротив, началото на резките; затова той пое обратния път и се върна по стъпките си.

През това време другарите му готвеха обеда, ходеха да налеят вода от извора, пренасяха хляб и плодове на брега и печеха ярето. Тъкмо когато го сваляха от приготвения от тях шиш, те съгледаха Едмон, който, лек и чевръст като козел, скачаше от скала на скала; те гръмнаха с пушка, за да му дадат знак. Ловецът тозчас възви и се затече към тях. Но в мига, когато всички следяха скоковете му и намираха пъргавината му за безразсъдство, сякаш за да оправдае страховете им, Едмон се подхлъзна на върха на една скала; олюля се, извика и изчезна от очите им.

Всички скочиха отведнъж, защото всички обичаха Едмон въпреки превъзходството му над тях; ала пръв до него стигна Джакопо.

Той намери Едмон на земята окървавен и почти в безсъзнание; види се, беше се строполил от дванайсет-петнайсет стъпки височина. Наляха му в устата няколко капки ром и това лекарство, което веднъж така му беше помогнало, произведе и този път същото въздействие.

Едмон отвори очи и се оплака от силна болка в коляното, от голяма тежест в главата и непоносим бодеж в кръста. Поискаха да го пренесат на брега; но когато понечиха да го вдигнат, макар Джакопо да се разпореждаше с това, той изохка и заяви, че няма сили да изтърпи това пренасяне.

То се знае, на Дантес не му беше до обеда; но той начаса настоя пред другарите си, които нямаха като него причина да тримирят, да се върнат на мястото си. За себе си каза, че се нуждае само от малко почивка, и ги увери, че когато се върнат, той ще бъде по-добре.

Моряците не чакаха много да ги молят, те бяха гладни, миризмата на ярето стигаше до тях, а морските вълци не се церемонят помежду си.

След час те се върнаха. Всичко, което Едмон можа да направи през това време, беше да пропълзи десетина стъпки и да се облегне на една мъхеста скала.

Но вместо да се успокоят, болките на Дантес очевидно се бяха засилили. Старият капитан, който трябваше да отплава на заранта, за да свали товара на границата на Пиемонт и Франция, между Ница и Фрежюс, настояваше Дантес да се помъчи да стане. Дантес направи свръхчовешки усилия да изпълни желанието му; но при всяко усилие падаше отново, побледнял, стенейки.

— Счупил си е кръста — рече шепнешком капитанът. — Все едно, той е прекрасен другар и не бива да го оставяме; да се помъчим да го пренесем до тартаната.

Но Дантес заяви, че предпочита да умре там, където е, отколкото да изтърпи жестоките болки, които му причиняваше и най-малкото движение.

— Хубаво — рече капитанът, — да става, каквото ще, само да не кажат, че сме оставили без помощ такъв добър другар като вас. Ще тръгнем чак довечера.

Това предложение зачуди много матросите, макар и нито един от тях да не възразяваше — напротив. Те познаваха капитана като твърд човек и за пръв път го виждаха да се отказва от едно свое намерение или да отложи изпълнението му.

Затова Дантес не се съгласи заради него да става такова нарушение на установения на борда ред.

— Не — рече той на капитана, — аз се показах несръчен и редно е аз да понеса наказанието на несръчността си. Оставете ми малък запас от сухари, пушка, барут и куршуми, за да убия някоя коза, а може би и да се защищавам, и кирка, за да си построя някаква къщурка, ако вие се забавите.

— Ами че ти ще умреш от глад — рече капитанът.

— Предпочитам да умра — отговори Едмон, — отколкото да понасям нечуваните болки при най-малкото помръдване.

Капитанът погледна към кораба, който се полюляваше в малкото пристанище, готов да вдигне котва и да отплава.

— Какво да правим с тебе, малтиецо? — рече той. — Ние не можем да те оставим така, но не можем и да останем!

— Заминавайте, заминавайте! — извика Дантес.

— Ние ще отсъствуваме най-малко седмица — рече капитанът и ще трябва освен това да се отклоним от пътя, за да дойдем да те вземем.

— Слушайте — каза Дантес, — ако след два-три дни срещнете някоя рибарска или друга ладия, която идва насам, обадете й за мене, ще платя двайсет и пет пиастра, ако ме закарат в Ливорно. Не срещнете ли, върнете се сами.

Капитанът поклати глава.

— Слушайте, капитан Балди, има един начин да се уреди всичко — заяви Джакопо, — заминете, аз ще остана с ранения да се грижа за него.

— И ти ще се откажеш от своя пай при подялбата — рече Едмон, — за да останеш с мене?

— Да — рече Джакопо, — и без съжаление.

— Хайде, ти си добро момче, Джакопо — рече Едмон, — бог ще те възнагради за доброто ти намерение; благодаря, но аз не се нуждая от никого: като си отпочина ден-два, аз ще се оправя, а сред тези скали се надявам да намеря някои и други треви — превъзходен цяр срещу натъртване.

И странна усмивка мина по устните на Дантес; той стисна горещо ръката на Джакопо, но беше непреклонен в решението си да остане, и то сам.

Контрабандистите оставиха на Едмон всичко, което искаше, и си тръгнаха, като се обръщаха назад много пъти и се прощаваха всеки път сърдечно със знаци, на които Едмон отговаряше само с ръка, сякаш не можеше да помръдне тяло.

После, когато изчезнаха, той си пошушна през смях:

„Странно е, че тъкмо между такива хора намираш приятелство и преданост“.

Тогава той се довлече предпазливо до върха на една скала, която закриваше от него морето, и оттам видя как тартаната довършва своите приготовления, вдига котва, полюшва се грациозно като чайка, разперила криле, и потегля.

След час тя изчезна съвсем: поне от мястото, дето лежеше раненият, беше невъзможно да я види човек.

Тогава Дантес се изправи на крака, по-гъвкав и по-лек от яретата, които скачаха по дивите скали между миртите и сакъзовите дървета, сграбчи пушката в едната ръка, кирката в другата и се затече към близката канара, до която свършваха набелязаните от него резки по скалите.

„А сега — извика той, като си спомни приказката за арабския рибар, която му беше разказал Фариа, — сега, Сезам, отвори се!“

Дата добавления: 2015-09-27 | Просмотры: 465 | Нарушение авторских прав